Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба, подадена от Д.С, приподписана от адв. П.П, срещу Решение № 9 от 28.02.2019 г., постановено по адм. д. № 516 по описа на Административен съд – Русе (АС – Русе) за 2018 г. и касационна жалба срещу Решение № 19 от 05.03.2019 г., постановено по същото дело. С първото обжалвано съдебно решение са отхвърлени предявените от настоящия касационен жалбоподател обективно съединени искове срещу Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи (ОД на МВР) – Русе за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди под формата на пропуснати ползи в размер на 30000, 00 лв., причинени от непредоставяне на издадено на Стоянов свидетелство за управление на моторно превозно средство (СУМПС) и обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 5000, 00 лв., изразяващи се в причинено неудобство лично за Стоянов и за семейството му, както и създадени затруднения при осъществяване на професионалната дейност на лицето поради невъзможността да управлява МПС заради липсата на СУМПС. С Решение № 19 от 05.03.2019 г. съдът е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в Решение № 9 от 28.02.2019 г. като на стр. 5 от решението заличава текста преди диспозитива, който започва с думите „С оглед изхода на спора…“ и завършва с думите „Наредба за заплащането на правната помощ“.
В касационната жалба срещу Решение № 9 от 28.02.2019 г. се твърди, че то е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Според касационния жалбоподател съдът неточно е приложил чл. 159, ал. 2 от Закон за движение по пътищата (ЗДвП) като произволно е тълкувал закона. Наред с това, изводите му почиват на предположения, а не са направени на основание установени безспорни факти. Те не кореспондират и на елементарната логика. По изложените в касационната жалба съображения се иска отмяната на обжалваното съдебно решение и присъждане на реципрочно обезщетение. В касационната жалба срещу Решение № 19 от 05.03.2019 г. се изразява становище, че при постановяване на акта, съдът игнорирал волята на законодателя, изразена в чл. 247 и сл. от ГПК (Г. П. К) (ГПК), тъй като той бил резултат от закрито, а не от открито съдебно заседание.
В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател не се явява и не се представлява. Представил е „писмено пледиране“ и „искане“ с характер на писмени бележки. Претендира сторените по делото разноски.
Ответникът ОД на МВР – Русе оспорва касационните жалби в два представени по делото писмени отговора.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава подробно мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваните решения на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието им с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното:
Касационните жалби са процесуално допустими като подадени от надлежна страна и в срок.
Разгледани по същество, касационните жалби са неоснователни.
За да постанови Решение № 9 от 28.02.2019 г., първоинстанционният съд, при безспорна фактическа обстановка, е приел, че претенциите на Стоянов са за присъждане на обезщетения за претърпени имуществени и неимуществени вреди във връзка с „…извършено от ответника действие – фактически отказ да бъде предоставено СУМПС на водача, за който е издадено“. Направил извод за допустимост и неоснователност на исковите претенции. Съобразил, че Стоянов не е оспорил твърдението на ОД на МВР – Русе, че има неплатени глоби, а изявлението на адвоката му било в смисъл, че не може да ангажира твърдение по този въпрос. Не възприел тезата на настоящия касационен жалбоподател, че чл. 159, ал. 2 ЗДвП урежда само забрана за издаване на СУМПС или негов дубликат, но не касае връчването на вече издадено свидетелство. Анализирал разпоредбата и направил извод, че същата е приложима, доколкото законът цели да ограничи възможността въобще за управление на МПС от водачи, които не са заплатили дължимите глоби. В този смисъл направил извод, че в конкретния случай макар да е налице издадено СУМПС на Стоянов, при наличието на неплатени глоби, което не се оспорвало, а се установявало от представените по делото доказателства, то същото не може да му бъде предоставено до момента, в който същият не ги заплати. По тези причини съдът приел, че действията на администрацията не са в противоречие със закона, тоест не са незаконосъобразни. В допълнение се аргументирал, че по делото не е доказано наличието на претърпени реални вреди от Стоянов, тъй като доказателства за установяването им не били ангажирани. По тези съображения съдът отхвърлил исковете.
За да постанови Решение № 19 от 05.03.2019 г., съдът приел, че в поправеното с него Решение № 9 от 28.02.2019 г. е допусната очевидна фактическа грешка. По тези причини приел, че ненужният абзац от мотивите следва да бъде заличен от текста на решението. В този смисъл постановил съдебния си акт.
О. Р № 9 от 28.02.2019 г. е валидно, допустимо и правилно по резултат. Неправилно в него е прието, че исковите претенции на Стоянов са свързани с „… извършено от ответника действие – фактически отказ да бъде предоставено СУМПС на водача“. Съобразно същността на направените изявления от ищеца в първоинстанционното производство следва да са приеме, че твърденията му са за незаконосъобразно бездействие да му бъде предадено издаденото по – рано СУМПС. Въпреки това, изводите на първоинстанционния съд по същество на претенциите му за присъждане на обезщетение за твърдените имуществени и неимуществени вреди се споделят от настоящия състав. Съдът правилно е издирил приложимия материален закон и въз основа на цялостно и подробно изяснена фактическа обстановка, е направил изводи, които са обосновани на събраните по делото писмени доказателства и са в съответствие със закона.
Единственото фактическо основание, във връзка с което се претендира присъждането на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди е твърдяното незаконосъобразно бездействие, изразяващо се в непредоставяне на издаденото СУМПС на настоящия касационен жалбоподател. Правилно в тази връзка съдът е приел, че разпоредбата на чл. 159, ал. 2 ЗДвП е относима към казуса, тъй като целта на законодателя е била именно да ограничи възможността за управление на МПС от водачи, които не са заплатили дължимите глоби. Издаването на СУМПС предполага и включва неговото предоставяне на лицето, за което се отнася, поради което случаят попада в хипотезата на чл. 159, ал. 2 ЗДвП, както правилно е приел и първоинстанционният съд. В този смисъл оплакванията на Стоянов, релевирани в касационната жалба, за допуснато от съда нарушение на материалния закон и за неправилното му тълкуване не се споделят от настоящия състав. Правилна е и преценката му за това, че предвид изявленията на лицето и представените доказателства не се установява незаконосъобразно бездействие за предоставяне на СУМПС на Стоянов. Наред с това, съдът е направил обосновани изводи и по отношение неустановяване по делото на твърдените имуществени и неимуществени вреди като предпоставка за ангажиране на отговорността на ОД на МВР – Русе на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ (ЗАКОН ЗА ОТГОВОРНОСТТА НА ДЪРЖАВАТА И ОБЩИНИТЕ ЗА ВРЕДИ) (ЗОДОВ). Правилно в тази връзка е приел, че не може да се осъществи и преценка за наличието на причинна връзка между тях и твърдяното незаконосъобразно бездействие. При така направените от съда обосновани изводи за липсата на кумулативните предпоставки за ангажиране отговорността на ОД на МВР - Русе, правилно исковете за присъждане на обезщетения са били отхвърлени като неоснователни. Ето защо, Решение № 9 от 28.02.2019 г. следва да бъде оставено в сила.
О. Р № 19 от 05.03.2019 г. също е валидно, допустимо и правилно. Правилна и обоснована е преценката на първоинстанционния съд, че в Решение № 9 от 28.02.2019 г. е допусната очевидна фактическа грешка, която подлежи на отстраняване по реда на чл. 175 АПК. Ненужният абзац, който не съответства на останалата част от мотивите, изложени непосредствено преди него, а и на диспозитива, правилно е бил заличен от мотивите на съдебния акт.
Съгласно приложимия чл. 175, ал. 2, изр. първо АПК решението за поправката се постановява в закрито заседание и подлежи на обжалване по реда на самото решение. Предвид цитираната правна регламентация, неоснователни са оплакванията на касационния жалбоподател, свързани с постановяване на решението в закрито заседание. Съдът е процедирал съобразно предвидения в разпоредбата процесуален ред, поради което не се констатира допуснато от него нарушение на съдопроизводствените правила. Разпоредбата на чл. 247, ал. 1 ГПК, на която се позовава Стоянов не е приложима към казуса. По изложените съображения Решение № 19 от 05.03.2019 г. следва да остане в сила.
Предвид така приетото и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 9 от 28.02.2019 г., постановено по адм. д. № 516 по описа на Административен съд – Русе за 2018 г. и Решение № 19 от 05.03.2019 г., постановено по адм. д. № 516 по описа на Административен съд – Русе за 2018 г. Решението не подлежи на обжалване.