Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Р. И“ АД срещу решение № 9/06.02.2020г. по в. т.д. №334/2019г. на Бургаски апелативен съд, Търговско отделение. С него е потвърдено решение от 14.10.2019г. по т. д. №528/2018г. на Бургаски окръжен съд, с което е обявена неплатежоспособността на касационния жалбоподател, с определена начална дата 31.12.2018г.; открито е производство по несъстоятелност по отношение на дружеството; назначен е временен синдик М. П. В., определено й е възнаграждение в размер на 800 лв. месечно, считано от датата на решението; допуснато е обезпечение чрез налагане на възбрана върху недвижимите имоти и запор върху движимото имущество и всичките вземания на длъжника „Р. И“ АД и е определена дата за провеждане на първо събрание на кредиторите на 19.11.2019г. от 13:00 ч. в сградата на Бургаски окръжен съд, зала № 6, при следния дневен ред: 1. Изслушване на доклада на временния синдик по чл. 668 от ТЗ, 2. Избор на постоянен синдик, предложение до съда за назначаването му и определяне на възнаграждение, 3. Избор на комитет на кредиторите.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател поддържа, че преценката, направена от въззивния съд, относно това кои активи на длъжника са спорни, както и дали вземанията му са несъбираеми, не е основана на обективни критерии. В тази връзка твърди, че обжалваното решение е постановено въз основа на предположения, а не върху установени обстоятелства и доказателства. Поддържа, че въззивният съд в противоречие със ЗСч (ЗАКОН ЗА СЧЕТОВОДСТВОТО) и счетоводните стандарти е извършил самостоятелни изчисления относно липсата на стоково - материални запаси. Поддържа още, че съдът неправилно е коригирал задълженията на дружеството, чрез прекатегоризирането им по свое усмотрение. Твърди, че съдържанието на договорите за продажба на вземания е тълкувано в противоречие с чл. 20 от ЗЗД. Счита, че съдът не е съобразил в цялост заключенията на вещото лице, както и съставените одиторски доклади. Поддържа, че обжалваното решение е постановено в противоречие с Международния счетоводен стандарт /МСС/ 1 Представяне на финансови отчети. Моли за отмяна на съдебния акт. Претендира и присъждане на разноски.

Касационният жалбоподател обосновава допустимостта на касационното обжалване, като поставя следните въпроси: 1/ Може ли търговският съд, без използване на специалния знания, сам да съставя баланси на длъжника, като нарушава структурата му в противоречие със ЗСч (ЗАКОН ЗА СЧЕТОВОДСТВОТО), да извършва оценка на характеристиката на активите, тяхното действително съществуване, реализируемост и реална пазарна цена, без наличие на обективни данни за това?; 2/ Длъжен ли е съдът да обсъди и даде отговор на всяко едно от наведените от въззивника възражения?; 3/ Как влияе в цялост една „липса“ /ако има такава/ на баланса на дружеството – длъжник и как следва да бъде отразена, по кой стандарт и води ли същата до механично намаляване само на активите или следва да се процедира по Счетоводен стандарт /СС/ 8 – Нетни печалби или загуби за периода, фундаментални грешки и промени в счетоводната политика, като се съставя в цялост предвидените в стандарта отчети, или може с проста аритметична операция да се приспадне?; 4/ Следва ли при тълкуване на договорите да се търси действителната обща воля на страните – върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат и, в конкретния случай, след като има изрична уговорка какъв е падежът на задълженията, може ли съдът сам да измени волята на страните?; 5/ Дали може въз основа на забележка в одиторския доклад, основана на обстоятелството, че одиторът не е присъствал на годишните инвентаризации, съдът да приеме, че са налице липси на стоково – материални запаси, независимо от факта че дружеството е правило редовни годишни инвентаризации и ГФО са заверени от одитора? По първия, втория и четвъртия въпрос поддържа наличието на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като по първия въпрос сочи противоречие с решение № 55/17.07.2019г. по т. д. № 618/2018г. на ВКС, I т. о.; по втория въпрос – с ППВС № 1/1953г., ППВС № 7/1965г., ППВС № 1/1985г., решение №206/31.07.2015г. по гр. д. №6832/2014г. на ВКС, IV г. о., решение №75/20.06.2016г. по т. д. №1608/2015г. на ВКС, II т. о. и решение №161/04.10.2016г. по т. д. №2220/2015г. на ВКС, II т. о., а по четвъртия въпрос – с решение №5/06.02.2020г. по гр. д. №641/2019г. на ВКС, IV г. о., решение №430/20.01.2015г. по гр. д. № 1673/2014г. на ВКС, IV г. о. и решение №347/11.10.2011г. по гр. д. № 290/2010г. на ВКС, IV г. о. По третия и петия въпрос се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Ответникът по касация „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД оспорва жалбата, като твърди липса на предпоставки по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, съответно на неправилност на обжалваното решение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е констатирал, че дружеството - длъжник „Р. И“ АД е търговец, спрямо когото не са налице пречки за откриване на производство по несъстоятелност, както и че „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД е кредитор по смисъла на чл. 608, ал. 1, т. 1 от ТЗ като титуляр на изискуемо парично вземане, произтичащо от търговска сделка с „Р. И“ АД, в качеството му на солидарен длъжник на кредитополучателя „МКМ БГ Груп“ ЕООД по договори за банков револвиращ кредит от 01.02.2006г. и 11.12.2007г., допълнени и изменяни с последващи анекси. По спорния по делото въпрос дали длъжникът е в състояние на неплатежоспособност, с оглед изясняване на възможността предприятието да посрещне плащанията на т. нар. краткосрочни, съответно текущи задължения, решаващият състав е съобразил, че следва да извърши преценка на съотношението актив спрямо пасив, заложено в коефициентите на обща и бърза ликвидност. С оглед релевираното от молителя възражение за достоверността на баланса, въззивният съд е анализирал компонентите на краткотрайните активи и краткосрочните/ текущи задължения. Изтъкнал е, че върху величината на показателите за ликвидност влияят неправилни осчетоводявания на краткосрочни задължения като дългосрочни и обратното, осчетоводяване на несъществуващи активи и други нередовни записвания. С оглед на това е приел, че следва да се извърши корекционно преизчисляване на коефициентите на ликвидност, в качеството им на средство за установяване на цялостното икономическо състояние на длъжника. По отношение на стоково – материалните запаси въззивният съд, при съобразяване на съдебно – икономическата експертиза, е изложил съображения, че отчетените от вещото лице резерви за наличността на материалните запаси към края на 2016г., 2017г. и 2018г. поставят под съмнение достоверността на финансовите отчети относно посочените в тях стойности на материални запаси. Не е споделил изразеното от въззивника – настоящ касатор становище за неправилност на извършеното преизчисление на показателите само чрез приспадане на спорните наличности на стоково – материални запаси, без да се коригира и пасивът на баланса. Изтъкнал е, че при такива хипотези на установена липса на стоково – материални запаси в текущ период счетоводното отражение в търговските книги се осъществява чрез отнасяне на стойността им в разходите за производство, което впоследствие води до намаляване на реализирания финансов резултат, т. е. до намаляване на собствения капитал на търговеца и не се отразява върху други елементи от пасива на баланса /задълженията на дружеството/, участващи в изчислението на показателя за ликвидност. Посочил е, че единствено при липса поради кражба/ присвояване не би се наложило преизчисляване на показателите за ликвидност, тъй като тогава едновременно с намалението на балансовата стойност на стоково – материалните запаси следва в активите да се отчете вземане от виновното лице.

Въззивният съд е счел за неоснователни част от възраженията на молителя относно третирането на някои краткосрочни вземания като дългосрочни. Посочил е, че несъбирането им в рамките на следващите отчетни периоди не променя характера им на дългосрочни, а на трудно събираеми. Според съда критерият за окачествяване на едно вземане като краткосрочно е обстоятелството дали падежът му е настъпил или ще настъпи в рамките на дванадесет месеца от датата на финансовия отчет, а не от датата на възникването му. С оглед на това е приел, че не следва да се извършва преизчисляване на показателя за ликвидност чрез прекатегоризиране на вземания в размер на 2 022 хил. лв. към 30.04.2019г. като дългосрочен актив.

По отношение на представените три договора за цесия от 31.10.2017г., с които три дружества са прехвърлили вземанията си към длъжника на „ООО Р - Лаб“, [населено място], въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че задълженията в общ размер на 1 856 346 лева следва да бъдат отчетени като краткосрочни, а не като дългосрочни, тъй като запазват характера си след прехвърлянето предвид невъзможността на новия кредитор да влияе и променя уговорките между цедента и длъжника чрез промяна падежа на задължението.

При тези данни, позовавайки се на засиленото служебно начало в производството по несъстоятелност въззивният съд, извършвайки комплексна преценка на спорните компоненти на актива и корекционно преизчисление на коефициентите за ликвидност, в качеството им на средство за установяване на цялостното икономическо състояние на длъжника, е приел, че за 2017г. коефициентът на обща ликвидност е равен на 0, 39 с оглед разделянето на краткотрайните активи на стойност 2 576 хил. лв. на краткосрочните задължения на стойност 6 631 хил. лв.; за 2018г. коефициентът на обща ликвидност е 0, 98 с оглед разделянето на краткотрайните активи на стойност 4 156 хил. лв. на краткосрочните задължения на стойност 4 257 хил. лв.; за 2018г. коефициентът за бърза ликвидност е равен на 0, 97 с оглед разделянето на краткотрайните вземания и парични средства на стойност 4 144 хил. лв. на краткосрочните задължения на стойност 4 257 хил. лв. Изтъкнал е, че преизчисляването на коефициентите е направено точно и съответстващо на показателите от първоинстанционния съд. Предвид коефициентите на обща и бърза ликвидност е приел, че дружеството – длъжник не е в състояние да погасява текущите си задължения с наличните краткотрайни активи. Отчел е и ниския коефициент на незабавна или абсолютна ликвидност, посочени в основната и допълнителна съдебно – икономически експертизи, липсата на финансова автономност на дружеството и на постъпления от неговата стопанска дейност, както и обстоятелството, че дружеството генерира необосновани счетоводни печалби и същевременно не отразява счетоводно задълженията си към фиска и банки.

С оглед извършения анализ на икономическото състояние на предприятието въззивният съд е приел, че то няма достатъчно налични краткотрайни активи, с които да посрещне краткосрочните/ текущи задължения, на база реалната ликвидност от икономическа гледна точка на тези активи. Споделил е извода на първоинстанционния съд, че направените от длъжника плащания са избирателни и в незначителен обем, като е изтъкнал, че въпреки изричните указания дружеството не е представило доказателства за последните десет плащания към кредитори преди подаване на молбата по чл. 625 от ТЗ. Съобразил е, че банковите сметки са запорирани от 2015г., липсват постъпления от контрагенти през 2017г., 2018г. и април 2019г., не са извършвани плащания към държавния бюджет и към банките, погасено е задължение в размер на 80 293, 46 лв. при наличие на задължение по баланс към 2018г. в размер на 8 102 920, 23 лв., както и че задълженията не са погасени в обичайните за т. нар. „добри търговски практики“ срокове от 60 календарни дни, считано от датата на възникването им. С оглед на това въззивният съд е заключил, че „Р. И“ АД е в състояние на неплатежоспособност, изразяващо се в невъзможността да изпълни своите изискуеми парични вземания.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият и третият въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са обуславящи изхода на спора, доколкото касаят възможността за корекционно преизчисление на коефициентите за ликвидност, изчислени въз основа на баланса на длъжника в производството по несъстоятелност. По този въпрос е формирана практика на ВКС с решение №32 от 17.06.2013г. по т. д. №685/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., в което се застъпва становище, че простото съотношение на актива и пасива, залегнало в изчислението на коефициентите за ликвидност на дружеството, е недостатъчно за преценка на състоянието му на платежоспособност. От значение е и реализируемостта на актива, неговата ликвидност. Поради това при възражение на молителя или обективно установимо от доказателствата наличие на данни за несъбираеми и / или спорни вземания, в съответствие с въведеното от чл. 621а ал. 1 т. 2 от ТЗ засилено служебно начало в производството по несъстоятелност и по аргумент от чл. 631 от ТЗ, съдът дължи комплексна преценка на спорните компоненти на актива и корекционно преизчисление на коефициентите за ликвидност, в качеството им на средство за установяване на цялостното икономическо състояние на длъжника. Същото разбиране е споделено и в решение №164/30.11.2013г. по т. д.№284/2016г. на ВКС, II т. о., решение №179/30.10.2017г. по т. д. №1048/2017г. на ВКС, I т. о., решение №131 от 02.05.2018г. по т. д. №2297/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т. о, и др. В посоченото от касатора решение №55 от 17.07.2019г. по т. д.№685/2018г. на ВКС, ТК, І т. о., се приема, че преценката за свръхзадълженост не следва да се ограничи до счетоводните данни за стойностите на актива и пасива, като е необходимо да се изследват характеристиката на активите, тяхното действително съществуване, реализируемост и реална пазарна цена, обезпечаваща интереса на кредиторите, характеристиката на пасива и реалната възможност за противопоставяне на погасителни за задълженията на дружеството основания, както и да се направи критична оценка на тенденциите в икономическото развитие на търговеца, в обосноваване на извод, че състоянието на свръхзадълженост е преодолимо без съществен риск за интересите на кредиторите. Тази оценка следва да е основана на обективни данни и техния анализ. Изцяло в съответствие с цитираната практика на ВКС въззивният съд е извършил корекционно преизчисление на коефициентите за ликвидност, в качеството им на средство за установяване на цялостното икономическо състояние на длъжника, но не при липсата на обективни данни, а позовавайки се на останалите представените по делото писмени доказателства и на констатациите в основното и допълнителното заключения на назначената съдебно – икономическа експертиза. За да прецени като краткосрочни вземанията към длъжника на кредитора „ООО Р -Лаб“, [населено място], придобити с три договора за цесия от 31.10.2017г., въззивният съд е обсъждал както договорите за цесия, така и фактурите, удостоверяващи възникването на цедираните вземания и е формирал самостоятелни изводи за действителния падеж на задълженията. Относно материалните запаси, чиято наличност към края на 2016г., 2017г. и 2018г е приел за недоказана, съдът е отчел изричното оспорване на счетоводните записвания от страна на молителя, обстоятелството, че в одиторските доклади за осъществения независим финансов одит на годишните финансови отчети на дружеството са изразени резерви относно съществуването на материалните запаси, както и факта, че като доказателства за съществуването им са представени само инвентаризационни описи, съставляващи частни удостоверителни документи, съставени от служители на дружеството – длъжник, но наличността на стоките не се потвърждава от назначената по делото съдебно – икономическа експертиза. С оглед на това извършените от въззивния съд корекционни преизчисления се явяват базирани на обективни данни и на комплексна преценка на всички събрани по делото доказателства. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал не е предмет на проверка в производството по допускане на касационно обжалване.

По втория процесуалноправен въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства е формирана практика на ВКС, обективирана в посочените от касатора постановления и решения и служебно известните на състава – решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. Съгласно тази практика въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235 ал. 2 от ГПК и чл. 236 ал. 2 от ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263 ал. 1 от ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. По отношение на този въпрос е осъществена общата предпоставка по чл. 280 ал. 1 от ГПК за достъп до касационен контрол, но в случая не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК. Въззивният съд е обсъдил фактическия и доказателствен материал във връзка с твърденията и възраженията на страните, включително въззивните доводи на длъжника, за да формира собствени изводи за неговото състояние на платежоспособност. Въпросът е поставен от касатора във връзка с оплакването му, че въззивният съд изобщо не е обсъдил довода му, че партикуларното изключване на част от активите е в противоречие с принципите на счетоводството. Това оплакване не кореспондира с мотивите на въззивното решение, в които са обсъдени подробно доводите на касатора, изложени във въззивната му жалба и съдът е изложил съображения, че в хипотези на установена липса на стоково – материални запаси в текущ период, тя следва да намери отражение и в пасива на баланса, но не в този елемент от пасива на баланса /краткосрочни задължения на дружеството/, който участва в изчислението на показателя за ликвидност. Съдът е изтъкнал и че единствено при липса поради кражба/ присвояване следва едновременно с намалението на балансовата стойност на стоково – материалните запаси да се отчете вземане от виновното лице, в който случай няма да се промени стойността на показателите за ликвидност. Произнасяйки се по всички наведени във въззивната жалба доводи, решаващият състав не е допуснал отклонение от цитираната практика на ВКС.

По четвъртия въпрос относно тълкуването на клаузите на договора по реда на чл. 290 от ГПК е формирана практика на ВКС в решение №81/07.07.2009г. по т. д.№761/2008г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №151/05.10.2010г. по т. д.№1035/2009г. на ВКС, ТК, и решение №157/30.10.2012г. по т. д. №696/2011г. на ВКС, ТК, II т. о. В цитираните решения, както и в посочените в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК на касатора решения на ВКС, е прието, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора според критериите на чл. 20 от ЗЗД, за да изясни действителната, а не предполагаема воля на договарящите. Прието е, че прилагането на критериите на чл. 20 от ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя вложената от страните обща воля. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал отклонение на постоянната практика на ВКС, като е споделил изводите на първоинстанционния съд, че задълженията на длъжника запазват характера си на дългосрочни след прехвърлянето предвид невъзможността на новия кредитор да влияе и променя уговорките между цедента и длъжника чрез промяна на падежа на задължението. Поставеният от касатора въпрос не отразява коректно изводите на съдилищата. Констатациите на първоинстанционния съд, че с договорите за цесия се променя падежът на задълженията не следва само от текста на договорите, но и от съпоставката им с представените по делото фактури за доставка на стоки, с които се доказва пораждането на задълженията и в които са отразени падежи на тези задължения през 2017г. Тоест обуславящо за окачествяването на задълженията, предмет на трите договора за цесия, като краткосрочни, е не даденото тълкуване на съдържанието на договорите за цесия, а съвкупния анализ на събраните по делото доказателства относно действителния падеж на задълженията.

По отношение на петия въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК също не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Въпросът не е свързан с дадено от съда тълкуване на приложимите към спора правни норми, а изразява становището на касатора за неправилност на изводите на съда относно доказателствената стойност на съставените от дружеството годишни финансови отчети. Изводите на съда са резултат от съвкупната преценка на събрания по делото доказателствен материал, като правилността им не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Според задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл. 281 т. 3 от ГПК и не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.

Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №9/06.02.2020г. по в. т.д. № 334/2019г. на Бургаски апелативен съд, Търговско отделение.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.