Производството е по реда на чл. 208 във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 5 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на У. Самюъл, [гражданство], чрез адвокат Девенска, против решение №2731 от 03.06.2020 г. по адм. дело № 1744/2020 г. на Административен съд София - град (АССГ). С него е отхвърлена жалбата на касатора У. Самюъл против решение №343/28.01.2020г. на председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет (ДАБ), с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 от ЗУБ (ЗАКОН ЗА УБЕЖИЩЕТО И БЕЖАНЦИТЕ) му е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут. С касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение със следващи отмяната законни последици.

Ответникът - Председателят на ДАБ, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Пешев, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила.

Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна следните съображения:

С обжалваното решение на Административен съд София - град е отхвърлена жалбата на касатора У. Самюъл, [гражданство], против решение № 343/28.01.2020г. на Председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет. С него на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 8 и чл. 75 ал. 1, т. 4 във връзка с чл. 9 от ЗУБ (ЗАКОН ЗА УБЕЖИЩЕТО И БЕЖАНЦИТЕ) (ЗУБ) на касатора У. Самюъл е отказано предоставянето статут на бежанец и хуманитарен статут. За да постанови този резултат, съдът е приел, че решението на председателя на ДАБ е издадено от компетентен орган, в предписаната от закона форма, не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и на материалния закон.

Съдът е развил съображения, че по отношение на чужденеца не се установява наличието на материалноправните предпоставки на чл. 8, ал. 1 от ЗУБ, тъй като не се доказва наличие на преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение в страната си по произход. По отношение на У. Самюъл не се установява да е налице преследване по смисъла на ЗУБ, тъй като не е имал проблеми с официалните власти в страната по произход, не е бил арестуван, не е осъждан, не е членувал в политическа партия, не се интересувал от политика. Жалбоподателят не е имал конкретни проблеми заради изповядваната от него религия, както върху него и негови близки и роднини не е оказвано насилие от официалните власти. Причините от личен характер за напускане на страната по произход не представлявали преследване по смисъла на чл. 8, ал. 4 ЗУБ и не били основание за предоставяне статут на бежанец.

Първоинстанционният съд е приел, че липсват материално-правни предпоставки за предоставяне и на хуманитарен статут, съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1, т. 1 и 2 ЗУБ. Съдът е съобразил Решение на СЕС от 17 февруари 2009 г. по дело С-465/2007 г., както и тълкуването на дефинираното понятие за "посегателство" в чл. 15, буква в) от Директива 2004/83/ЕО. Въз основа на това е приел, че в случая не съществуват посочените в тези актове сериозни и потвърдени основания. Прието, че в конкретния случай, за да отхвърли молбата за този вид закрила, решаващият орган се позовава, както на твърденията в интервюто, така и на фактите, които се съдържат в справка за Нигерия с вх. № МД—594/30.10.2029г. В самото решение също има изложени доводи в насока степента на насилие в Нигерия и специфичното положение на жалбоподателя. По делото липсват данни ситуацията в Нигерия да сочи на наличие на "вътрешен въоръжен конфликт" по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ, който да е до степен на безогледност и/или повсеместност, т. е. да обхваща цялата територия на тази страна, както и живота, и здравето на всеки цивилен намиращ се на тази територия сам по себе да е изложен на реален риск от посегателство. Т.е. не се доказва наличие на такъв вътрешен или международен конфликт на цялата или на част от територията на Нигерия, който да се обхваща от разширенията, дадени в решението от 17.02.2009 г. на Съда на Европейските общности (СЕО) по тълкуването на чл. 15, б. "в" от Директива 2004/83 ЕО отм. , По-сериозни проблеми, свързани със сигурността в [държава], съществуват в североизточната част от територията на страната, където действа ислямската групировка Б. Х. На северозапад има бунтовническо насилие, което щатните правителства се стремят да потушат, чрез установяване на мир, включително чрез амнистии и инициативи за диалог. Г. [ място] обаче, в който за последно е живял жалбоподателят, и селото му [населено място] се намират в югоизточната част на страната.

Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Същото е постановено в съответствие с приложимия материален закон - чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ (ЗАКОН ЗА УБЕЖИЩЕТО И БЕЖАНЦИТЕ), при липса на нарушения на съдопроизводствените правила и е обосновано.

Съдът задълбочено и пространно е изследвал обстоятелствата, касаещи основателността на претенцията на жалбоподателя и е изложил обосновани и правилни правни изводи, които се споделят изцяло от настоящата инстанция.

Правилни са изводите на съда, че жалбоподателят не е преследван по причини посочени в чл. 8 и даващи основание да се предостави статут на бежанец. По отношение на молителя не се установяват предпоставките на законовия текст, тъй като той не е бил обект на преследване по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, както сам сочи в проведено интервю на 10.09.2019 година. Настоящия касационен жалбоподател заявил, че не е бил арестуван, не е осъждан и не е бил член на политическа партия или организация, както и че конкретната причина за напускането на [държава] e, че принадлежи към племето [наименование] и е [вероизповедание]. Заявил, че в [държава] [наименование] не ги харесват и имат проблеми, тъй като 90 % от тях са [вероизповедание]. Въпреки това, с терористичната ислямска групировка Б. Х не е имал проблеми. Посочил, че е пристигнал в България на 29.06.2019г. с паспорт и с разрешение за пребиваване, като визата е издадена от българското посолство в гр. А., Нигерия на основание „спорт“. За пристигането си в България, жалбоподателят е пътувал със самолет от летището на град Абуджа, преминавайки транзит през Истанбул, Турция и пристигнал на летището във Варна на 01.07.2019 г. С автобус пристигнал в гр. С., където бил посрещнат от непознато за него лице, което го настанил в хостел. След два дни отишъл в гр. Б., където бил на проби за местния футболен отбор, но не го одобрили, защото не е професионален играч. Правилно, първоинстанционния съд е приел, че всички изложени твърдения от лицето насочват за икономическа миграция на касатора. След като с жалбоподателят не е бил сключен договор с професионален футболен отбор като негов състезател, решил да подаде молба за закрила, която е мотивирал с общодостъпна информация за проблемите с пастирите Фулани в страната му.

Настоящия състав на Върховния административен съд споделя правните изводи на първоинстанционния съд. В случая правилно е прието, че не са налице и основанията на чл. 9 ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут. Не са налице тежки посегателства на чл. 9, ал. 1, включително и такива по т. 3. За да е налице тежко посегателство по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ и съгласно чл. 15, б.”В” от Директива 83/2004 г. трябва да има тежки и лични заплахи срещу живота и личността на жалбоподателя, поради безогледно насилие в случай на вътрешен въоръжен конфликт. В бежанската си история жалбоподателят не съобщава за такова насилие срещу него. Правилно съдът приема, че даденото с решение от 17.02.2009 г. по дело С-465/07 СЕО (понастоящем – Съд на Европейския съюз) тълкуване на член 15, б. „в” от Директива 2004/83, във връзка с член 2, б. „д” от същата не обосновава наличие на основания за предоставяне на хуманитарен статут. Според решението на Общностния съд текстът на чл. 15, б. „в” трябва да се тълкува в смисъл, че дори да не са представени конкретни доказателства (или представените да не са достатъчно убедителни), „съществуването на заплахи може по изключение да се счита за установено, но само когато „степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи”.

Представената по делото актуална ситуация в Нигерия не може да бъде характеризирана като „ситуация на безогледно насилие, достигаща толкова високо ниво, че да съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи”. Само по себе си нежеланието на чужденеца да се завърне в държавата по произход без наличието на каквито и да било изнесени факти за осъществено спрямо него насилие, нечовешко отнасяне или съществуването на въоръжен конфликт не може да послужи като основание на лицето да бъде предоставена закрила по чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ.

По изложените съображения решението на Административния съд София - град, като правилно и законосъобразно, следва да се остави в сила.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение №2731 от 03.06.2020 г. по адм. дело № 1744/2020 г. на Административен съд София - град. Решението е окончателно.