О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5039

гр. София, 05.11.2024 година

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

БИСЕРА МАКСИМОВА

като разгледа докладваното от съдия Б. М. гр. дело № 2949 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЕТ „РОСТИМ 03 - С. И.“ чрез адвокат Р. Н. срещу решение № 124 от 18.04.2023 г., постановено по в. т. д. № 2/2023 г по описа на Апелативен съд – В., поправено с решение № 163 от 11.05.2023 година по същото дело, с което въззивно решение е обезсилено решение №75/15.11.2022 г. по т. д. № 154/2021 г. по описа на ОС – Силистра (електронно дело 20213400900154), в частта, в която е разгледан иск, предявен от С. Е. И., действащ като ЕТ “РОСТИМ 03-С. И.“ [населено място] за установяване по чл. 439 ГПК на недължимост поради погасяване по давност на сборно вземане на взискателя „БАНКА Д.“ АД, за което се води принудително изпълнение по новообразувано изп. дело № 20218340400002 по описа на ЧСИ рег. № 834 на КЧСИ, за горница над задълженията по изпълнителното основание, формирана от лихви над сбор от 5 041.71 лв. до 47 740.19 лв., добавена сума от 449.92 лв. за законна лихва до 10.02.2021 г., както и за разноски над 1082.47 лв. до 2 137.85 лв. и посочена като такса по Тарифа към ЧСИ дължима към 10.02.2021 г. сума от 5 617.38 лв., като е прекратено производството в тази част като по нередовна част от исковата молба и същата е върната на подателя, на осн. чл. 129, ал. 4 ГПК. Решението се обжалва и в останалата му част, в която е потвърдено решение №75/15.11.2022 г. по т. д. №154/2021 г. по описа на ОС – Силистра (електронно дело 20213400900154), в която част е разгледан иск, предявен от С. Е. И., действащ като ЕТ “РОСТИМ 03-С. И.“ [населено място] за установяване по чл. 439 ГПК на недължимост поради погасяване по давност на сборно вземане от 55 205.83 лв. на взискателя БАНКА Д. АД, за което се води принудително изпълнение по новообразувано изп. дело № 20218340400002 по описа на ЧСИ рег. № 834 на КЧСИ, формирано от признати за плащане в заповед № 1843 от 19.04.2012 г. суми от 49 081.65 лв., представляваща неизплатена главница по договора за кредит от 09.09.2010 г.; 4 440.80 лв., представляваща просрочена договорна лихва; 600.92 лв., представляваща наказателна лихва, и сумата 1082.47 лв. присъдени разноски.

Касаторът претендира отмяна на въззивното решение, излагайки оплаквания за неправилно приложение на закона, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: 1. Погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, което е прекратено поради настъпила перемция?; 2. Извършените принудителни действия по новообразуваното изпълнително дело след настъпилата перемпция следва ли да се обезсилят?; 3. Събраните суми от длъжника след настъпилата перемпция следва ли да се върнат на длъжника?; 4. Когато не са извършени валидни принудителни изпълнителни действия спрямо длъжника в петгодишния давностен срок, следва ли да се приемат, че същите са осъществени и се прекъсва давността?. Така зададените въпроси се свеждат до един общ въпрос, който самият касатор е формулирал с оглед образуваното т. дело № 2/2023 година на ОСГТК на ВКС така: „Погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция?“.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Така формулираният от касатора въпрос № 3 не отговаря на изискването за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като такъв въпрос не е бил включен в предмета на делото и не е разглеждан от въззивния съд, поради което не е налице общата предпоставка за достъп до касационен контрол. Що се отнася до въпрос № 1, № 2 и № 4 (който явно се задава във връзка със последиците от настъпила по изпълнително дело перемция и значението й за давността), това са въпроси, касаещи правното значение на перемцията за давността, поради което се обосновава общата предпоставка за допускане на решението на касационно обжалване. Като допълнителна предпоставка касаторът сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК като се позовава на съдебна практика на ВКС, включително и задължителната такава - ТР № 4/2019 г от 14.10.2022 г. по тълк. дело № 4/2019 г на ОСГТК на ВКС; Решение № 937 от 24.02.2021 г., постановено по гр. д. № 1747/2020 г. по описа на ВКС, IV г. о.; Решение № 42 от 20.02.2016 г., постановено по гр. д. № 1812/2015 г. по описа на ВКС, IV г. о.

Макар решението да се обжалва изцяло и в частта му, в която въззивният съд е обезсилил частично първоинстанционното решение и е прекратил производството за част от ищцовата претенция, в тази връзка касаторът не обосновава предпоставките за допускане на решението до касационен контрол. Липсва изобщо формулиран въпрос, касаещ тази част на въззивното решение.

