Производството е по чл. 288 ГПК,

Образувано е по касационна жалба на синдиците на „Корпоративна търговска банка„АД / в несъстоятелност / против решение № 1723/08.07.2019 г. по т. д.№ 520/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 1725/20.08.2018 г. по т. д.№ 3624/2016 г. на Софийски градски съд е уважено възражение вх.№ 884/15.02.2016 г. предявено на основание чл. 66 ал. 6 от ЗБН от В. Х. Г. против решение № ЗБН 66 -236 / 15.01.2016 г. на синдиците на „КТБ „ АД / н./, с което е оставено без уважение възражението на кредитора, за включване в списъка на приети вземания по чл. 66 ал. 7 т. 2 ЗБН на нейни такива, за сумата от 1 447 804, 40 лева, за която се поддържа да е реституирана, като вземане към банката, в патримониума на В. Г., след настъпване на прекратително условие по сключен между същата и цесионера „ Телиш „ АД договор за цесия от 20.10.2014 г. и изменен с допълнително споразумение от 05.11.2014 г., като е признато за установено, че В. Г. е носител на безусловни вземания към „КТБ„ АД / н./ в преждепосочения общ размер, на основание три договора, съответно индивидуализирани, както и размера на вземането на основание всеки от тях в диспозитива на решението, при поредност на удовлетворяване в производството по несъстоятелност на „КТБ „ АД по чл. 94 ал. 1 т. 4 ЗБН. Съответно е постановено допълване на списъка на приети вземания по чл. 67 ал. 2 ЗБН с така признатите вземания, на основание чл. 68 ал. 3 ЗБН. С въззивното решение и след отмяна на първоинстанционното и в тази му част, е уважено и възражението на В. Г. против решение № ЗБН 66 -236/15.01.2016 г. на синдиците на „КТБ „ АД / н. /, като е признато за установено, че същата има вземания към банката в общ размер от 439 743, 18 лева, съгласно три договора, индивидуализирани и сумите на основание всеки от тях в диспозитива на решението, заявени под отлагателно условие - евентуално упражняване право на едностранно прекратяване на договор за цесия от 20.10.2014 г., сключен между В. Г. и „Енергийна холдингова компания„АД, изменен с допълнително споразумение от 21.11.2014 г.. Съответно е допълнен списъка на приети вземания с така установените под условие.

