Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 71/ 02.06.2020 г. по гр. д. № 102/ 2020 г., с което Окръжен съд – Сливен, потвърждавайки решение № 1490/ 19.12.2019 г. по гр. д. № 3472/ 2019 г. на Районен съд – Сливен, е отхвърлил иска на Д. Д. Д. срещу Регионална дирекция по горите – гр.Сливен с правна квалификация чл. 213, ал. 2 КТ за сумата 6 600 лв. – обезщетение за незаконно недопускане на работа в периода м. август 2018 г. – м. април 2019 г.

Решението се обжалва от Д. Д. Д. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност при предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли да се приеме, че ищецът е изпълнил задълженията си по чл. 216 КТ по трудовото правоотношение, когато съдът по иска по чл. 213, ал. 2 КТ е установил, че след използвания платен годишен отпуск ищецът е посещавал обичайното си работно място в последователни работни дни, като е демонстрирал готовност да започне работа? 2. Следва ли да се приеме, че работодателят не е изпълнил задълженията си по чл. 127 КТ за осигуряване на работа на работника в периода, зададен с иска по чл. 213, ал. 2 КТ, след като по делото е установено, че работодателят не е направил постъпки да връчи работния график на ищеца, за да осигури възможността за започване на работа? 3. Съдът по иска по чл. 213, ал. 2 КТ длъжен ли е да приеме, че има незаконно недопускане на работа, когато по делото е установено, че работодателят е предложил на работника да заеме различна от заеманата длъжност? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване, а допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК извежда с довод, че въззивният съд ги е решил в противоречие с решение № 105/ 12.04.2011 г. по гр. д. № 1897/ 2009 г. и решение № 191/ 04.05.2011 г. по гр. д. № 656/ 2010 г. на ВКС, IV-то ГО. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради противоречие с чл. 213, ал. 2 КТ. Претендира разноските по делото.

О. Р дирекция по горите – гр.Сливен, ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет (решението е въззивно, по иск за обезщетение по трудово правоотношение с цена на иска над 5 000 лв.), подадена от процесуално легитимирана страна (касатор е ищецът), спазен е срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовността и допустимостта на жалбата, но повдигнатите въпроси действително нямат претедираното значение. Съображенията са следните:

Въззивният съд е намерил за установено, че ищецът е заемал длъжността „главен специалист горски инспектор“ в предприятието на ответника. Длъжността е на пряко подчинение на служителя, заемащ длъжността „главен експерт опазване на горите“ (оценяващ ръководител). В изпълнение на трудовите си задължения главният експерт е изготвял и връчвал срещу подпис месечния работен график на всеки служител в ръководения от него екип. Получаването на графика е било задължително, защото едва с връчването му служителят в екипа е узнавал в кой работен ден на кое работно място трябва да се яви, за да престира труда си. Част от този екип е бил ищецът, но той не е твърдял, а и събраните по делото доказателства изключват извода, в заявения с иска период той да се е явил дори и еднократно при прекия си ръководител, за да му се връчат изготвяните месечни графици, в които е фигурирал. Напротив, въззивният съд е намерил за установено, че прекият ръководител е търсил многократно ищеца, за да даде обяснения за неявяването си на работното място в периода след ползван платен годишен отпуск, но опитите са били безуспешни.

Твърденията на ищеца, че е посетил административната сграда на Регионалната дирекция, която се намира в гр. Сливен, дори да се докажат (въззивният съд ги е намерил недоказани), не са за релевантни факти. Това е така, защото според длъжностната характеристика не в административната сграда е работното място ищеца, а на ищеца е задължението да се яви, за връчването на графиците, в които е фигурирал, е на прекия му ръководител, които ги е изготвял.

Въззивният съд е намерил за опровергани от събраните доказателства и твърденията в исковата молба, че в периода 12.08. - 17.08.2018 г. ищецът е посещавал директора на Регионалната дирекция, който отказвал да го приеме. Намерил е за доказано, че по същото време директорът е ползвал платен годишен отпуск.

Установявайки такава фактическа обстановка, въззивният съд е заключил, че събраните по делото доказателства изключват възможността да ангажира отговорността на работодателя по чл. 213, ал. 2 КТ. За това е необходимо работникът/ служителят да е посетил, макар и еднократно, работното си място и да е изявил готовност да престира труд по трудовото правоотношение. Едва след такива посещения, които в случая не са доказани, е незаконно по смисъла на чл. 213, ал. 2 ГПК недопускането до работа. Предявеният иск е недоказан по основание, а първоинстанционното решение подлежи на потвърждаване.

При тези мотиви на въззивният съд, никой от повдигнатите въпроси не обосновава обжалваното решение. Първият въпрос представлява интерпретация на събраните доказателства, която обаче не съответства с възприетата в решението фактическа обстановка. Вторият въпрос пък интерпретира разпределението на трудовите задължения на прекия ръководител и на ищеца, която не съответства на организацията на работния процес на работното място на ищеца, възприетата в решението. Третият въпрос по никакъв начин не се свързва с това, което въззивният съд е приел за установено от фактическа страна.

В решенията на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК, на които касаторът се е позовал, е прието, че за да се ангажира отговорността на работодателя по чл. 213, ал. 2 КТ, е необходимо работникът/ служителят да е посетил, макар и един единствен път, предприятието и да е заявил готовност да престира труд по трудовото правоотношение (така решение № 191/ 04.05.2011 г. по гр. д. № 656/ 2010 г. на ВКС IV-то отд, но и решение № 518 по гр. д. № 374/ 2009 г. на ВКС IV-то отд., решение № 298 по гр. д. № 3972/ 2008 г. на ВКС, I-во ГО и решение № 683 по гр. д. № 1130/ 2009 г. ВКС, IV-то ГО). Прието е, че тогава недопускането до работа е незаконно, тъй като е извършено от работодателя в нарушение на основното му задължение да осигури на работника/ служителя нормални условия за изпълнение на работата по трудовото правоотношение (така решение № решение № 191/ 04.05.2011 г. по гр. д. № 656/ 2010 г. на ВКС, IV-то ГО). Точно така е приел и въззивният съд, а обжалваното решение не противоречи, а съответства на практиката на ВКС, която настоящият състав споделя. Изключена е и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на ищеца (сега касатор) следва да се поставят и разноските, направени от ответника (ответник и по касация) пред настоящата инстанция. Те се изразяват в заплатения адвокатски хонорар.

При тези мотиви, съдътОПРЕДЕЛИ: НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 71/ 02.06.2020 г. по гр. д. № 102/ 2020 г. на Окръжен съд – гр.Сливен.

ОСЪЖДА Д. Д. Д. да заплати на Регионална дирекция по горите – гр.Сливен на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 600 лв. – разноски пред Върховен касационен съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.