Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба и частна жалба, двете подадени от Консулско длъжностно лице в Посолството на Р. Б в Хавана, Р. К, чрез упълномощен юрисконсулт Р.Д.К жалба е предявена против решение № 6433 от 31.10.2019 г., постановено от Административен съд – София - град, Първо отделение 47 състав, по адм. д. № 1497/2019 г. С тази жалба се релевират касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК - неправилност на решението. Касационният жалбоподател оспорва извода на съда за неправилна преценка на административния орган и твърди, че съображенията на съда са изцяло въз основа на снетите по делото свидетелски показания. Развива тезата, че подаването на заявление и прилагането на документи от кандидатстващия не пораждат задължение за компетентния орган да издаде виза по аргумент на чл. 9з, ал. 5 ЗЧРБ. Акцентира на неистинските намерения на кубинския гражданин да сключи брак с българската гражданка и заявява, че решението за отказ за издаване на виза "С" е взето въз основа на цялостен анализ на представените документи и съпоставка с останалите изявления на апликанта. Претендира отмяна на обжалваното съдебно решение и прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Частната жалба е подадена от Консулско длъжностно лице в Посолството на Р. Б в Хавана, Р. К, чрез упълномощен юрисконсулт Р.Д, против определение № 68 от 06.01.2020г. на Административен съд – София - град, Първо отделение 47 състав, по адм. д. № 1497/2019 г. Частният жалбоподател възразява срещу присъждане в полза на А. Ромеро на разноски в размер на 1010лв., като счита, че претенцията за адвокатското възнаграждение е прекомерна по размер и не е доказана с документ, удостоверяващ плащането.

Ответникът - А. Ромеро от [населено място], [държава], оспорва касационната жалба и частната жалба с писмени отговори от 27.01.2020г. и 26.05.2020г. и писмено заявление от 18.11.2020г., представени чрез упълномощен адв. В.Р, която пледира за отхвърляне на жалбите като неоснователни и за оставяне в сила съдебното решение и оспореното определение, като правилни и законосъобразно постановени. Заявява искане за присъждане на разноски по касационната и по частната жалба, представляващи заплатени адвокатски възнаграждения.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост и основателност на касационната жалба, защото необосновано първоинстанционният съд е отменил по жалба А. Ромеро, като материално незаконосъобразен отказ от 15.01.2019 г. Според участващия по делото прокурор преценката по чл. 10 ал. 1 т. 17 ЗЧРБ доказани ли са достоверно целта и условията на заявеното пребиваване е изцяло от компетентността на консулското длъжностно лице и като е обсъждал доказателства – показания на св. Арнаудова, които не са част от процедурата по издаване на акта и е обосновал решението си с тях, съдът е излязъл извън компетентността си.

Като прецени доводите на страните и данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна в срока, визиран в чл. 211, ал. 1 АПК.

Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:

С обжалваното решение № 6433 от 31.10.2019 г. е отменен отказ от 15.01.2019 г. за издаване на виза по заявление от 14.12.2018 г. за краткосрочно пребиваване, постановен от завеждащ консулска служба в Посолството на Р. Б в Хавана, Р. К, по жалба на А. Ромеро от [населено място], гражданин на [държава], роден [година], и преписката е върната на административния орган за ново произнасяне. За да достигне до този резултат решаващият състав на Административен съд - София - град е приел, че процесният отказ е постановен от компетентен орган и в производството не са допуснати сочените от жалбоподателя съществени процесуални нарушения, изразяващи се в липсата на мотиви. Първоинстанционният съд е счил, че такива са констатациите на ответника, че "от анализа на документите и фактите с пътуването, както и направените изявления от лицето не доказват по категоричен начин целта на пътуването, както и намерението да напусне в срок РБ". Първостепенният съд е преценил като неоснователно твърдението на жалбоподателя, че адм. орган не е обсъдил всички доказателства и спорният въпрос е относно достоверността им и по-специално на заявената цел – брак и най-вече доколкото партньорите са със значителна възрастова разлика. Първостепенният съд е обсъдил документите, съдържащи се в представената по делото административна преписка и изслушаните свидетелски показания и въз основа на тях е извел заключение, че преценката на издателя на процесния отказ по отношение на достоверността на целта на пътуването и надеждността на изявленията на апликанта е неправилна.

Според настоящия съдебен състав обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно като краен резултат. Настоящият съдебен състав не споделя становището на първоинстанционния съд, че атакуваният административен акт съдържа мотиви, изразяващи се в изречението: "От анализа на документите и фактите с пътуването, както и направените изявления от лицето не доказват по категоричен начин целта на пътуването, както и намерението да напусне в срок Р. Б". Това е така, защото изискуемите мотиви следва да включват излагане на фактически и правни основания за издаване на оспорения административен акт. В конкретния случай в процесния отказ са посочени правни основания, а именно: чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ, като е вписан и "чл. 24, хипотеза 3 и 4 от ЗЧРБ". Следва да се има предвид, че визираният чл. 24 ЗЧРБ не е относим към процесния отказ, тъй като нито ал. 3 и ал. 4, нито ал. 1, т. 3 и т. 4 от чл. 24 ЗЧРБ имат връзка с конкретния казус. По всяка вероятност от страна на издателя на адм. акт е допусната техническа грешка в изписването на правното основание и то би следвало да се чете: "чл. 10, ал. 1, т. 24, предложения трето и четвърто от ЗЧРБ", но това е само предположение, тъй като адм. орган не е отстранил горепосочената фактическа грешка по съответния ред. Касационният съдебен състав констатира, че в разпоредителната част на акта и в посочените от адм. орган "мотиви" дословно са възпроизведени нормативните текстове на чл. 10, ал. 1, т. 17 и т. 24, предложения трето и четвърто ЗЧРБ, без да е отразено конкретно обстоятелство или факт, който да касае подателя на заявлението и неговото конкретно искане. Единствената разлика от горепосочените текстове е вписването в акта, че е извършен анализ на документите и на изявленията от лицето. Това твърдение на адм. орган е общо и бланкетно формулирано и има единствено декларативен характер, тъй като от него не може да се извлече някаква конкретика. С оглед на това настоящият съдебен състав намира, че административният орган не е изложил фактически основания за приетото от него правно основание – чл. 10, ал. 1, т. 17 и т. 24 ЗЧРБ. Безспорно мотивите на административния акт имат за цел да обективират волята на неговия издател, както и обстоятелствата обосноващи постановяване на акт с определено съдържание. Съгласно цитираната разпоредба, административният орган може да откаже издаването на краткосрочна виза, когато гражданинът на третата страна не докаже достоверно целта и условията на заявеното пребиваване. Ето защо настоящият съдебен състав счита, че в случая липсват конкретни фактически основания за издаване на акта, които да са относими към конкретния казус, в контекста на приложените към заявлението доказателства, с което е нарушена императивната норма на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. В случая не е налице действително извършване на фактически и правен анализ на представените от заявителя документи, защото в процесния акт липсва каквото и да е обсъждане на събрани доказателства, няма данни и за проведена проверка по заявените от апликанта обстоятелства и относно тяхната достоверност. Настоящият съдебен състав констатира, че в касационната жалба, по която е образувано това дело, се съдържат подробни аргументи от подателя на касационната жалба за причините за издаване на постановения отказ, но същите е следвало да бъдат изложени в атакувания адм. акт, а не едва при неговото обжалване. Съдебната практика по този вид спорове е непротиворечива и категорично изисква посочване в административния акт или в друг съпътстващ акт /доклад или др. документ/ на конкретни фактически основания и данни за обсъждането на относимите към апликанта правнорелевантни факти и обстоятелства, поради които е постановен съответния отказ. В този смисъл са решения по адм. д. № 12160/2018г., по адм. д. № 14248/2018г., по адм. д. № 11417/2019г.,по адм. д. № 122/2020г., по адм. д. № 5770/2020г. и др., всички постановени от Върховния административен съд по сходни казуси. Касационният съдебен състав не възприема тезата, че в случая се касае за съвпадение между нормативния текст и фактическите и правни основания за издаване на процесния отказ, защото цитираната законова норма е общо формулирана, а при постановяване на административния акт неговият издател е задължен да изпълни с конкретно съдържание визирания нормативен текст, като следва да формулира ясно и недвусмислено относимите факти, които касаят само заявителя и неговото поведение, а не по принцип. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 34, ал. 1 от Наредба за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим, в която изрично е регламентирано нормативното изискване за мотивиране на отказа. Освен това в случая е установено, че в настоящата хипотеза не става въпрос за съображения, които засягат националната сигурност, които биха могли да обосноват липсата на изложени конкретни мотиви за постановения отказ. От съществено значение е обстоятелството, че в случая не е съобразено обстоятелството, че Р. Б е синхронизирала законодателството си по издаване на краткосрочни визи с правото на Съюза, като е въвела визираните в член 32, параграф 1 от Регламент №810/2009 основания за отказ от издаване на виза в националното законодателство и процесното основание за отказ за издаване на виза – основанието по чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ е идентично с това по член 32, параграф 1, буква а), ii). Съобразно практиката на Съда на Европейския съюз държавите членки имат „широка свобода на преценка, що се отнася до условията за прилагане на член 32, параграф 1 и член 35, параграф 6 от Визовия кодекс, както и относно преценката на релевантните факти, за да могат да установят дали посочените в тези разпоредби основания препятстват издаването на заявената виза, но това не ги освобождава от задължението за преценката на индивидуалното положение на кандидата за виза“. Тези комплексни оценки, „основани на личността на този кандидат, на интеграцията му в държавата по неговото местоживеене, на политическата, социалната и икономическата ситуация в тази държава“ предполагат и съставянето на „прогнози относно предсказуемото поведение“ на кандидата – Решение от 19 декември 2013 г., Koushkaki, С-84/12, EU:C:2013:862, т. 60 – 62 и 58, 59. В конкретния случай в обжалвания отказ не е обективирано осъществяването на изискуемата комплексна оценка, нито е съставена прогноза относно предсказуемото поведение на апликанта и на канещото лице. Липсата на конкретно изложени факти и обстоятелства, представляващи фактическото основание за постановяване на атакувания отказ винаги съставлява съществено нарушение, тъй като лишава жалбоподателя от възможността да организира своевременно и ефективно процесуалната си защита, както и възпрепятства съдът да извърши качествен и обоснован контрол по законосъобразност върху оспорения адм. акт при преценката на правнорелевантните обстоятелства към конкретния казус.

По изложените съображения касационният състав на Върховния административен съд счита, че обжалваното решение, като краен резултат е правилно и законосъобразно постановено и не страда от инвокираните с касационната жалба пороци.

С оглед изхода на спора по законосъобразността на съдебното решение, претенцията на касационния жалбоподател за присъждане на юрисконсултско възнаграждение следва да се остави без уважение. На основание чл. 143 АПК касаторът следва да заплати на ответника направените от него разноски в касационното производство, представляващи договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение, възлизащо на 1000 лв., за който размер не е направено възражение за прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК във връзка с чл. 144 АПК.

По отношение на частната жалба настоящият съдебен състав счита, че е ОСНОВАТЕЛНА. Съобразно изискванията на чл. 236 във връзка с чл. 218, ал. 2 АПК касационният съдебен състав извършва служебна проверка по валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт. От съдържанието на обжалваното определение № 68 от 06.01.2020г. е видно, че решаващият съдебен състав е счел, че молбата на А. Ромеро за допълване на решението в частта за разноските е основателна, но е пропуснал да се произнесе по допустимостта на искането, с което е сезиран. По силата на чл. 248, ал. 1 ГПК, в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо - в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни или да измени постановеното решение в частта му за разноските. В случая е приложима първата хипотеза, тъй като решението не е окончателно, а подлежи на касационно обжалване в 14 - дневен срок от съобщаването му. Следователно в горепосочения срок първоинстанционният жалбоподател е можел да подаде молбата си за допълване на съдебното решение. Решение № 6433 от 31.10.2019 г. е съобщено на процесуалния представител на жалбоподателя на 07.11.2019г., от която дата за него тече преклузивният 14 - дневен срок, в който страната може да поиска допълване или изменение на постановеното решение в частта за разноските. В случая горепосоченият срок е изтекъл на дата 21.11.2019г. - присъствен ден /четвъртък/. Молбата на жалбоподателя за допълване на решението в частта за разноските е входирана в съда на 03.12.2019г., като е изпратена по пощата на 30.11.2019г., според пощенското клеймо на приложения по делото пощенски плик. По тези съображения настоящият съдебен състав счита, че молбата на А. Ромеро за допълване на съдебното решение е просрочена, поради което същата е процесуално недопустима. Това обстоятелство налага обезсилване на обжалваното определение № 68 от 06.01.2020г., тъй като същото е постановено в недопустимо производство по допълване на съдебното решение.

На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК и чл. 236 във връзка с чл. 221, ал. 3 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА РЕШЕНИЕ № 6433 от 31.10.2019 г., постановено от Административен съд – София - град, Първо отделение 47 състав, по адм. д. № 1497/2019 г.

ОБЕЗСИЛВА ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 68 от 06.01.2020г., постановено от Административен съд – София - град, Първо отделение 47 състав, по адм. д. № 1497/2019 г.

ОСЪЖДА Министерство на външните работи да заплати на А. Ромеро от [населено място], [държава], направените в касационното производство разноски в размер на 1000 /хиляда/ лева, представляващи адвокатско възнаграждение. РЕШЕНИЕТО е окончателно.