Касаторът оспорва допустимостта на въззивното решение – поради неконституиране в първоинстанционното производство, като страна в същото, на „КТБ”АД /н./, респ. участие единствено синдиците на банката. В евентуалност оспорва правилността му, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила: липса на мотиви по възражението му за нищожност на договорите за цесия и допълнителните споразумения към същите, на основанията по чл. 26 ал. 1 пр. второ и пр. трето ЗЗД / заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави /. Правилността на решението се оспорва и като постановено в противоречие с материалния закон, досежно извода на съда, че към момента на изготвяне списъка с приети вземания, а и към момента на постановяване на решението от 15.01.2016 г., с което е оставено без уважение възражението на В. Г., същата е имала качеството на вложител в „КТБ„АД /н./ по смисъла на чл. 1 т. 4 от ЗБН, респ. кредитор на банката. По изначално поддържаните съображения страната твърди, че със сключването на договорите за цесия вземанията на В. Г. към банката са преминали в патримониума на „Телиш „ АД, съответно на „Енергийна финансова група „ АД, а към момента на съставяне списъка на приети вземания същите са се разпоредили с тези вземания, чрез изявления за прихващането им срещу задължения на банката към цесионерите, т. е. престанали са да бъдат и част от патримониума на последните. Касаторът заявява подкрепа на мотивите на първоинстанционния съд, основани на същото съображение. С уведомяване на длъжника за цесията, прпавоотношението между него и цедента е прекратено. Разпореждането с вземането от цесионера и неговото погасяване, чрез изявление за прихващането му срещу задължения към банката, препятстват реституирането му в патримониума на цедента, на основание настъпило прекратително за цесията, по силата на уговорка между цедента и цесионера, условие. Страната поддържа и съображението, че уважаването на иска по чл. 59 ал. 3 ЗБН, за обявяване за относително недействително спрямо кредиторите на несъстоятелността на извършено прихващане с цедирани вземания, е правно ирелевантно обстоятелство относно настъпването на погасителния му ефект в отношенията между прихващащия и банката. Според страната, решението по чл. 59 ал. 3 ЗБН формира сила на пресъдено нещо относно съществуването на вземането на прихващащия, каквото би следвало да се отрече, ако прекратяването на договора за цесия е имало реституиращ за вземането ефект - в патримониума на цедента. Касаторът се позовава на приложението на чл. 75 ЗЗД - освобождаване на банката от задължение към цедента, доколкото добросъвестно е изпълнила задължението си към лице / цесионера /, което въз основа на недвусмислени обстоятелства се явява овластено да получи изпълнението. Очевидно поддържайки тезата си, че цедента не може да получи обратно вземането, освен по силата на нова правна сделка, касаторът се позовава на обстоятелството, че уведомлението за прекратяване договора за цесия е от 22.06.2015 г., т. е. вземането по цесията не е вземане, възникнало до датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност на банката / 22.04.2015 г. /, по смисъла на чл. 4 ал. 1 ЗБН.Пва се и на чл. 21 ал. 1 ЗЗД – възникване на права и задължения само за страните по договора, а за трети лица – само в предвидените от закона случаи. Следователно, с договорките между цедент и цесионери с допълнителните споразумения, визиращи прекратително за договорите за цесия условие, касаторът не се явява обвързан, нито кредиторите на несъстоятелността на банката. Оспорва се правилността на въззивното решение за допълване списъка на приети вземания с условни такива – зависещи от това дали ще бъде обявена относителна недействителност на прихващанията и с оглед действието на прекратяването на договора за цесия банката ще възстанови качеството си на длъжник спрямо кредитор, в зависимост от това дали и от кого ще й бъде съобщено прекратяването на цесията.

Ответната страна – В. Г. – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Формулираните въпроси в голямата си част са счетени като такива по преценка правилността на решението, на основанията по чл. 281 т. 3 ГПК, а и необосновани с допълнителен селективен критерий в сочените хипотези, по съображения които настоящият състав има предвид при последващото си произнасяне.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното:

Производството е образувано по реда на чл. 68 ЗБН, по възражение на В. Г., с правно основание чл. 66 ал. 6 ЗБН, срещу решение № ЗБН 66 - 236/15.01.2016 г. на синдиците на „КТБ”АД в несъстоятелност, с което вземанията на възразилата страна не са приети и включени в списъка на приети вземания, по съображения, че дружеството няма качеството „вложител„, предвид придобиването на вземанията по договори за цесия от „Телиш„ АД и „Енергийна финансова група„ АД и извършено от първото дружество прихващане на същите с негови задължения към банката, съответно обявено за относително недействително спрямо кредиторите на несъстоятелността на банката, с влязло в сила решение по иск с правно основание чл. 59 ал. 3 ЗБН, а досежно цедираните на второто дружество вземания – също поради погасяването им с извършено прихващане.Възражението съдържа искане за допълване списъка на приети вземания, като досежно цедираните на „Енергийна финансова група „АД вземания приемането е претендирано „ безусловно„, но доколкото не се счете за такова – „под условие „ – в зависимост от оспорване или неоспорване на прихващането от страна на банката / висящо и по отношение на това прихващане производство по иск с правно основание чл. 59 ал. 3 ЗБН /.

Ответникът е оспорил възражението с доводи, че молителката няма качеството на „вложител„, тъй като към момента на предявяване на вземанията същите не се намират в патримониума й, доколкото: прекратяване на вече сключен и изпълнен с прехвърлянето на вземането договор за цесия не подлежи на разваляне или прекратяване с обратна сила, а цедента може да получи обратно вземането само по силата на нова правна сделка с цесионера; в евентуалност - тъй като с извършените прихващания вземанията са погасени и следователно липсва обект на реституиране въз основа на уговорките между цедент и цесионер за прекратяване на договорите за цесия с обратно действие. Според ответника, прекратяването на договорите за цесия няма отношение към банката като длъжник и по начало е с допустимо действие само занапред. Прихващането има погасяващо действие по отношение задълженията на прихващащия и уважаването на иск по чл. 59 ал. 3 ЗБН засяга само неговите - на цесионера – права и интереси. Всички съображения са обобщими до извода за изгубено от молителката качество на вложител по смисъла на чл. 4 ал. 1 от ЗБН.

