Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. П. Д., чрез пълномощника му адв. С. С. против решение № 7/28.02.2020 г. по в. гр. д. № 1/2020 г. на Апелативен съд Бургас в частта, с която е отменено решение № 459/07.11.2019 г. по гр. д. № 207/2019 г. по описа на Окръжен съд Бургас в частта, с която е отхвърлен предявения от Е. Н. Д. срещу В. П. Д. иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договор за прехвърляне на имот срещу задължение на издръжка, обективиран в нот. акт № 39, том, рег. № 3212, нот. дело № 395/2016 г. до размера на прехвърлената с него 1/6 ид. ч. от имота, поради неизпълнение и вместо него е постановено друго, с което на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД е развален договора от 26.09.2016 г., сключен между наследодателя на ищцата Н. П. Д., починал на 02.09.2018 г. и В. П. Д., с който са прехвърлени Ѕ ид. части от апартамент с идентификатор *** по КККР на [населено място], с адрес на имота: [населено място], [улица], вх. 1, ет. 3, ап. 5, с площ от 84, 48 кв. м., ведно с прилежащите към него избено помещение № 4 и 1/6 ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена, срещу задължение на приобретателя да поеме издръжката на Н. П. Д. и съпругата му Н. С. З.-майка на приобретателя, ежемесечно в размер на 250 лв. общо за двамата, до размера на прехвърлената 1/6 ид. част ог имота /1/3 от разпоредената 1/2 ид. ч. от имота/, поради неизпълнение на задължението на В. П. Д. за осигуряване на месечна издръжка в договорения размер на прехвърлителя Н. П. Д., счетано от момента на сключване на договора до неговата смърт.

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.

Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Доводите на касатора за нарушение на материалния закон са свързани с поддържаното становище, че сключеният между него и наследодателя на ищцата договор за прехвърляне на имот срещу издръжка има характер на договор в полза на трето лице-съпруга на прехвърлителя, поради което задължението на приобретятеля е за престиране на месечна издръжка именно на това трето лице, но не и на прехвърлителя. Изхождайки от това си становище касаторът счита за неправилни изводите на въззивния съд, че в случая задължението за даване на парична издръжка е по отношение на двама кредитори по договора, а именно прехвърлителя и неговата съпруга и доколкото по делото не е установено ответникът да е престирал и на кредитора – прехвърлител на имота, то е налице неизпълнение на договора, поради което за последния е възникнало субективното право да развали изцяло договора, което право е преминало по наследство към законните му наследници след откриване на наследството. Неправилни според касатора са и изводите на съда, че задължението за месечна парична издръжка е делимо, както и че при липса на изрична договореност, че цялото парично задължение следва да бъде плащано на който и да е от двамата кредитори – прехвърлител и бенефициер, то плащането се дължи поотделно на всеки един от тях. Поддържа се, че тези изводи не са съобразени със съдържанието на договора, от което се установява, че намерението на договарящите е било за неделимост на задължението за издръжка – сумата да се престира общо за двамата на третото лице, в чиято полза е сключен договора. Доводите за необоснованост на обжалваното решение са свързани с това, че въззивният съд не е отчел липсата на писмени доказателства за предявен приживе от прехвърлителя Н. Д. иск за разваляне на договора по съдебен ред, което означавало, че престираното от длъжника е било прието от третото лице и прехвърлителят се е чувствал удовлетворен, поради което неговите наследници не могат да искат разваляне на договора, в който смисъл е и съдебната практика, обективирана в цитираните в жалбата две решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, която практика обаче е приета за неотносима към правния спор от въззивния съд. Касаторът поддържа, че крайните изводи на съда за основателност на иска с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, предявен от дъщерята на прехвърлителя са в противоречие с приетото в ТР №30/1981 г. на ОСГК на ВС, според което при настъпване на сливане на качествата на „трето ползващо се от договора лице” и „кредитор”, т. е. на страна, която може да въздейства прекратително на договора или да иска развалянето му по съдебен ред на основание правоприемство, ползващото се от договора лице се явява активно легитимирано да иска разваляне на договора, при проявено неизпълнение от страна на длъжника по отношение на кредитора.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси, свързани със сключването на договора за прехвърляне на имот срещу издръжка и гледане в полза на трето лице и правата и задълженията на страните по него и на третото лице, в чиято полза е сключен договора, както и относно неделимостта на задължението за издръжка и гледане, в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 30/17.06.1981 г. на ОСГК на ВС и Тълкувателно решение № 6/26.04.2012 г. по т. д. № 6/2011 г. на ОСГК на ВКС, т. е. поддържа се допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същите въпроси се поддържа и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се твърди, че липсва съдебна практика по въпроса за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане, сключен в полза на трето лице. В изложението са поставени и процесуалноправни въпроси, свързани със задължението на въззивния съд да обсъди поотделно и в съвкупност всечки събрани по делото доказателства относими към правния спор, включително и тези, ангажирани от ответника и въз основа на тях да постанови решението си по съществото на спора, като по тези въпроси не е посочено допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Ответната страна по жалбата – Е. Д., чрез пълномощника си адв. Р. С., в писмен отговор изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като излага следните съображения за това: въззивният съд се е съобразил със задължителните разясненията, дадени в ТР № 30 от 17.06.1981 г. на ОСГК на ВС, че третото лице, в чиято полза е сключен договор за прехвърляне на вещни права и право на собственост срещу издръжка и гледане, не е „уговарящ” по смисъла на чл. 22, ал. 1 ЗЗД и „кредитор” по смисъла на чл. 87 ЗЗД, а само бенефициер по този договор и че задължението, поето за издръжка и гледане по отношение на две лица, какъвто е и конкретния случай, е неделимо като задължение за издръжка и гледане, т. е. ако то не се изпълнява по отношение на едно от лицата, правоимащият прехвърлител, може да иска разваляне на договора изцяло. По същество се поддържа, че изложените в касационната жалба доводи за неправилност и необоснованост на решението, са неоснователни.