Постъпил е отговор на касационната жалба от ответната страна „Банка Д.“ ЕАД със становище за неоснователност на касационната жалба поради съображения, че нито един от поставените правни въпроси не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Претендира за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С постановения от него съдебен акт въззивният съд, на първо място, е обсъдил допустимостта на обжалваното пред него решение на Окръжен съд – Силистра. Приел е, че претенцията на ищеца се отнася до притезанието, признато в заповед за изпълнение № 1843 от 19.04.2012 г. на РС – Силистра и затова е достигнал до извода, че искането на ищеца е за отричане на задълженията, присъдени с тази заповед - сумата от 49 081.65 лв., представляваща неизплатена главница по договора за кредит от 09.09.2010 г.; сумата от 4 440.80 лв., представляваща просрочена договорна лихва; сумата от 600.92 лв., представляваща наказателна лихва, и сумата 1082.47 лв. присъдени разноски, или сбор от 55 205.83 лв. Съдът е направил извод, че горницата над този сбор до посочения като събираем дълг не е установена като материално право в изпълнителното основание, а е допълнително начислена като последица от упражняване на процесуални права (добавена текуща законна лихва и разноски по изпълнението) и дължимостта й не може да бъде оспорвана самостоятелно по чл. 439 от ГПК. В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК, съдът е приел, че е налице липса на редовно сезиране и липса на процесуална предпоставка за постановяване на съдебния акт за лихвите над сбор от 5 041.71 лв. до 47 740.19 лв. и добавената друга сума от 449.92 лв. за законна лихва до 10.02.2021 г., както и за разноски над 1082.47 лв. до 2137.85 лв. и посочена като такса по Тарифа към ЧСИ дължима към 10.02.2021 г. сума от 5 617.38 лв., поради което е обезсилил решението на ОС – Силистра и е прекратил в тази част производството. В останалата част въззивният съд е приел, че спорното право на взискателя е било удостоверено като изпълняем дълг в заповед №1843/11.11.2012 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК, постановена по ч. гр. д. № 756/2012 г. по описа на PC - С.. По изпълнителния лист, издаден на взискателя „Банка Д.“ АД срещу едноличния търговец и солидарно задължената с него съпруга за събиране на изискуеми задължения по договор за кредит за главница, лихви и разноски, предмет на настоящия иск, е било образувано първоначално изпълнително дело 230/2013 г. на ДСИ, като съдебният изпълнител е връчил заповедта на длъжника И., но възражение срещу нея не е било подавано. Това производство е било препратено за продължаване от частен съдебен изпълнител Е. Ю. и било образувано с нов номер - № 70/2014 г. Въззивният съд е установил, че в хода на това изпълнение са извършени следните изпълнителни действия спрямо касатора: на 16.07.2014 г. е изпратено запорно съобщение до работодателя на С. Е. И. ЕТ „Е. - Р. Р.“ за налагане на запор на трудовото възнаграждение и запорни съобщения до Първа инвестиционна банка за налагане на запор на банкови сметки на предприятието на едноличния търговец и на собственика му; на 24.10.2014 г. е била подадена молба за извършване на поредна продан на движима вещ, заложена в полза на взискателя, която е била уважена на 08.02.2016 г., а след пренасрочване, обявено в съобщение от 31.05.2016 г., е проведена с търг, приключил с обявяване на купувач, протоколиран на 07.06.2016 г. Следващите действия на взискателя се изразяват в подадена нова молба за налагане на запор върху трудово възнаграждение на С. Е. И. на 21.08.2017 г. като на 22.08.2017 г. е изпратено запорно съобщение до неговия работодател „Е.“АД. Въззивният съд е констатирал, че ЕТ „Е. - Р. Р.“ не е изпълнил запора през 2014 г., тъй като възнаграждението е било под минимална работна заплата; работодателят „Е.“ АД не е получил адресирано за него съобщение докато длъжника е полагал труд (от 09.02.2016 г до 10.02.2018 г.); а в банката е липсвала разкрита сметка по която да бъде наложен запор след получено запорно съобщение през 2014 г. Въззивният съд е приел, че между страните няма спор, че по същия изпълнителен лист било образувано ново изпълнително дело № 20218340400002, при същия съдебен изпълнител, като на 15.01.2021 г. отново е изпратено запорно съобщение, но вече към „ЕЛКОТЕХ-СИНХРОН“ О. като нов работодател на С. Е. и на 02.02.2021 г. е била наложена възбрана, но това насочване на изпълнение върху несеквестируем недвижим имот е било отменено с решение № 87/13.12.2021 г. на Окръжен съд – Силистра. Други изпълнителни действия не са установени до предявяването на претенцията на ищеца на 10.09.2021 г. Въз основа на тези установени от него факти въззивният съд е приел, че когато заповедта за незабавно изпълнение, въз основа на която е издаден и изпълнителен лист, е влязла в сила поради неподадено възражение от длъжника, релевантните факти за заявеното с иска по чл. 439 от ГПК основание за несъществуване на правото на принудително изпълнение - изтекла погасителна давност, са само настъпилите след датата на влизане в сила на заповедта, от когато започва да тече нов общ петгодишен давностен срок. В конкретния случай съдът е стигнал до извода, че длъжникът признава, че е узнал за издаването на заповедта още при първоначалното упражняване на права от взискателя, като най-късно към 01.08.2013 г. изпълнителното основание е било вече стабилно и самият длъжник е посочил имущество, върху което да бъде проведено изпълнението. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че макар точният момент на начало на давностния срок да не е установен, той несъмнено е настъпил в хода на висящо принудително производство по изп. дело №230/2012 г. при ДСИ при РС - Силистра, поради което приложими са нормите, уреждащи давностните срокове след началото на упражнена от взискателя принуда, а не правилата уреждащи прекъсване на давността относими към извънсъдебно признание на изискуемите задължения (чл. 116 б. а ЗЗД), респективно - неприложимо по този казус е тяхното тълкуване (ТРОСГТК 4/2019 г.). Въззивният съд се е позовал на ТР № 3/2020 на ОСГТК на ВКС, поради което е приел, че процесът на принудително изпълнение, образуван още през 2012 година, е бил съхранен след препращането му към избран от взискателя частен съдебен изпълнител като изп. дело №70/2014 г. До 26.06.2015 г. (когато е постановено ТРОСГТК № 2/13г.) както страните, така и органът на принудително изпълнение е следвало да се съобразяват с установено в ППВС №3/1980 г. спиране на погасителната давност по време на висящ изпълнителен процес. Новата петгодишна давност по неоспорените задължения, стартирана със стабилизирането на заповед след началото на и. д. 230/2012 година, продължено от ЧСИ, не е можела да започне да тече до настъпване на основание за неговото прекратяване, каквито данни по делото не са налице и липсва пълен двугодишен период на бездействие, който да изключи компетентност на съдебния изпълнител в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и да ангажира органа по принуда със задължение да констатира служебно перемпция, като край на процесуалното правоотношение по принудително изпълнение, настъпил по силата на закона. Въззивният съд е достигнал до извода, че в случая е без значение дали периодично исканите от взискателя способи са били ефективно приложени, тъй като за осуетяване на перемпция е достатъчно страната да не бездейства и да иска принудата. Според въззивния съд след приемането на новото задължителното тълкуване, към 26.06.2015 г., е отпаднало спирането на давността и занапред следва да се отчита съхранения до този момент пълен петгодишен остатък. Течащата в хода на висящ изпълнителен процес давност се прекъсва многократно с всяко действие, съответно на прилагане на изпълнителен способ, а такива са извършването на проданта на движимата вещ, приключила на 07.06.2016 г., следвано от поисканото насочване на изпълнение върху трудово възнаграждение на длъжника от работодателя „Е.“ АД в молбата от 21.08.2017 г., както и извършеното от съдебния изпълнител последно насочване на изпълнение върху вземане от „Елкотех-синхрон“ О., на 15.01.2021 г. Въззивният съд е достигнал до краен извод, че до предявяване на исковата молба (21.09.2021 година) нов петгодишен срок не е изтекъл, а и не било могъл и да изтече в хода на настоящия исков процес, тъй като докато съдът разглежда спор за дължимост на материалното право, давността отново се спира (чл. 116 б. „ж” ЗЗД). Съдът е приел, че обстоятелството, че делото на съдебния изпълнител е било прекратено преди новото му образуване през 2021 г., също не се отразява върху вече породените материално-правни последици от насоченото изпълнение. Съдът е достигнал до извода, че въз основа на същия титул може отново да се образува производство по принудително събиране на вземането като прекратяването на принудата не засяга извършеното вече прекъсване на давността по чл. 116 б. в ЗЗД. В заключение въззивният състав е приел, че до предявяване на иска през 2021 г. валидно прекъснатата през 2017 г. давност не е изтекла, поради което предявеният от ищеца иск по чл. 439 ГПК се явява неоснователен в допустимата му част.

Поставените от касатора въпроси (в това число и обобщеният от него) са въпроси, свързани с началния момент, от който започва да тече погасителната давност и за прекъсването при настъпила перемпция по изпълнително дело. Отговор на същите е даден в решенията по тълк. дело №2/2023 г. на ОСГТК, тълк. дело №3/2020 на ОСГТК на ВКС и тълк. дело №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в установената практика на ВКС (решение № 448/04.07.2024 г. по гр. д.№3976/2022 г. на ВКС, ІV г. о.), в които е прието, че: „При действието на ППBC № 3/18.11.1980 г. искането на взискателя за извършване на изпълнителни действия поставя началото на изпълнителния процес и прекъсва давността, когато изпълнително дело е образувано. При изпълнителни дела, висящи към 26.06.2015 г., какъвто е настоящият случай, не е текла погасителна давност до обявяване на ТР № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС. За висящи изпълнителни дела след 26.06.2015 г. давността се прекъсва от всяко изпълнително действие, извършено по изпълнителното дело след посочената дата, като следва да се уточни, че водещо значение има искането на кредитора – взискател, което дори и да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, води до прекъсване на давността, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора, вкл. бездействие на съдия-изпълнителя. Както е изяснено в ТР № 2/2013 г на ОСГТК на ВКС, обявено на 26.06.2015 г., няма значение дали прилагането на изпълнителното действие е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя. Молбата за проучване на имуществото на длъжника не прекъсва сама по себе си давността, съгласно мотивите в т. 10 от цитираното тълкувателно решение, но съединена с искането за налагане на запори и възбрани върху имуществените права, които съдебният изпълнител е намерил при това проучване, молбата е редовна - чл. 426, ал. 4 във вр. с чл. 426, ал. 2, изр. 2 и ал. 1 ГПК, и прекъсва давността. Прието е още, че при прекратяване на изпълнителното производство по право, дори съдия - изпълнителят да не е постановил изричен акт за това, ново писмено искане за извършване на изпълнителни действия, постъпило по делото, отправено от кредитора, поставя началото на ново процесуално правоотношение – изпълнено е условието за определеност на дължимата защита и съдействие по чл. 6, ал. 2 ГПК. От тази датата се счита отново за висящо изпълнителното производство.

В конкретния случай, въззивното решение е постановено в съответствие с посочените разрешения. При постановяването му въззивният съд е приел, че погасителната давност за процесните вземания не е текла в периода до 26.06.2015 г. (по време на висящото изпълнително производство). Същата е започнала да тече от 26.06.2015 г., когато с т. 10 от ТР №2/26.06.2015 г. по т. д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е обявено за изгубило сила ППВС №3/1980 г. Приел е, че след тази дата погасителната давност е прекъсната с направените от взискателя редовни искания за предприемане на изпълнителни действия. Давността е била прекъсвана с предприемане на изпълнителни действия на 07.06.2016 година; на 21.08.2017 г., както и на 15.01.2021 г. по новообразуваното изпълнително дело № 2/2021 година на ЧСИ Е. Ю., поради което от извършването на всяко изпълнително действие започва да тече нова давност. Въззивният съд е приел, че по изп. дело № 70/2014 г. по описа на ЧСИ Е. Ю. никога не са били налице предпоставките за прекратяване на производството поради перемция. Но дори и да бе възприето обратното, то пак крайният изход от спора би бил същият доколкото перемпцията е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и публичното субективно право на кредитора да иска принудително изпълнение. Перемпцията е без значение за прекъсването на давността, тъй като става въпрос за различни правни институти с различни последици.

Посочените от касатора Решение № 937 от 24.02.2021 г., постановено по гр. д. № 1747/2020 г. по описа на ВКС, IV г. о. и Решение № 42 от 20.02.2016 г., постановено по гр. д. № 1812/2015 г. по описа на ВКС, IV г. о., са постановени преди приемането на посочените тълкувателни решения, с които противоречивата практика по разглежданите въпроси е обобщена и преодоляна. Посоченото от касатора ТР № 4/2019 г от 14.10.2022 г. по тълк. дело № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС, с което е даден отговор на въпроса до кого следва да бъде адресирано изявлението на длъжника за признаване на вземането му, за да е налице прекъсване на давността на основание чл. 116, б. „а“ от Закона за задълженията и договорите, е неотносимо в настоящия случай.

С оглед на изложените съображения, не е налице соченото в изложението основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Въззивното съдебно решение не следва да се допуска до касационен контрол. При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 25, ал. 1 и ал. 2 от Наредба за заплащане на правната помощ в размер на 150 лева.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 124 от 18.04.2023 г., постановено по в. т. д. № 2/2023 г. по описа на Апелативен съд – В., поправено с решение № 163 от 11.05.2023 година по същото дело.

ОСЪЖДА С. Е. И., ЕГН [ЕГН], действащ като ЕТ „РОСТИМ 03-С. И., ЕИК[ЕИК], да заплати на „Банка Д.“ ЕАД с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], район О., [улица], сумата от 150 лв. (сто и петдесет лева), представляваща разноски за касационното производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: