Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ищеца „Ю. Б“ АД, [населено място] чрез процесуален представител адв. Д. М. срещу определение № 20 от 06.01.2020г. по ч. гр. дело № 3259/2019г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав, с което е оставена без уважение частната жалба на „Ю. Б“ АД срещу определение № 7490 от 25.03.2019г. по гр. дело № 3013/2018г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-1 състав, с което е прекратено производството по делото поради липса на международна компетентност.

Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на въззивното определение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и прави искане за неговата отмяна. Твърди, че въпросът за подсъдността не се изчерпва с обстоятелството, че договорът за кредит е потребителски. Поддържа становище, че компетентен да разгледа и да се произнесе по предявения иск е българският съд на основание чл. 7 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012г. на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Излага доводи, че изпълнението на съдебното решение ще се осъществи на територията на РБългария, предвид местонахождението на ипотекирания имот, както и че договорът за кредит е подчинен на правилата на българското законодателство.

В приложеното към частната касационна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният жалбоподател релевира доводи за допускане на касационно обжалване на съдебния акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз /С./, обективирана в решението по дело С-249/16 и решение по дело С-266/18 и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1/ „При какви предпоставки /критерии/ отношенията по договор за ипотечен кредит с потребител се счита, че се намират в най – тясна връзка с правото на държавата?“

2/ „По договор за ипотечен кредит, сключен в РБългария между кредитор със седалище в РБългария и потребител с постоянен и настоящ адрес в РБългария за закупуване на имот в РБългария, счита ли се, че мястото на изпълнение е РБългария и съответно и искът се предявява пред компетентния съд в РБългария?“

В частната касационна жалба е направено искане за отправяне на преюдициално запитване по следния правен въпрос:

1/ „При какви предпоставки /критерии/ отношенията по договор за ипотечен кредит с потребител се счита, че се намират в най – тясна връзка с правото на държавата?“

Ответницата Е. В. З. чрез процесуален представител адв. Н. Р. Н. оспорва частната касационна жалба и прави възражение за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, тъй като частният жалбоподател не е формулирал конкретен правен въпрос, част от предмета на делото и по който се е прозинесъл въззивният съд, а решенията по дело С-249/16 и дело С-266/18 на С. са с различен предмет от настоящия. Поддържа и становище за правилност на обжалвания въззивен съдебен акт по съображения, изложени в представен писмен отговор. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в предвидения едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.

За да остави без уважение частната жалба срещу първоинстанционното определение за прекратяване на производството по делото, въззивният съд е приел, че за определяне на компетентния съд приложение намират разпоредбите на чл. 17 и чл. 18 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012г., уреждащи компетентността при потребителски договори, тъй като ответницата Е. В. З. има качеството потребител и сключеният договор за потребителски кредит съставлява реален заем за потребление, изплатим на банката на вноски. Позовавайки се на представените по делото писмени доказателства, решаващият състав е приел за безспорно установено, че кредитополучателката живее постоянно в Германия – установила се е да живее в [населено място] - Х., Ф. Р. Г, където е адресно регистрирана заедно с двете си деца; работила е по трудово правоотношение по сключен с немско търговско дружество трудов договор от 01.10.2016г.; от 2018г. получава обезщетение за безработица от Федерална служба по труда, Служба по заетост М.; двете й деца са записани и посещават училище в [населено място] от 12.09.2016г. Изтъкнал е, че ответницата е обявила в регистъра база данни „Население“ в Р. Б смяната на местоживеенето си, като има заявен последен настоящ адрес в Германия, както и че промяната в местоживеенето на ответницата е била известна на банката преди предявяване на иска, видно от данните, представени в заповедното производство по гр. дело № 64664/2017г. на Софийски районен съд, 151 състав. С оглед посочените съображения въззивният съд е заключил, че компетентен да разгледа делото е германският съд, където ответницата – потребител има местоживеене. Позовал се е на практиката на С. и ВКС, обективирана съответно в решение по дело С-327/10 на С., т. 39 и определение № 446/31.10.2018г. по т. д. № 2222/2018г. на ВКС, ТК, I т. о.

Съдебният състав е изложил допълнителни аргументи, че насрещните страни не са сключили споразумение по силата на чл. 19, чл. 25 и чл. 26 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012г., с което да дерогират нормите на чл. 17 и чл. 18 от Регламента.

Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ищеца за приложение на чл. 7 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012г., като е посочил, че чл. 17 и чл. 18 от Регламента са специални разпоредби спрямо общата разпоредба на чл. 7, т. 1, б. „а“ от Регламента.

Счел е за неотносими към процесния казус решенията на С., на които ищецът се е позовал в частната жалба, тъй като предявеният иск не представлява регресен иск на длъжник срещу друг солидарен длъжник.

Решаващият съд е приел за неоснователно и позоваването на чл. 8, т. 4 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012г. по съображения, че при спор, свързан с потребителски договор, ищецът не разполага с право на избор относно компетентния съд. В допълнение е посочил, че предявените от банката искове не са вещни, а облигационни, както и че процесният договор за кредит не е ипотечен, а има за предмет предоставяне на потребителски кредит за текущи нужди, което обстоятелство не се променя въпреки учредената ипотека.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на спора между страните и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което според чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в неговия предмет и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Преценката за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора – частен жалбоподател твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

По искането за допускане на касационно обжалване на въззивното определение:

Посочените от частния жалбоподател в т. 1 и т. 2 от изложението оплаквания не обуславят извод за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски апелативен съд. Съгласно т. 1 от горепосоченото Тълкувателно решение касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен с обжалвания съдебен акт. Без касаторът да посочи този въпрос, обжалваният съдебен акт не може да се допусне до касационен контрол. Касационният съд не е длъжен да изведе релевантния правен въпрос от твърденията на касатора и сочените от него в касационната жалба факти и обстоятелства. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото е основание за недопускане на касационно обжалване, без ВКС да разглежда сочените допълнителни основания.

В настоящия случай формулираните от частния жалбоподател въпроси не покриват общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не обхващат обуславящите изхода на спора мотиви на въззивната инстанция, че приложение намират разпоредбите на чл. 17 и чл. 18 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012г., уреждащи компетентността при потребителски договори, тъй като ответницата Е. В. З. има качеството потребител; сключеният договор за потребителски кредит съставлява реален заем за потребление, изплатим на банката на вноски; ответницата живее постоянно във Ф. Р. Г от 01.08.2016г., страните не са сключили споразумение по чл. 19, чл. 25 и чл. 26 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012г.; разпоредбата на чл. 7, т. 1, б. „а“ от Регламента не намира приложение поради прилагане на специалните спрямо нея разпоредби на чл. 17 и чл. 18 от Регламента. По първия правен въпрос съдебният състав на Софийски апелативен съд не се е произнесъл, а вторият правен въпрос не съответства на мотивите на въззивното решение и данните по делото, тъй като кредитополучателят към момента на предявяване на иска /06.03.2018г./ и заявлението за издаване на заповед за изпълнение /14.09.2017г./ няма местоживеене /настоящ адрес/ в Р. Б, а живее постоянно във Ф. Р. Г, [населено място] – Х., [улица], както и процесният договор не е договор за ипотечен кредит, а договор за потребителски кредит, изплатим на вноски, обезпечен с ипотека, и не е отпуснат за покупка на недвижим имот.

Предвид изложените съображения настоящият състав счита, че не дължи преценка за наличие на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с оглед твърдението на частния жалбоподател за противоречие с практиката на С., обективирана в решение по дело С–249/16 и решение по дело С–266/18, и на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Д. на частния жалбоподател за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен и поради това, че допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е посочено бланкетно и не са изложени аргументи защо частният жалбоподател счита, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Направените в т. 3 и т. 4 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК оплаквания за неприлагане от въззивния съд на чл. 2, ал. 1 КМЧП и чл. 7 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012г. не представляват основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а представляват основания за неправилност на въззивното определение поради нарушение на посочените разпоредби.

Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение на Софийски апелативен съд.

По искането за отправяне на преюдициално запитване:

Разпоредбите на чл. 629, ал. 3 ГПК и чл. 267, пар. 3 ДФЕС задължават съда, чието решение не подлежи на обжалване, да отправи запитване за тълкуване на разпоредба от правото на ЕС или за валидност на акт на органите на ЕС, освен когато отговорът на въпроса произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на ЕС или значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят никакво съмнение. Преюдициалното запитване може да бъде направено служебно от съда или по искане на страната, като в последния случай преценката дали да се отправи запитване е изцяло в прерогативите на съда. Целта на производството за преюдициални заключения е да се осигури точно и еднообразно тълкуване на правото на ЕС във всички държави – членки на ЕС и да гарантира, че разпоредбите на законодателството на ЕС не се тълкуват само в светлината на националните правни системи и националните методи на тълкуване. Моментът на отправяне на преюдициално запитване е след като са събрани всички доказателства и делото е изяснено от фактическа страна.

Изключенията от задължителния характер на преюдициалното запитване са формулирани от Съда на ЕС в неговата съдебна практика и в разпоредбата на чл. 629, ал. 3 ГПК. Националният съд, чието решение не подлежи на обжалване, не е длъжен да отправя преюдициално запитване за тълкуване на разпоредба от правото на ЕС в следните случаи: когато по друго дело вече е разглеждан идентичен въпрос /решение от 27.03.1963 г. по съединени дела № 28/62, № 29/62 и 30/62, ECLI: EU: C: 1963: 6, Da Costa v Nederlandse Belastingadministratie, решение от 05.02.1963 г. по дело № 26/62, ECLI: EU: C: 1963: 1, Van Gend en Loos v. Nederlandse Administratie der Belastingen и други/; когато въпросът е ирелевантен, т. е. от него не зависи изходът на делото пред националния съд /решение от 16.09.1982 г. по дело № 132/81, ECLI: EU: C: 1982: 294, Vlaeminck, решение от 16.07.1992 г. по дело № С-343/90, ECLI: EU: C: 1992: 327, Lourenco Dias и други/; когато правилното прилагане на правото на ЕС е очевидно и не оставя съмнение относно начина, по който трябва да бъде решен въпросът /решение от 06.10.1982 г. по дело № 283/81, ECLI: EU: C: 1982: 335, CILFIT v. I. M. of Health и други/; когато спорът пред националния съд не е свързан с приложение на правото на ЕС, когато се касае до вътрешнонационален казус /определение от 06.10.2005 г. по дело № С-328/04, ECLI: EU: C: 2005: 596, решение от 07.05.1997 г. по съединени дела № С-321-324/94, ECLI: EU: C: 1997: 229, Pistre, решение от 18.10.1990 г. по съединени дела № С-297/88 и С-197/89, ECLI: EU: C: 1990: 360, Dzodzi и други/.

По отношение на конкретния въпрос, който частният жалбоподател моли да бъде отправен от ВКС като преюдициално запитване до Съда на ЕС, следва да се отбележи, че според постоянната практика на Съда на ЕС националният съд не е обвързан от исканията на страните по делото за отправяне на преюдициално запитване. В тази връзка съдът може да откаже да отправи такова запитване, дори и страната по делото изрично да е поискала това, или да замени или измени формулираните от страните въпроси. В този смисъл са решение от 07.05.1997 г. по дело № С-253/1995 г., ECLI: EU: C: 1996: 188, Moksel, решение от 16.11.1995 г. по дело № С-152/1994 г., ECLI: EU: C: 1995: 388, Van Buynder, решение от 16.01.1974 г. по дело № 166/1973, ECLI: EU: C: 1974: 3, Rheinmuhlen и други.

Настоящият съдебен състав счита, че не следва да се отправя преюдициално запитване по посочения от частния жалбоподател въпрос. Същият е идентичен на формулирания в т. 3 от изложението въпрос и, предвид изложените по–горе съображения и предмета на делото, е ирелевантен, доколкото не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи. Посоченият от частния жалбоподател въпрос е относим към разпоредбата на чл. 7, т. 1, б. „б“ от Регламент /ЕС/ № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета, която е приета за неприложима.

Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че искането за отправяне на преюдициално запитване до С. е неоснователно.

С оглед изхода на спора разноски на частния жалбоподател не се дължат. На основание чл. 78, ал. 4 ГПК във връзка с чл. 38, ал. 1 ЗАдв. във връзка с чл. 7, ал. 1, т. 7 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения частният жалбоподател следва да заплати на адв. Н. Н. сума в размер на 2 405, 18 лв. – адвокатско възнаграждение за оказано безплатно процесуално представителство.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „Ю. Б“ АД за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по правния въпрос, посочен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частна касационна жалба с вх. № 2636/14.02.2020г.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 20 от 06.01.2020г. по ч. гр. дело № 3259/2019г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав.

ОСЪЖДА „Ю. Б“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на адв. Н. Р. Н., с личен № [ЕГН] при САК, [населено място], [улица], ет. 5, офис 513 сума в размер на 2 405, 18 лв. /две хиляди четиристотин и пет лева и осемнадесет стотинки/ - адвокатско възнаграждение за оказано безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 1 ЗАдв. на Е. В. З..

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.