За да отмени решението на първоинстанционния съд в частта, с която предявения иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД е отхвърлен и вместо него да уважи същия, като развали процесния договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за парична издръжка до размер от 1/6 ид. ч. от прехвърления имот, въззивният съд е приел следното от фактическа и правна страна: приживе наследодателят на ищцата Е. Д. - Н. П. Д. е прехвърлил на ответника В. П. Д. 1/2 ид. ч. от собствения си апартамент, находящ се в [населено място], срещу задължение на приобритателя да поеме издръжката на Н. П. Д. и съпругата му Н. С. З. – майка на приобретателя, ежемесечно в размер на 250, 00 лв. общо за двамата, като същите запазват правото си на пожизнено и безвъзмездно ползване върху прехвърлената част от имота заедно и поотделно; след сключване на договора, през периода от м. 10.2016 г. до смъртта на прехвърлителя – 02.09.2018 г. и след това, ответникът е превеждал ежемесечно парични суми само по сметка на майка си Н. З. в размер на приблизително около 250 лв. / в едни случаи малко над тази сума, а в други малко под нея/, като в представените документи не е отразено основание за плащането; приел е, че не са ангажирани доказателства за превеждане на суми от ответника по сметка на прехвърлителя на имота преди или след сключване на договора, както и че събраните по делото гласни доказателства на двете групи свидетели са противоречиви относно това как е изглеждал и как се е чувствал прехвърлителя Д. през последните две години от живота си, като никой от разпитаните свидетели не е имал трайни впечатления за начина по който са уреждани ежемесечно отношенията между страните във връзка с изпълнението на сключения договор от ответника, поради което и двете групи свидетели не могат да послужат при преценката за изпълнението на задължението на ответника спрямо кредитора-прехвърлител по договора. Съобразявайки се с трайната съдебна практика, че изпълнението по алеаторните договори трябва да е пълно и цялостно както спрямо субектите, които се ползват от него, така и спрямо продължителността на изпълнението, въззивният съд е приел, че грижите положени за минало време, не обосновават наличие на изпълнение, защото договорът за издръжка и гледане поражда задължения занапред и в тази връзка е приел, че представените от ответника доказателства за предоставяне на суми от него в полза на наследодателя на ищцата преди сключване на договора, са неотносими към предмета на спора. Стъпвайки на задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 30 от 17.06.1981 г. на ОСГК на ВС и по-конкретно, че задължението, поето за издръжка и грижи по отношение на две и повече лица срещу придобити вещни права и право на собственост е неделимо, и че правоимащият прехвърлител при неизпълнение на задължението по отношение само на някое от лицата, на които се дължи издръжка и гледане, може да иска разваляне на договора изцяло, ако има интерес от това, въззивният съд е намерил за неправилно становището на ответника, че поради уговорена неделимост на задължението за издръжка, той е можел да изпълни на който и да е от кредиторите, а не е бил длъжен да престира на всеки един от тях. Доколкото в конкретния случай задължението е само от един компонент – изплащане на парична издръжка, но не и за гледане, съдът е приел, че цитираната от ответника съдебна практика на ВКС касае различна от настоящата хипотеза. Посочено е, че в процесния договор задължението за плащане на издръжка не е уговорено като неделимо по отношение на възможността на длъжника да заплати договорената сума на кое да е от двете лица - кредитора или бенефициера. При съобразяване на разпоредбата на чл. 128 ЗЗД, според която задължението е неделимо, когато това, което се дължи е неделимо или поради намерението на договарящите, е прието, че задължението за заплащане на парични суми не е неделимо по своята природа, поради което при липса на договореност, че цялото плащане може да бъде извършено на който и да е от двамата кредитори – прехвърлител и бенефициер, следва извод, че плащане се дължи поотделно на всеки един от тях. Превеждането на суми от страна на длъжника само по сметка на бенефициера предполага наличието на уговорка за солидарност на страната на кредиторите, каквато по процесния договор не е направена. При това положение и с оглед специфичния характер на поетото задължение – за плащане на парична издръжка, която е съотнесена към екзистенциалните нужди на конкретно лице, е прието, че съществен елемент от изпълнението е договорената сума да бъде престирана по такъв начин, че да достигне до кредитора-прехвърлител. Доколкото друго не е уговорено, въззивният съд е достигнал до извод, че при общо задължение за издръжка на прехвърлителя и бенефициера от 250 лв. месечно, то на всеки от тях е била дължима сумата от по 125 лв. и тъй като по делото не са ангажирани доказателства от страна на ответника, че е изпълнил задължението си да предоставя месечна издръжка от 125 лв. месечно на прехвърлителя по договора за времето на действието на договора, ищцата в качеството си на наследник на последния има право да иска от съда разваляне на договора до размера на наследствените си права, поради установеното по делото неизпълнение на задължението по процесния договор на ответника спрямо нейния наследодател.

Настоящият състав на ВКС намира, че формулираните в изложението материалноправни въпроси не осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК, тъй като са зададени в контекста на погрешно поддържаното от касатора становище, че процесният договор представлява чист договор в полза на трето лице. Видно от сключения на 26.09.2016 г. между Н. П. Д. и В. П. Д. договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка, издръжката е поета едновременно за прехвърлителя на имота и за трето лице-неговата съпруга, т. е. налице е смесен договор. От него възникват две самостоятелни облигационни отношения: първото между прехвърлителя и издържащия, което се поражда в момента на сключването на договора и второто между издържащия и третото лице, което възниква в един по-късен момент – когато третото лице заяви, че ще се ползва от него / респ. ако започне да се ползва/ и от този момент третото лице също става кредитор, наред с прехвърлителя, по вземането за гледане и издръжка и съответно също има право на иск за обезщетение поради неизпълнение. Третото лице обаче не е страна по договора и кредитор по смисъла на чл. 87 ЗЗД, т. е. то не може да иска разваляне на договора по чл. 87 ЗЗД поради неизпълнение на задължението за издръжка поради виновното му неизпълнение. Това право принадлежи единствено на прехвърлителя на вещното право на собственост, тъй като само той е активно легитимиран кредитор по смисъла на чл. 87 ЗЗД. Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 30 от 17.06.1981 г. на ОСГК на ВС, с което въззивният съд се е съобразил, правото да се иска и постигне конститутивно въздействие над договора от третото лице, възниква само при настъпване на правоприемство на прехвърлителя от третото лице, т. е. когато има сливане на качеството „кредитор“ с притежаваното от преди наследяването качество на „трето ползващо се от договора лице“, доколкото към актива на наследството се отнася и правото на иск за съдебно разваляне на договора. В конкретния случай правото на иск за разваляне на договора е упражнено от един от законните наследници на прехвърлителя – негова дъщеря до размера на наследствената й квота поради неизпълнение на договора по отношение на прехвърлителя по алеаторния договор. Съгласно т. 3 от посоченото тълкувателно решение наследниците на кредитора по смисъла на чл. 87, ал. 3 ЗЗД /прехвърлител на правото на собственост/, могат да осъществят развалянето на договора за издръжка и гледане изцяло поради неизпълнението му от длъжника съобразно размера на субективните им права, произтичащи от наследството.

Поставайки въпроса за неделимостта на поетото задължение, касаторът отново изхожда от погрешното си разбиране за понятието „неделимост“ на задължението и за характера на сключения договор, а именно като договор в полза на трето лице, неотчитайки факта, че задължението на приобретателя по договора, състоящо се предоставяне на месечна парична издръжка е поето не към едно, а към две лица – прехвърлител /собственика на имота/ и неговата съпруга /бенефициер/. Съгласно разясненията, дадени в т. 2 от Тълкувателно решение № 30 от 17.06.1981 г. на ОСГК на ВС, престацията за натурална грижа и издръжка, поета към повече от едно лице и когато не е било уговорено разграничение на задълженията към всяко едно от тях по вид и обем, е неделима, т. е. приобретателят е длъжен да изпълнява едновременно и неделимо задълженията по издръжката и грижите по отношение на всички правоимащи, а не само по отношение на единия от тях. Неделимостта на задължението в този случай произтича от намерението на договарящите – чл. 128, ал. 1 ЗЗД, а при неделимите задължения и по силата на закона – чл. 129 ЗЗД, като дължимата престация трябва да се предаде на всички кредитори и всеки един от тях може да иска пълното изпълнение на поетото задължение. Следва да се посочи, че неделимостта е качество на задължението и се различава от фактическото състояние, при което едно делимо задължение не е разделено, т. е. при неделимостта кредиторите притежават общо право и длъжникът се освобождава от задължението си само ако предаде предмета на задължението на всички кредитори. В конкретния случай задължението на приобретателя е за плащане на месечна парична издръжка /делима по природа престация/, дължима на две лица в посочен общ размер от 250, 00 лв., като липсва уговорка, че така определената по размер издръжка, може да бъде платена на който и да е от двамата кредитори – прехвърлител и бенефициер, т. е. не е уговорена активна солидарност за кредиторите, поради което задължението за плащане следва да се изпълни по отношение на всеки един от тях.

След като не е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по поставените материалноправни въпроси, безпредметно е да се обсъждат посочените от касатора допълнителни такива по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. За пълнота следва да се посочи, че дори и да отговаряха на общото основание чл. 280, ал. 1 ГПК поставените въпроси нямат претендираното от касатора значение, тъй като същите са разрешени от въззивния съд при съобразяване на задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 30/17.06.1981 г. на ОСГК на ВС по въпросите за правата на третото ползващо се от договора лице; кой е активно легитимирания кредитор по смисъла на чл. 87 ЗЗД за развалянето на договора поради неизпълнение на задължението за гледане и издръжка, поето към две и повече лица; за прекратителното действие на договора и правото на наследника на прехвърлителя да поиска разваляне на договора поради неизпълнение, допуснато приживе на прехвърлителя, както и на постановките, дадени с Тълкувателно решение № 6/26.04.2012 г. по т. д. № 6/2011 г. на ОСГК на ВКС относно понятието неделимост като характеристика на задължението. Наличието на задължителна практика по посочените въпроси, както и на обилна и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в решения по чл. 290 ГПК, изключва и поддържаното от касатора допълнително основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Поставените от касатора процесуалноправни въпроси, макар да осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК, не могат да обусловят допускане на такова, тъй като по тези въпроси касаторът не е посочил допълнителни критерии по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК.

С оглед изхода на спора, касаторът дължи на ответницата по касационната жалба сторените разноски за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на жалбата, които са в размер на 1000 лв. съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 24.06.2020 г.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г. о. ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 7/28.02.2020 г. по в. гр. д. № 1/2020 г. по описа на Апелативен съд Бургас.

ОСЪЖДА В. П. Д., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], ет. 2 да заплати на Е. Н. Д., ЕГН [ЕГН] със съдебен адрес [населено място], [улица], ет. 1- адв. Р. С., сумата от 1000, 00 лв.-разноски за касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: