Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от „А. П 2017“ ЕООД, „У. Б“ ООД и „Бетърхалф 1968“ ЕООД, и трите дружества чрез адв.А.А. срещу решение №298 от 23.10.2019г. постановено по в. т.д. №73/2019г. на Апелативен съд - Пловдив, с което се отменя решение №451 от 12.10.2018г., постановено по т. д. №220/2017г. по описа на Окръжен съд – С. З и се прогласяват за относително недействителни по отношение на Е. Е. Ю., постоянно пребиваващ в РБългария казахстански гражданин, следните сделки:

1.1. договор за покупко-продажба на недвижим имот с продавач „Бетърхалф“ ЕООД /със сегашно наименование „А. П 2017“ ЕООД/ и купувач „У. Б ООД, обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №73, том І, рег.№945, дело №65 от 26.03.2014г. на Д. Г.- нотариус с рег. №403 на НК, с район на действие - района на Старозагорски районен съд, с която „Бетърхалф“ ЕООД продава на „У. Б ООД собствения си недвижим имот, а именно: поземлен имот с площ от 5180 кв. м, находящ се в [населено място], [община], съставляващ урегулиран поземлен имот - парцел 1-400 в кв. 29 по действащия ПУП (ЗРП) на [населено място], одобрен със Заповед №767/09.06.2003г., ведно с намиращите се в имота жилищна сграда, построена съгласно разрешение за строеж №РС-И-1359/12.12.2005г. и допълващо застрояване: гараж и барбекю, построени съгласно разрешение за строеж №РС-И-423/11.05.2006г., всички въведени в експлоатация съгласно Удостоверение за въвеждане в експлоатация на строеж пета категория №Уве-И379/24.11.2006г. на [община], както и заедно с всички останали подобрения и приращения по смисъла на чл. 92 ЗС, намиращи се в гореописания поземлен имот;

1.2. договор за покупко-продажба на недвижим имот с продавач „У. Б“ ООД и купувач „Бетърхалф 1968“ ЕООД, обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №17, том ІІ, рег.№2599, дело №194 от 01.08.2014г. на Д. Г.- нотариус с рег. №403 на НК, с район на действие - района на Старозагорски районен съд, с която се продава недвижимия имот, подробно описан по-горе. На ищеца са присъдени разноските по делото в общ размер на 15 561.79 лева.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон и необоснованост. Касаторите намират за необосновани изводите на съда, че от доказателствата се установява знание на третите лица /втория и третия ответник/ за увреждащата сделка, като твърдят, че е недопустимо позоваването на мотивите на друго съдебно решение. Считат, че е допуснато нарушение на материалния закон при прилагане на презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД по отношение на втория ответник. Поддържат тезата, че втората атакувана сделка няма увреждащ характер, тъй като имало даване вместо изпълнение. Молят да се отмени решението и да бъдат отхвърлени исковете като неоснователни.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК.

Касационните жалбоподатели поддържат, че съдът се е произнесъл

извън пределите на заявеното от ищеца основание, което води до недопустимост на обжалваното решение - основание за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК.

Твърдят, че съдът се е произнесъл и по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора:

„1.1. Следва ли ищецът да докаже по безспорен начин /пълно и главно/ и доказано ли е, че е уведомил ответниците - търговски дружества по последователни възмездни сделки /покупко-продажба и даване вместо изпълнение - цесия на вземане/ за съществуването на своето вземане, възникнало чрез плащане на чужд дълг, респ. за характера /частен или официален документ/ на удостоверяване връчването по „Теле-поща“ на уведомяването в нарушение на разпоредите на ЗПУ (ЗАКОН ЗА ПОЩЕНСКИТЕ УСЛУГИ) /ЗПУ/? и 1.2. Длъжен ли е съдът да разгледа и обсъди всички факти, обстоятелства, възражения, доказателства и доказателствени средства, изложени в иска и/или жалба в случаите, когато без да са събирани нови доказателства и без да промени правната квалификация на иска, отмени решението на първоинстанционния съд и постанови ново решение?“- в противоречие със задължителната съдебна практика - ТР №1/2013г. по т. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и т. 3 от ТР №2/2017г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС, обективирана в цитираните решения, постановени по чл. 290 ГПК;

„2. Допустимо ли е решение на съда, когато в нарушение на диспозитивното начало уважи иск на основание, различно от твърдяното в исковата молба?“- в противоречие с решение №21/25.02.2015г., т. д.№412/2014г., ВКС, ІІ т. о.;

„3. Прилага ли се оборимата презумпция на чл. 135, ал. 2 ЗЗД и по отношение на лица извън кръга на лицата посочени в нея?“- в противоречие с решение №1314/10.03.2009г., гр. д.№1765/2008г., ВКС, І г. о.- основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

„4. Има ли увреждащ характер сделката даване вместо изпълнение - цесия на вземане /чл. 65 ЗЗД/, когато прехвърлителят по последваща /втора/ сделка не е длъжник на ищеца?“- с твърдение, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Касаторите излагат доводи, че обжалваното решение е очевидно неправилно - основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Ответникът Е. Ю. оспорва касационната жалба в законоустановения срок. Излага подробни доводи както за липсата на основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение, така и за правилността му. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност процесуално допустима – подадена от надлежни страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявените искове за обявяване за недействителни по отношение на ищеца на двете процесни сделки - договори за продажба на недвижим имот, въззивният съд приема, че са доказани всички елементи от фактическия състав чл. 135 ЗЗД - качеството кредитор на ищеца с парично вземане по отношение на първия ответник; увреждащо кредитора действие – отчуждаване на процесния на недвижим имот по силата на двете атакувани сделки; знание от страна на длъжника и на третите лица за увреждането. След анализ на доказателствата по делото съдът намира за установено съществуването на вземане на ищеца срещу първия ответник в размер на 200 000 евро - платени съгласно споразумение от 25.01.2014г. в изпълнение на задължението на „А. П 2017“ ЕООД за цена по договор за продажба на дружествени дялове от 17.02.2009г. с К. Т, поради наличие на правен интерес за това. Констатира, че с влязло в сила съдебно решение по т. д.№5716/2014г. на Софийски градски съд първият ответник е осъден да плати на ищеца дължимата сума на основание чл. 74 ЗЗД, ведно със законната лихва от 25.04.2014г. Съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че към датата на отчуждителната сделка 26.03.2014г. не е знаел за вземането на ищеца. Приема, че ответното дружество е поканено да плати на ищеца сумата 200 000 евро с покана, надлежно връчена на 25.03.2014г. Излага мотиви, че в производството по т. д. №5716/2014г. на Софийски градски съд ответникът не е оспорил получаването на поканата за плащане и съдът е приел за установено това обстоятелство в отношенията между страните.

Въззивният съд намира, че при поредица от сделки, каквито са процесните, кредиторът може да се защити срещу увреждането с иск по чл. 135 ЗЗД не само по отношение на сделката, сключена между длъжника и неговия съконтрахент, но и по отношение на последващата сделка, сключена с приобретател, който е недобросъвестен, т. е. знаел е за увреждането. С оглед постановките на ТР №2/2017 от 09.07.2019г. по т. д. №2/2017г. на ОСГТК на ВКС счита, че доколкото предходните сделки са само средство за постигане на увреждането, ако се установи недобросъвестността на последния приобретател, искът следва да бъде уважен, дори някой от междинните приобретатели на имуществото, които впоследствие са го прехвърлили, да не е знаел за увреждането на кредитора. Решаващият съдебен състав приема, че в случая последният приобретател е дружество, притежавано и управлявано от бащата на едноличния собственик на капитала и управител на длъжника, поради което знанието за увреждане се предполага съгласно чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Констатира, че към настоящия момент целият капитал на третия ответник – последен приобретател на имота, принадлежи на собственика на капитала на първия ответник - длъжник на ищеца, като по този начин, след двете сделки, е осуетена възможността ищецът да насочи принудително изпълнение върху процесния недвижим имот, а в същото време имотът принадлежи на друго дружество на същия едноличен собственик на капитала. Въззивният съд намира, че искът по чл. 135 ЗЗД следва да бъде уважен дори да не се установи знание у приобретателя по междинната сделка – „У. Б“ ООД за увреждането на ищеца. Въпреки това излага подробни мотиви, че това знание се установява от събраните доказателства. Като обосновава тезата, че пълното доказване може да се проведе успешно и чрез верига от косвени доказателства, които установяват странични обстоятелства, свързани с основния факт, а не установяват пряко самия основен факт, но преценени в тяхната съвкупност и връзка едно с друго го доказват без съмнение, решаващият съдебен състав намира, че в случая са налице многобройни косвени доказателства за знанието на втория ответник за процесното вземане - двете дружества са с общ адрес на управление; съдружник в „У. Б“ ООД е Я. Ю., от която управителят на дружеството-длъжник има две деца, като и към настоящия момент двамата имат един и същи настоящ адрес; капиталът на дружеството-длъжник е притежаван от двамата през различни периоди от време. Съдът счита, че допълнителни аргументи в подкрепа на горните изводи за знанието на страните по сделките за увреждащия им характер могат да се намерят и в доказателствата, свързани с начина, по който е извършено заплащането от двамата купувачи по сделките /заеми, цесии и прихващания между страните и управителите на дружеството-ищец и последния ответник, които са баща и син/.

По отношение на изложеното в касационната жалба твърдение за недопустимост на въззивното решение, представляващо основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК:

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно, като няма основание да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за вероятна недопустимост. Предметът на спора и правната квалификация на предявените искове се определя от съда с оглед твърденията в исковата молба за претендираното или отричано от ищците субективно право, вида и обема на търсената защита. Няма спор в теорията и съдебната практика, вкл. цитираната от касаторите, че когато съдът се произнесе по предмет, за който не е сезиран, т. е. въз основа на обстоятелства, които не са наведени от ищеца и когато дава защита, която не е търсена /свръх петитум/, постановеното съдебно решение е процесуално недопустимо и подлежи на обезсилване. В настоящата хипотеза предмет на производството са искове, предявени от ищеца, в качеството му на кредитор на първия ответник, за обявяване за недействителни по отношение на него на поредица извършени след възникване на вземането му отчуждавания на описания недвижим имот /първото от длъжника - първи ответник в полза на втория ответник, а второто от втория ответник в полза на третия ответник/, тъй като го увреждат. С оглед изложените в исковата молба факти и обстоятелства и предвид естеството на атакуваното увреждащо действие и определянето му като възмездно, въззивният съд правилно определя както предмета на спора, така и правната квалификация на исковете, като нито се произнася въз основа на обстоятелства, които не са въведени от страните, т. е. на различно от соченото основание, нито дава защита, която не е търсена - по различен от сочения петитум.

Неоснователни са твърденията на касаторите за произнасяне на непредявено основание, тъй като съдът се е произнесъл въз основа на изложените в исковата молба факти за спорното право, вкл. обстоятелството, че при извършване на отчуждителната сделка длъжникът, както и приобретателите на процесния имот са знаели за увреждането. Обстоятелството, че първият ответник /длъжник на ищеца/ е запознат със съдържанието на споразумението от 25.01.2014г., представено по в. т.д.№1230/2013г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, както и с определението за прекратяване на делото от 29.01.2014г., е изложено в исковата молба, респ. е част от предмета на спора.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първите въпроси, поставени от касаторите /въпроси 1.1./, не отговарят на изискванията за правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва ли ищецът да докаже по безспорен начин и доказано ли е, че е уведомил ответниците - търговски дружества по последователни възмездни сделки /покупко-продажба и даване вместо изпълнение - цесия на вземане/ за съществуването на своето вземане, възникнало чрез плащане на чужд дълг, респ. за характера /частен или официален документ/ на удостоверяване връчването по „Теле-поща“ на уведомяването в нарушение на разпоредите на ЗПУ (ЗАКОН ЗА ПОЩЕНСКИТЕ УСЛУГИ) /ЗПУ/ са въпроси, изискващи анализ на доказателствата по делото и обсъждане на доводите и възраженията на страните, респ. преценка на обосноваността на съдебното решение. Дали конкретен факт подлежи на доказване и дали същият е доказан е въпрос на правилността на въззивното решение, която не е предмет на изследване в настоящия етап на касационното производство. По начина, по който е формулиран, въпросът съдържа както оплакванията на касаторите за необоснованост на съдебното решение, така и защитната им теза като ответници, че поканата по „Теле-поща“ е връчена в нарушение на разпоредите на ЗПУ (ЗАКОН ЗА ПОЩЕНСКИТЕ УСЛУГИ) /ЗПУ/. Тези оплаквания не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК.

Следва да се отбележи, че въпросът дали писмото, връчено чрез услугата „Телепоща“ на „Български пощи“ ЕАД е официален документ, не е обуславящ за крайните изводи на решаващия съдебен състав. За да приеме, че писмото по „Телепоща“ на „Български пощи“ ЕАД е получено от първия ответник, въззивният съд излага мотиви, че това обстоятелство е установено в отношенията между страните, предвид факта, че в производството по т. д. №5716/2014г. на Софийски градски съд, имащо за предмет процесното вземане, ответникът не е оспорил получаването му.

Настоящият състав на ВКС намира, че по поставените от касатора процесуалноправни въпроси за задълженията на въззивния съд да се произнесе по всички наведени в жалбата възражения и да обсъди всички направени от страните доводи след анализ на доказателствата /въпрос 1.2./, е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, но касаторът не обосновава наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че въззивният съд дължи преценка на всички правнорелевантни факти, като следва да обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения и доводи във въззивната жалба.

Въззивното решение е постановено в пълно съответствие с цитираната съдебна практика. Решаващият съдебен състав се е произнесъл по доводите и възраженията на страните, като несъгласието им с изводите в съдебното решение представлява оплакване за неправилност на акта по чл. 281, т. 3 ГПК, но не обосновава наличие на основание за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въпросът дали е допустимо решение на съда, когато в нарушение на диспозитивното начало уважи иск на основание, различно от твърдяното в исковата молба, е свързан изцяло с оплакването на касаторите за недопустимост на обжалваното решение, по което съдът се е произнесъл.

Третият въпрос - относно приложението на презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД и допустимостта за нейното разширително тълкуване, не е обсъждан и не е от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, поради което не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол. Въпросът е поставен с оглед защитната теза на ответниците, че приобретателят по първата отчуждителна сделка „У. Б“ ЕООД не е знаел за увреждането, като презумпцията за знание е неприложима. За да уважи предявените искове, съдът не се е позовал на презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД, нито е приел, че Я. Ю. /съдружник в „У. Б“ ЕООД/ е от кръга лица по §1 от ДР на ТЗ, §1, т. 3 от ДР на ДОПК и т. н. Въззивният съд е обсъдил събраните писмени доказателства и заключението на съдебно-счетоводната експертиза и въз основа на техния анализ е приел, че по косвен път може да се направи извод за узнаване от третото лице /втория ответник/ за съществуващите вземания на ищеца по отношение на първия ответник. Мотивирал се е, че пълното доказване може да се проведе успешно и чрез верига от косвени доказателства, които установяват странични обстоятелства, свързани с основния факт, а не установяват пряко самия основен факт, но преценени в тяхната съвкупност и връзка едно с друго го доказват без съмнение.

Въпросът дали има увреждащ характер сделката даване вместо изпълнение - цесия на вземане /чл. 65 ЗЗД/, когато прехвърлителят по последваща /втора/ сделка не е длъжник на ищеца, не е обсъждан от съда и не обуславящ за формиране на решаващите му правни изводи по конкретното дело, поради което не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол. Въззивният съд е приел, че втората атакувана по реда на чл. 135 ЗЗД сделка е договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот, сключен между приобретателя по първата сделка и трето лице, обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №17, том ІІ, рег.№2599, дело №194 от 01.08.2014г. на нотариус Д. Г.. Изложил е мотиви, че когато поредицата сделки са възмездни, каквито са процесните, е необходимо последният приобретател да е недобросъвестен, т. е. да е знаел за увреждането.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

Не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

С оглед изхода на спора на ответника по касационна жалба следва да се присъдят разноските за касационното производство в размер на 9 809.00 лева договорено и платено адв. в.ие.

Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №298 от 23.10.2019г. постановено по в. т.д. №73/2019г. на Апелативен съд - Пловдив.

ОСЪЖДА „А. П 2017“ ЕООД с ЕИК[ЕИК], седалище [населено място], „У. Б“ ООД с ЕИК[ЕИК], седалище [населено място] и „Бетърхалф 1968“ ЕООД с ЕИК[ЕИК], седалище [населено място] да платят на Е. Е. Ю., ЕГН [ЕГН], постоянно пребиваващ в РБългария казахстански гражданин сумата 9 809.00 лева разноски за касационното производство.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.