- 13 -
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3842
гр. София, 06.08.2024 година
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 14.02.2024 (четиринадесети февруари две хиляди двадесет и четвърта) година в състав:
Председател: Владимир Йорданов
Членове: Димитър Димитров
Десислава Попколева
като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 3218 по описа за 2023 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 10 321/04.05.2023 година, подадена от Л. К. П., срещу решение № 380/24.03.2023 година на Софийския апелативен съд, 10-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 2347/2022 година.
С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 154/15.06.2022 година на Окръжен съд Монтана, постановено по гр. д. № 323/2021 година, в частта с която е отхвърлен предявения от Л. К. П. срещу „ЗК Л. И. АД [населено място] иск с правно основание чл. 432, ал. 1, във връзка с чл. 498, ал. 3 от КЗ и чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата от 13 250.00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 6750.00 лева и претендирания размер от 20 000.00 лева), представляваща обезщетение за претърпени вследствие на пътнотранспортно произшествие, реализирано на 19.02.2019 година, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 07.09.2021 година до окончателното плащане.
В останалата си част първоинстанционното решение не е било обжалвано и е влязло в сила.
В подадената от Л. К. П. касационна жалба се излагат доводи за това, че решението на Софийския апелативен съд, е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и да се постанови ново, с което предявения от касаторката срещу „ЗК Л. И. АД [населено място] иск, с правно основание чл. 432, ал. 1, във връзка с чл. 493, ал. 1, т. 1 от КЗ, да бъде уважен за размера на претендираното обезщетение от 20 000.00 лева. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Л. К. П. твърди, че са на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба „ЗК Л. И. АД [населено място] не е подал отговор на същата като не е изразил становище по допустимостта и основателността й.
Л. К. П. е била уведомена за обжалваното решение на 05.04.2023 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 10 321/04.05.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Софийския апелативен съд е изложил мотиви за това, че предметът на въззивното производство бил очертан с подадената от Л. К. П. въззивна жалба, като спорът се концентрирал до размера на обезщетението за претърпените от нея неимуществени вреди и процентното съотношение на поведението, с което пряко и непосредствено била допринесла за настъпването на вредоносния резултат.
Пътнотранспортното произшествие било настъпило на 19.02.2019 година, като участващият в него автомобил „Ауди А 4“ с рег. [рег. номер на МПС] , управляван от Б. Ц. Д. имал застраховка, сключена на 15.10.2018 година, поради което приложими били разпоредбите и КЗ, който бил в сила от 01.01.2016 година Съгласно разпоредбата на чл. 432, ал. 1 от КЗ, увреденото лице, спрямо което застрахованият бил отговорен, имало право да иска обезщетението за вредите пряко от застрахователя по застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите при спазване на изискванията на чл. 380 от КЗ.
Съгласно разпоредбата на чл. 380, ал. 1 от КЗ, лицето, което желаело да получи застрахователно обезщетение, било длъжно да отправи към застрахователя писмена застрахователна претенция. Лицето било длъжно с предявяването на претенцията да предостави пълни и точни данни за банковата сметка, по която да се извършат плащанията от страна на застрахователя, освен в случаите на възстановяване в натура. Основателността на иска предполагала наличието на валидно застрахователно правоотношение към датата на увреждането и поведение на застрахования, което осъществявало деликтния състав по чл. 45 от ЗЗД-противоправно деяние-действие и/или бездействие; вреди-имуществени и/или неимуществени; причинно-следствена връзка между деянието и вредите и вина, която се презумирала.
В случая лекият автомобил „Ауди А 4“ с рег. [рег. номер на МПС] , управляван от Б. Ц. Д. имал застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите в деня на произшествието, по силата на която „ЗК Л. И. АД [населено място], в качеството си на застраховател бил длъжен да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования, за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди. Наказателна отговорност по отношение водача на „Ауди А 4“ с рег. [рег. номер на МПС] , а именно Б. Ц. Д., не била осъществена и нямало данни да било образувано наказателно производство.
По отношение на водача за това пътнотранспортно произшествие била реализирана административнонаказателна отговорност по реда на ЗАНН. Влязлото в сила наказателно постановление и доказателствата по делото обосновавали извод, че водачът на лекия автомобил при неговото управление бил допуснал нарушение на правилата за движение, установени в ЗДвП и поведението му осъществявало деликтния състав по чл. 45 от ЗЗД. Основателно било направеното от ответника възражение за съпричиняване. Това било така, защото Л. К. П., като пешеходец не се била движила по наличните два пешеходни тротоара на улицата, която била част от републиканската пътна мрежа; не се била движила дори по пътното платно противоположно на посоката на движение на ППС, а по пътното платно в лентата за попътно движение и то на 1.5 метра от дясната му граница. Налице било поведение на П., с което била нарушила правилата за движение по 108 от ЗДвП, като пряко и непосредствено била допринесла за настъпване на вредоносния резултат в съотношение: 75 % за водача и 25 % за нея.
Предявеният иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ бил доказан по основание, като размерът на обезщетението за претърпените от Л. К. П. неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица следвало да се определи от съда по справедливост (чл. 52 от ЗЗД). Въззивният съд намирал, че размерът на пълното обезщетение за претърпените неимуществени вреди, на което имала право П. възлизало на сумата от 9000.00 лева, ь който размер бил съобразен с критериите на съдебната практика за справедливост, установени с ППВС № 4/23.12.1968 година, както и с конкретните данни по делото, относно възрастта на пострадалата; нейното обществено положение; броя и вида на получените травматични увреждания; продължителността на общия лечебен и възстановителен период; периода от време, в който болките и страданията са били интензивни; обществено-икономическите условия в страната и лимита на застрахователното обезщетение към датата на произшествието.
Така определеното обезщетение следвало да се намали с приетото процентно съотношение на съпричиняване, поради което прекият иск бил основателен, до размер на сумата от 6750.00 лева и подлежал на отхвърляне до пълния предявен размер от 30 000.00 лева. Съгласно разпоредбата на чл. 496, ал. 1 от КЗ, застрахователят следвало да се произнесе по претенцията по задължителна застраховка гражданска отговорност на автомобилистите в срок не по-дълъг от три месеца от нейното предявяване по реда на чл. 380 от КЗ или пред неговия представител за уреждане на претенции. Съгласно разпоредбата на чл. 497, ал. 1 от КЗ, застрахователят дължал законната лихва за забава върху размера на застрахователното обезщетение, ако не го е определил и изплатил в срок считано от по-ранната от двете дати: 1.) изтичането на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства по чл. 106, ал. 3 от КЗ или 2.) изтичането на срока по чл. 496, ал. 1 от КЗ, освен в случаите, когато увреденото лице не е представило доказателства, поискани от застрахователя по реда на чл. 106, ал. 3 от КЗ. Л. К. П. била подала заявлението по чл. 380 от КЗ на 07.06.2021 година и първоинстанционният съд бил присъдил законната лихва върху обезщетението, така както била поискала П., считано от 07.09.2021 година.
С оглед на това подадената от нея въззивната жалба била неоснователна, поради което следвало:-да се потвърди решението на първоинстанционния съд в частта, в която бил отхвърлен прекия иск, имащ за предмет обезщетяване на претърпените неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 07.09.2021 година, за разликата над сумата от 6750.00 лева до размер на сумата от 20 000.00 лева;-да се потвърди решението на първоинстанционния съд в частта за разноските. Първоинстанционното решение в частта, в която „ЗК Л. И. АД [населено място] било осъдено да заплати на ищцата обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, до размер на сумата от 6750.00 лева не било обжалвано от Л. К. П. и било влязло в сила.
Същото решение в частта, в която бил отхвърлен прекият иск, имащ за предмет обезщетяване на неимуществени вреди, ведно със законната лихва бил отхвърлен, за разликата над сумата от 20 000.00 лева до пълния предявен размер от 30 000.00 лева не било обжалвано от ищеца и било влязло в сила.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Л. К. П. е поискала обжалваното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това:
(1.) при определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва ли съдът подробно да се аргументира кои са конкретните обстоятелства, които взема предвид при определяне на размера на обезщетението или е достатъчно само да се отбележи, че определените обстоятелства са взети предвид, без да се направи по-обстоен анализ?;
(2.) за това длъжен ли е съдът да се съобрази със заключенията на изслушаните и приети по делото експертизи и в случай, че становищата на съда и вещото лице се различават длъжен ли е в мотивите на решението си съдът да аргументира защо не кредитира изцяло или отчасти заключението, както и при противоречиви заключения длъжен ли е съдът да аргументира защо кредитира едно от тях, а другото не или е достатъчно в мотивите си да отбележи кое/кои заключения кредитира?;
(3.) за това как се разпределя съотношението, в което всеки един от участниците в пътнотранспортното произшествие е допринесъл за вредоносния резултат?;
(4.) за това при определяне на степента и размера на съпричиняването при настъпило пътнотранспортно произшествие от значение ли са вида и характера на нарушението на всеки един от участниците в движението?;
(5.) за това с оглед засилената защита на уязвимите участници в движението като пешеходците как и по какъв начин следва да се определи приносът им за настъпване на процесното пътнотранспортно произшествие?;
(6.) за това следва ли спрямо пострадал при пътнотранспортно произшествие пешеходец да бъдат прилагани правилата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, при положение, че по делото е установено, че произшествието е настъпило по вина на другия участник в него-водача на моторното превозно средство, както и че в случай, че последният не бе извършил конкретното нарушение на правилата за движение по пътищата произшествието не би настъпило? и
(7.) за това при определяне на степента и размера на съпричиняване на пътнотранспортното произшествие формалното нарушение на ЗДвП основание ли е да се приеме съпричиняване от страна на един от участниците в произшествието?
По отношение на първият от така поставените въпроси касаторът твърди противоречие между възприетото във въззивното решение и задължителните указания по т. ІІ от ППВС 4/23.12.1968 година, което обосновавало допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Това допълнително основание обаче не е налице, тъй като при постановяване на въззивното си решение съставът на Софийския апелативен съд е съобразил установената практика, съгласно която размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Залегналото в чл. 52 от ЗЗД понятие „справедливост“ обаче не е абстрактно такова. По своето естество „справедливостта” по чл. 52 от ЗЗД представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този критерий се основава и е свързан с редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други.
При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Това изброяване е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на комплексната преценка, на които да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди.
Посочването в съдебното решение, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, без посочване на обстоятелствата, въз основа на които се определя същото е нарушение на чл. 52 от ЗЗД, което води и до противоречива съдебна практика по отношение на размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдените размери по сходни случаи, които не винаги могат да се коригират от въззивната инстанция. Затова при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължителна трябва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди.
Тъй като така посочените в мотивите на ППВС 4/23.12.1968 г. обстоятелства не са изброени изчерпателно, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдилищата трябва да извършват конкретна преценка кои от установените по делото обстоятелства са от значение за това и да ги преценяват в съвкупност с останалите такива.
В съдебната практика като такива обстоятелства са утвърдени икономическото положение в страната, към момента на настъпването на увреждането и размерът на присъдените при сходни случаи обезщетения за неимуществени вреди. Когато искът за обезщетение е насочен не срещу прекия причинител на вредите, а срещу неговия застраховател по риска „гражданска отговорност“ съдилищата могат да вземат, като ориентир нормативно определените лимити по застраховката, което обаче не означава, че трябва да определят размерът на обезщетението с оглед на посочения в тях размер. При определяне на размера на обезщетението съдилищата трябва да вземат предвид всички установени по делото обстоятелства, които по тяхна преценка, са от значение за това, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди.
Освен, че е източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, по определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, посочването в мотивите към решението, на всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и значението на същите за определяне на размера на обезщетението, дава възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и е средство за защита на правата и интересите на страните производството, доколкото обезщетението трябва да съответства на действително претърпените вреди и не може да бъде източник на неоснователно обогатяване.
Вторият от поставените в изложението на Л. К. П. по чл. 284, ал. 3,. т. 1 от ГПК въпроси също не обуславя допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Този въпрос се поставя във връзка със съществуващото между изслушани по делото съдебноавтотехнически експертизи относно възможността на касаторката да се движи по тротоара, а не по пътното платно. Въззивният съд е приел, че касаторката на първо място е нарушила правилото на чл. 108 от ЗДвП, тъй като при наличието на тротоар се е движила по пътното платно (нарушение на чл. 108, ал. 1 от ЗДвП), с което е възприел становището на една от експертизите, като е отрекъл заключението на другата в частта и относно възможността за използване на тротоара. Обстоятелството дали това становище на съда е мотивирано обаче е без значение, доколкото и двете експертизи дават еднакво становище относно механизма на настъпване на пътнотранспортното произшествие, от което въззивният съд е направил извод, че П. е нарушила правилото на чл. 108, ал. 2, т. 1 от ЗДвП, тъй като не се е движила по платното за движение, противоположно на посоката на движението на пътните превозни средства и по възможност най-близо до лявата му граница, а в платното, което е било за движещите се попътно на нея превозни средства. В случай, че правилото на чл. 108, ал. 2, т. 1 от ЗДвП би било спазено пътнотранспортното произшествие не би настъпило.
Поради това обосноваването на извода на съда относно възможността за ползване на тротоарите не би довело до различен извод и не би се отразило на извода му за нарушението на чл. 108, ал. 2, т. 1 от ЗДвП.
Предвид на горепосоченото относно допуснатото от Л. К. П. нарушение на правилата за движение по пътищата шестият и седмият от поставените от нея в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси също не обосновават допускането на исканото касационно обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд.
Първият от тези въпроси не съответства на установената по делото от въззивния съд фактическа обстановка, тъй като съдът не е приемал, че пътнотранспортното произшествие е настъпило единствено поради действията на водача на застрахованото моторно превозно средство. Наистина ако той не беше допуснал установеното по делото нарушение от негова страна, то пътнотранспортното произшествие не би настъпило. Това обаче важи с пълна сила и то отношение на П., доколкото ако тя бе спазила правилото на чл. 108, ал. 2, т. 1 от ЗДвП, то произшествието можеше да бъде избегнато. Именно в този случай когато е налице неделима вреда, която е в причинна връзка както с действията на увреждащия, така и с действията или бездействията на пострадалия е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, в какъвто смисъл е и установената съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд.
Това съобразяване е и в частта относно това, че само формалното нарушение на правилата за движение от страна на пострадалия не е достатъчно да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от негова страна, по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, а е необходимо установяването на причинна връзка между това нарушение и съответната част от неделимия вредоносен резултат. Във връзка с това е и решение № 18/17.08.2018 година, постановено но гр. д. № 60304/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., където изрично е посочено, че съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали.
От тълкуването на тази разпоредба следва, че съпричиняването никога не проявява действие самостоятелно, а само заедно с извършено непозволено увреждане. В този случай вредите на пострадалия не са причинени само от действия или бездействия на делинквента, а и от действия или бездействия на увреденото лице. При това обаче причинената вреда трябва да бъде неделима, т. е. да не може да бъде определено дали се дължи единствено на действията или бездействията на делинквента или на тези на увреденото лице. В този случай причинността на поведението на увредения няма самостоятелно съществуване и е обусловена от наличието на причинна връзка между действието или бездействието на делинквента и вредата.
При това не е задължително действията на делинквента и на пострадалия да се намират в причинна връзка едно с друго, а могат да се проявяват и самостоятелно, но задължително следва да доведат до настъпването на една обща и неделима вреда. В случаите на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е възможно деянието на делинквента да е обусловило това на увредения и обратно, като го е предхождало и е било условие за неговата реализация. Във всички случаи действията на делинквента и на увредения, които са довели до настъпването на общата и неделима вреда трябва да са реализирани преди или едновременно с непозволеното увреждане, но не и след това. За наличието на съпричиняване не се изисква противоправност и вина на увреденото лице, което е допринесло за настъпването на общата вреда.
Както е посочено в т. 7 от ППВС № 17/1963 година от значение за прилагането на съпричиняването по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и вината на пострадалия.
Останалите въпроси в изложението на Л. К. П. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са свързани с определянето на размера на съпричиняването от страна на пострадалия. Същите са разрешавани в цитираното решение № 18/17.08.2018 година, постановено но гр. д. № 60304/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., където е посочено, че намаляването на обезщетението по реда на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не представлява санкция за неправомерно поведение на увреденото лице или за неизпълнение на негово задължение.
Съпричиняването е факт от действителността с настъпването, на който правото свързва определение неблагоприятни за увреденото лице правни последици изразяващи се в намаляването на обезщетението за всички вреди, настъпили вследствие на непозволеното увреждане. Законът възлага на увреденото лице да търпи неблагоприятните последици от допуснатото от него съпричиняване на вредоносния резултат, но не определя изрично начина, по който следва да бъде извършено намаляването на обезщетението. Като критерий в тази насока може да бъде използвана степента на съпричиняването, при която се взема предвид степента на каузалност на поведението на двете страни и съотношението между тях.
Този критерий отчита наличието на състави на непозволеното увреждане, при които не се изисква виновно поведение на делинквента, като е приложим в случаите когато съпричиняването е допуснато от малолетни, непълнолетни и лица, които не могат да разбират свойството и значението на постъпките си.
Освен този критерий за намаляване на обезщетението като такъв се използва и степента на вината, при който водещи са тежестта на вината на едната или на двете страни в деликтното правоотношение. В този случай, ако вина за настъпване на общия вредоносен резултат имат и двете страни в правоотношението, то се преценява коя от тях по-голяма от другата, а ако се приеме, че двете вини са равнозначни, обезщетението се намалява поравно. Този критерий обаче сам по себе ни е неприложим в случаите, когато се касае за състави на непозволеното увреждане, които не изискват виновно поведение от страна на делинквента, а и както се посочи по-горе, поначало вината на увреденото лице е без значение за настъпването на фактическия състав на съпричиняването, като намаляването на обезщетението не представлява санкция за неправомерно поведение на увредения.
Освен тези два критерии, като критерий за намаляване на обезщетението се използва справедливостта, при която съдът по свое усмотрение, след преценка на всички факти, определя размера на съпричиняването. Всеки един от тези критерии сам по себе си не може да послужи за намаляване на размера на дължимото обезщетение, поради което следва същите да бъдат прилагани съвместно един с друг при отчитане на всички обстоятелства, имащи значение за настъпването на непозволеното увреждане и степента на вредоносния резултат.
Преценката за намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, но също така ако е налице субективен елемент трябва да бъдат взети предвид тежестта на извършеното правонарушение, ако действието на увредения е противоправно, както и степента на неговата вина. Самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. Затова е допустимо, ако след извършването на преценката на всички факти и обстоятелства по делото от значение за определяне на съпричиняването, се достигне до извод, че приносът на увреденото лице в общия вредоносен резултат е по-голям от този на делинквента, обезщетението да бъде намалено с повече от половината.
Във всички случаи намаляването на обезщетението следва да отчита реалния принос на увреденото лице в настъпването на вредоносния резултат, който в някой случай може да бъде по-голям от този на делинквента. Тази практика на ВКС е съобразена от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение, като е отчетено и това, че от значение за съпричиняването е реалния принос на пострадалия, а не това дали законът е придал на последния дадено качество-в случая, че пешеходците са по-уязвимите участници в движението, тъй като това им качество е без значение за причинната връзка между техните действия и бездействия и вредоносния резултат.
Същото не може да служи като извинение на допуснатото от тях нарушение на правилата за движение и да доведе до прекъсване на причинната връзка било в цялост или частично. Затова то може да бъде взето предвид само в случаите, когато законът изрично предвижда това.
С оглед на посоченото не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС касаторът е задължен както да формулира правен въпрос, който да послужи като общо основание за допускане на исканото касационно обжалване, но и да обоснове наличието на някои от допълнителните основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК. В случая освен на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК Л. К. П. се позовава и на това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Това допълнително основание за допускане на обжалването е посочено само като законова разпоредба, без да бъдат изложени конкретни твърдения факти и обстоятелства, от които да може да бъде направен извод, че допускането на касационното обжалване по посочените от П. въпроси би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Затова не може да бъде направен извод, че е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК допълнително основание за допускане на касационното обжалване, което е достатъчно такова да не се допуска.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Л. К. П. е поискала въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение.
Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора.
Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Л. К. П. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.
Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 380/24.03.2023 година на Софийския апелативен съд, 10-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 2347/2022 година, по подадената срещу него от Л. К. П. касационна жалба с вх. № 10 321/04.05.2023 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 380/24.03.2023 година на Софийския апелативен съд, 10-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 2347/2022 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.