Първоинстанционният съд е оставил без уважение възражението, като е приел, че няма пречка договорите за цесия да бъдат прекратени с обратно действие, въз основа на визирано от страните по същите прекратително условие, каквито договорени условия в случая са налице.Приел е, обаче, че с извършените от цесионерите прихващания цедираните вземания са погасени и няма обект на възможно реституиране в патримониума на цедентите, независимо от сбъдналото се прекратително условие.Според съда, обявената относителна недействителност на прихващането от цесионера „Телиш”АД, с влязло в сила решение по иск по чл. 59 ал. 3 ЗБН, не се отразява в отношенията между банката и цесионера. Във вътрешните им отношения това прихващане произвежда погасителен ефект, но същият не може да бъде противопоставен на кредиторите на несъстоятелността. Досежно вземанията на цесионера „Енергийна финансова група „ АД съдът е приел, че уговореното прекратяване на договора за цесия е поставено в зависимост от изрично позоваване на страната на конкретно прекратително условие, а не като автоматична последица на настъпването му / чл. 6 или чл. 7 от допълнителното споразумение от 21.11.2014 г.. /.Такова изрично упражняване на уговореното потестативно право за прекратяване, според съда, липсва.

Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и уважил възражението по следните съображения: Като всеки двустранен, каузален и консенсуален договор, договорът за цесия може да бъде прекратен с обратна сила, поради сбъдването на прекратително условие по смисъла на чл. 25 ал. 1 ЗЗД. За настъпване на реституционният ефект е необходимо и достатъчно вземането да не е събрано или погасено по друг начин. Съдът приема, че в конкретния случай е установено сбъдването на прекратително условие - неиздадено от банката на цесионера / касае се за „Телиш„ АД /, до 31.01.2015 г. потвърждение, удостоверение, извлечение от сметки или друг документ, от който да е видно, че смята за погасени задълженията му към банката. Нещо повече, доколкото с влязло в сила решение е установена относителна недействителност на прихващането от цесионера, на основание чл. 59 ал. 3 ЗБН, не може да се приеме, че обявената недействителност има различно действие спрямо банката и спрямо масата на несъстоятелността. С прихващането, предвид относителната му недействителност, не се погасява задължението на цесионера – то подлежи на изпълнение в попълване масата на несъстоятелността, нито вземането му, срещу което същото е прихващано, като банката ще дължи изпълнението му на действителния кредитор, какъвто, с оглед прекратяване на договора за цесия с обратна сила, се явява цедента. След като банката е била уведомена за прекратяването на договора за цесия на 22.06.2015 г. и е отречен ефекта на прихващането, след датата на уведомяването погасителен ефект би могъл да настъпи само спрямо действителния кредитор. Аналогични са и съображенията по отношение вземанията, цедирани на „Енергийна финансова група „АД, като отличието е във все още спорния изход от иска по чл. 59 ал. 3 ЗБН, с която е атакувано извършеното от цесионера прихващане, Затова съдът е обосновал принадлежност на вземанията на ищцата – предмет на договора за цесия с „Енергийна финансова група „ АД - в зависимост от уважаването на иска за обявяване на относителна недействителност, респ. непринадлежност на същите, с оглед погасителния ефект на прихващането, в случай на отхвърляне на иска. Позовавайки се на чл. 102 от ЗБН съдът обосновава допустимост на приемането на вземане под условие. Определена е поредност на вземанията - чл. 94 ал. 1 т. 4 ЗБН.

В изложението по чл. 280 ГПК касаторът формулира следните въпроси:1/ Дължи ли самостоятелна преценка на съществен по делото въпрос въззивният съд, когато отменя първоинстанционно решение и постановява обратно като резултат свое решение по съществото на спора и следва ли да изтъкне кои факти свързани с този въпрос приема за доказани и кои не? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК,ь поради противоречие на въззивното решение с решенията по т. д.№ 1740/2014 г. на І т. о. гр. д.№ 1609/2014 г. на ІV г. о. и гр. д.№ 1285/2012 г. на ІІІ г. о. на ВКС ; 2/ Допустимо ли е включването със съдебно решение по чл. 68 ал. 3 ЗБН на кредитор на несъстоятелната банка в списъка на приети вземания с вземане „под условие„, в случаите, в които искането за включване на вземането „ под условие” е заявено от кредитора за пръв път като условно едва с възражението пред съда по чл. 66 ал. 6 ЗБН и не е отправяно нито с молбата по чл. 63 ал. 1 ЗБН, нито с подаденото срещу решението на синдика възражение по чл. 66 ал. 1 ЗБН, а напротив – претендирано е като безусловно? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, поради противоречие с определение по т. д.№ 2246/2018 г. на І т. о. на ВКС ;3/ Правноустановителното действие на силата на пресъдено нещо на решението, с което се уважава иск по чл. 59 ал. 3 ЗБН, относно действителност на извършено прихващане от кредитор на банката с придобито по силата на договор за цесия вземане, следва ли да бъде зачетено от съда, сезиран с възражение по чл. 66 ал. 6 ЗБН, чийто предмет е установяване качеството кредитор на несъстоятелността на цедента по договора по отношение същото вземане? – въпросът обосноваван в идентична на предходната хипотеза, поради противоречие с определение по ч. т.д.№ 1602/2017 г. на І т. о. на ВКС; 4/ Понятието „кредитори на масата на несъстоятелността „ по смисъла на чл. 59 ал. 3 ЗБН, по отношение на които, при уважен по реда на този член иск, следва да се счита недействително извършеното прихващане, обхваща ли кредиторите с неприети вземания, посочени в списъка по чл. 66 ал. 7 т. 2 ЗБН, на които към момента на влизане в сила на решението по иска по чл. 59 ал. 3 ЗБН не е налице произнасяне по реда на чл. 68 ал. 3 ЗБН, с което съдът постановява включване в списъка на приети вземания или същите се считат за кредитори по смисъла на чл. 59 ал. 3 ЗБН само по отношение на вземанията, с които са включени в списъка на приетите от синдика вземания? ; 5/ В хипотеза на открито производство по несъстоятелност на банка към кой момент следва да се преценява качеството кредитор на масата на несъстоятелността на банката / съществуването на вземането в патримониума на кредитора /, как следва да се тълкува и прилага нормата на чл. 4 ал. 1 ЗБН и в тази връзка – обвързан ли е синдика при произнасяне с решение по чл. 66 ал. 4 ЗБН, респективно съдът, разглеждащ възражението по чл. 66 ал. 6 ЗБН, с факти и обстоятелства настъпили след датата на решението по чл. 13 ЗБН, ако към датата на подаване на молбата за предявяване на вземанията и изготвяне на списъка по чл. 64 ал. 1 ЗБН кредиторът не е сред лицата, изброени в чл. 63 ал. 3 ЗБН? ; 6/В хипотезата на производство по чл. 68 ЗБН,допустимо ли е, и ако да, кой е крайният момент до който лице, което претендира да е кредитор на банката, може да въвежда факти и обстоятелства, респективно да представя доказателства относно съществуване на вземането, въз основа на които се легитимира като такъв и които същевременно не са били предмет на подадената молба за предявяване на вземанията по чл. 63 ЗБН и респективно към момента на съставяне на първоначалния списък на приети вземания от синдика не са били осъществени или не са били заявени като съществуващи? ;7/ В хипотезата на открито производство по несъстоятелност на банка, поражда ли правните си последици по отношение на банката настъпило прекратително условие по чл. 25 ал. 1 ЗЗД, във връзка с което е прекратен договора за цесия, по който банката не е страна, а трето лице - длъжник и за което прекратяване се твърди, че води до промяна на титуляра на вземането срещу несъстоятелната банка в момент, следващ датата на съставяне на първоначалния списък на приети вземания и следва ли настъпилата промяна на титуляра на вземането да бъде взета предвид от съда при разглеждане на възражението по реда на чл. 68 ЗБН? ; 8/ Възможно ли е настъпването на обратното действие, съгласно чл. 25 ал. 1 ЗЗД, в хипотеза на настъпило прекратително условие по чл. 25 ал. 1 ЗЗД, с което се прекратява договор за цесия, по силата на който е прехвърлено парично вземане по банков влог и към кой момент се счита за настъпило и породило последиците си, ако към момента на сбъдване на условието вземането не е част от патримониума на цесионера поради обстоятелството, че се е разпоредил с придобитото по договора вземане, като е отправил изявление за прихващане до длъжника – банка в несъстоятелност на придобитото по цесията вземане със свои задължения към последната, чиито правни последици са настъпили и двете насрещни вземания се считат погасени до размера на по-малкото от тях? ; 9/ Обявяването на недействителността по чл. 59 ал. 3 ЗБН на отправено от кредитор на банката изявление за прихващане на придобито от последния по договор за цесия вземане по банков влог с негови задължения към банката по договор за кредит, има ли за последица възстановяването на вземането обратно в патримониума на цедента и към кой момент се счита за настъпило, ако преди влизане в сила на решението по иска по чл. 59 ал. 3 ЗБН договорът за цесия с предмет същото вземане е прекратен от страните, поради настъпване на уговореното прекратително условие по чл. 25 ал. 1 ЗЗД с последиците по чл. 25 ал. 2 ЗЗД? ;10 / Поражда ли действие спрямо банка в несъстоятелност настъпилото след отнемане на лиценза за извършване на банкова дейност, но преди откриването на производството по несъстоятелност, вследствие сбъдването на уговорено прекратително условие по чл. 25 ал. 1 ЗЗД, прекратяване на договор за цесия, с предмет вземане по банков влог, ако прекратителното условие е уговорено между страните по цесията след датата на уведомяване на банката за извършената цесия и след датата на решението за отнемане на лиценза за извършване на банкова дейност и следва ли да се приеме и съответно към кой момент спрямо банката, че вземането отново се е възстановило в патримониума на цедента – влогодател? – всички въпроси от 4 до 10 са обосновавани в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК,

В касационната жалба е въведено и основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал. 2 пр. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивния акт, обоснована със следното: Съгласно пар. 8 от ПЗР на ЗИД на ЗБН / обн. бр. 33 от 19.04.2019 г. /, разпоредбите на чл. 59 ал. 5, 6, и 7 се прилагат от 20.06.2014 г., като кредиторите се вписват служебно в списъка по чл. 64 ал. 1 ЗБН.Сременно, съгласно новата разпоредба на чл. 64 ал. 2 ЗБН / обн.ДВ бр. 83 от 22.10.2019 г.,, т. е. след приключване устните състезания във въззивна инстанция / вземанията на лицата извършили прихващане, обявени за недействителни по реда на чл. 59 ЗБН, с влезли в сила съдебни решения, се вписват служебно от синдика в списъка по ал. 1. За тези вземания се прилага чл. 100. От действието на тези две разпоредби страната извежда довод, че включен в списъка на приетите вземания може да бъде само и единствено цесионерът, не и цедента, независимо от други релевантни обстоятелства.

Въззивното решение не е недопустимо. Чл. 68 ал. 1 ЗБН визира участващите в производството лица, съобразно допустимия предмет на същото - както по оспорване на п р и е т о вземане, в който случай следва да участват кредитора с оспорено вземане, подалия възражението кредитор и синдика, т а к а и по оспорване неприемането на вземане / какъвто е настоящия случай /, предпоставящо участие на кредитора с неприето вземане, в разпоредбата идентифициращ се като „подал възражението кредитор„ / вр. с чл. 66 ал. 6 ЗБН / и синдика. Страните в производството се определят от предмета на възражението и лицето, претендиращо да е кредитор на вземането, предмет на възражението.

Първият от въпросите е обоснован с твърдението, че въззивният съд не се е произнесъл по въззивен довод на касатора, за нищожност на допълнителните споразумения към договорите за цесия, с които се уговарят прекратителни условия по чл. 25 ал. 1 ЗЗД, като заобикалящи закона или сключени в нарушение на добрите нрави, доколкото са сключени в момент, към който обективното настъпване на фактите, с които е обвързано прекратителното условие е вече бъдещо с и г у р н о събитие, тъй като към този момент е отнет лиценза на банката за извършване на банкова дейност и е подадена молба за откриване на производство за несъстоятелност на банката, с което е лишена от възможността да извършва правни действия и развитието на производството е било възможно в една единствена посока – попълване на масата на несъстоятелността и удовлетворяване на кредиторите. Така, според касатора, намерението на страните с договарянето на прекратително за договорите за цесия условие, е било манипулиране на компенсационна ситуация и опит за постигане на преферентен ефект, с цел поставянето им в по-благоприятно положение спрямо действията на останалите кредитори на масата на несъстоятелността.

Това възражение ответникът е включил едва с въззивната си жалба и по същото действително няма произнасяне на въззивния съд. Доколкото съдът служебно следи за нищожността, то произнасянето му не би било ограничено от настъпила преклузия. Нарушението, обаче, би било съществено и единствено като такова - основание за неправилност на въззивното решение - ако доводът за нищожност поради заобикаляне на закона или поради противоречие с добрите нрави би бил вероятно основателен. Самото обосноваване от страната изключва подобно съмнение, доколкото същата се позовава на сигурно знание на страните за несъстоятелност на банката, към момента на сключване на допълнителните споразумения / впрочем отчитайки достоверни, а не фактически дати на същите / с факта на отнемане на лиценза й за банкова дейност, каквото знание бе отречено с постановеното от настоящия състав решение по т. д.№ 1920/2018 г.. От друга страна, самият ответник извежда нищожността / предвид визирания, преследван от страните резултат / не единствено и само от съществуването на клаузата за прекратително условие на договора за цесия, а от евентуално отхвърляне на иск по чл. 59 ал. 3 ЗБН за относителна недействителност на прихващане, извършено с придобито чрез цесията вземане, доколкото само тогава в масата на несъстоятелността не би постъпило вземането на банката към цесионера, при това - при изрично уредени от законодателя предпоставки за такава относителна недействителност. Законодателят не забранява абсолютно нито цесии с вземания от банка в несъстоятелност, нито прихващане с такива вземания. Заобикалянето на закона предпоставя постигането на резултат, забранен от същия, но достижим по силата на други разпоредби във всички случаи, а не съобразно изхода на правен спор. Клаузата или е нищожна на това основание или не, но не може да бъде нищожна под условие. Обосноваването на ответника не визира нито заобиколения закон, нито формално законосъобразния начин на постигане на иначе запретения правен резултат, независимо от други обстоятелства. Обосноваване на нищожност поради противоречие с добрите нрави изобщо не е предложено.

По тези съображения и доколкото формалното обосноваване на нищожността не кореспондира с релевантни, формално относими към вероятна нищожност съображения, първият от въпросите не съставлява правен, по смисъла на т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – отговор на който би бил от естество да промени правния резултат.

Вторият от въпросите формално удовлетворява общия селективен критерий, но не се явява обоснован допълнителния такъв. Цитираното определение на І т. о. на ВКС е в производство по чл. 288 ГПК, не се ползва със сила на пресъдено нещо и не съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. По начало, обаче, определението е постановено в различна от настоящата хипотеза - приемане на вземане в производство по несъстоятелност на банка „под условие” неудовлетворяването му по реда на ЗГВБ, от Фонда за гарантиране на влоговете в банки. Доколкото самият закон, както изрично е посочено в определението, дава необходимото разрешение – чл. 71 ал. 2 ЗБН – от тази именно разпоредба е изведено безусловно предявяване и евентуално последващо коригиране на списъка, в случай на прието удовлетворяване на вземането по реда на ЗГВБ, въз основа на осъдително решение срещу Фонда за гарантиране на влоговете в банки.

Третият от въпросите не удовлетворява изискването за правен. Въззивният съд е зачел и последиците на прогласената относителна недействителност, като изключваща погасяване на цедираното вземане, но и факта на прекратяване на договора за цесия, именно в хипотеза на непогасяване на цедираното вземане.Така въпросът не изчерпва действителните решаващи мотиви на въззивния съд относно правните последици на прогласената относителна недействителност по иска с правно основание чл. 59 ал. 3 ЗБН, а и формално не кореспондира с действителното произнасяне на съда, отчитащо тези последици. Не се явява обоснован и допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Цитираното определение на І т. о. на ВКС е постановено в производство по чл. 274 ал. 3 ГПК и съставлява съдебна практика по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, но дава отговор на съвършено различен, процесуалноправен въпрос – за наличието на основание за спиране на производство по чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК, образувано по възражение на кредитор с неприето вземане, по чл. 66 ал. 6 ЗБН, до разрешаване със сила на пресъдено нещо спора по иск по чл. 59 ал. 3 ЗБН, за прогласяване относително недействително извършено прихващане с цедираното от същия кредитор вземане от лицето – цесионер. Съдът е отрекъл връзка на преюдициалност между двете производства, позовавайки се изрично на обстоятелството, че валидността на прихващането не е предмет, въведен от ищеца или включен като довод на ответника в предмета на производството по възражението по чл. 68 ЗБН. От цитираната, като относима, част от определението не следва извода, че постановилия определението състав споделя логиката на касатора, впрочем поддържана в съвършено различен от съдържанието на въпроса смисъл – че относителната недействителност на прихващането следва да бъде зачетена, като релевантен за производството по чл. 68 ЗБН факт, но с последицата, че не засяга вътрешните отношения между банката и прихващащия цесионер: между тях прихващането поражда правни последици – погасяване вземането на прихващащия цесионер към банката, поради което връщането му в патримониума на цедента, с прекратяване договорите за цесия, е невъзможно.

Четвъртият от въпросите изхожда от логиката на ответника – касатор, че прогласената относителна недействителност на прихващанията по иска с правно основание чл. 59 ал. 3 ЗБН няма никакви правни последици за вътрешните отношения между банката и цесионера, т. е. вземането на последния се счита погасено с прихващането, но задължението му към банката, респ. към масата на несъстоятелността в удовлетворяване на кредиторите, остава. Поради това, цедентът, според ответника, няма как да се легитимира като вложител, по смисъла на чл. 4 ал. 1 ЗБН, тъй като цедираното вземане е погасено. Предложената логика е несъстоятелна и се опровергава най-малкото с безпротиворечивата съдебна практика по приложението на чл. 135 ЗЗД. Обявяването на относителна недействителност на една сделка не засяга валидността й като облигационноправна връзка, но изключва изпълнението по същата, поради което и за кредитора остава правната възможност да претендира обезщетение за вреди и пропуснати ползи от развалянето й. „Логиката„ е опровержима и от съществуването на нормата на пар. 8 от ПЗР на ЗИД ЗБН / ДВ бр. 33 в сила от 19.04.2019 г. / досежно служебното вписване на кредиторите в списъка по чл. 64 ал. 1 ЗБН. Ако не би било прекратяването на договора за цесия, цесионерът би се легитимирал като кредитор на банката. Логиката на касатора отрича именно това.

Дори да се приеме, че доколкото кореспондира с изричен довод на страната, въведен в предмета на спора, въпросът удовлетворява общия селективен критерий, не се явява обоснован допълнителния такъв в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Съгласно задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, хипотезата предполага във всички случаи посочването на непълна, неясна или противоречива правна норма, приложима при отговор на въпроса, по тълкуването на която е формирана противоречива съдебна практика или макар при непротиворечива такава – обосноваване на обстоятелства за преодоляването й като неправилна, поради промяна в обществените условия или изменение на законодателството. Такава норма, приложима в отговор на въпроса, не е посочена.

Пети и шести въпроси изхождат от съждението на страната, че производството по чл. 68 ал. 1 ЗБН е ограничено в своя предметен обхват до очертаните от възразилия кредитор искания, направени във възражението по чл. 66 ал. 1 ЗБН. Тъй като към момента на предявяване на вземанията и към датата на изготвяне списъка с приети и неприети вземания от синдика, процесните не са принадлежали на ищцата, доколкото към същия този момент не е била обявена относителната недействителност на прихващанията, а сбъдването на прекратителното условие не води до възстановяване с обратна сила на тези вземания, то съответно същата не е имала материалноправната легитимация на вложител.

Въпросът изхожда от предпоставка, която въззивният съд не е споделил - че сбъдването на прекратителното условие не е възстановило вземането в патримониума на цедента. Последното е достатъчно да изключи релевантността на въпроса, като несъответен на действителен решаващ извод на въззивното решение. Неясен остава изобщо довода на страната за изключването на факти и обстоятелства, от значение за съществуването на правото на ищцата и относими към въведените от нея прекратителни условия в договорите за цесия, които факти и обстоятелства са възникнали след предявяване на вземането. Достатъчно е, че при предявяването му ищцата изрично се е позовала на действието на прекратителни условия по отношение договорите за цесия, между които и успешно проведен от банката иск за относителна недействителност на прихващането, с вземане придобито по договора за цесия. На същото основание вземанията цедирани на „Енергийна финансова група„ АД са предявени „ под условие „,

По доводите, обусловили четвърти, пети и шести въпроси, съдът не се е произнасял изрично, което би предпоставило по начало процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 235 ал. 2 ГПК, но само доколкото в обосноваването им е откриваема логика, позволяваща формирането на различен правен резултат. Доколкото не е нарушение с квалификацията на съществено, този пропуск в произнасянето по доводите на страната не е от естество да обоснове правен въпрос. Дори да се приеме обоснован общия селективен критерий, аналогично на посоченото във връзка с четвърти въпрос, не се явява обоснован допълнителния такъв по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.

Въпроси от 7 до 10 изхождат от съображенията, коментирани във връзка с четвърти въпрос, поради което за същите, в тази им част, са относими вече изложените от настоящия състав мотиви. Въпросите са обосновани и с довода на страната, че прекратяването на договорите за цесия, със сбъдване на визираните в допълнителните споразумения прекратителни условия, има единствено действие за в бъдеще, тъй като няма основание, за разлика от развалянето на договорите, с оглед изричната норма на чл. 88 ал. 1 ЗЗД, да се приеме и възможно обратно действие. С тази си формулировка, обаче, въпросите са фактологични – изискват отговор за правилността на въззивното решение, на основанията по чл. 281 т. 3 ГПК, а не общовалиден - във всяка хипотеза с идентичен фактически състав отговор, вкл. по приложението на чл. 25 ал. 1 ЗЗД спрямо договорите за цесия. Дори да се приеме обоснован общия селективен критерий, аналогично на посоченото във връзка с предходните въпроси, не се явява обоснован допълнителния такъв по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.

„Очевидна неправилност”, по смисъла на чл. 280 ал. 2 пр. трето ГПК, предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен от действително вложения /извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност /. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма или неправилно приложена такава, когато приложението й е обосновано или отречено от възприетата в решението фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или нарушение на процесуално правило, когато от отказа или нарушението е предпоставен решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационното обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод относно правното значение на факт, в разрив с правилата на формалната логика, опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, установимо от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните, е относимо към преценка за неправилност, на основанията на чл. 281 т. 3 ГПК, но не и към очевидна неправилност. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл. 281 т. 3 ГПК, очевидната неправилност също предпоставя обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл. 281 т. 3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание за селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършената последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните и действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.

С оглед горепосоченото, настоящият състав намира, че предложеното от страната обосноваване на „очевидната неправилност” – единствено с доводи за неправилност на въззивното решение, на основанията по чл. 281 т. 3 ГПК, при това без да се отчита съобразен от съда за релевантен при определяне на титуляра на вземането факт – действието на прекратяването на договора за цесия - не кореспондира с никоя от преждеизложените възможности.

Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1723/08.07.2019 г. по т. д.№ 520/2019 г. на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: