Производството е по реда на чл. 208 във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 5 АПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от началника на сектор „Миграция” – СДВР чрез юрисконсулт Б.П против решение № 1288 от 24.02.2020г. по адм. дело № 5420/2018г. на Административен съд – София град. С него е отменена, като незаконосъобразна заповед № УРИ 5392 ПАМ – 137 от 9.03.2018г. за налагане на принудителна административна мярка „Връщане до страната на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна” на Д. Ючак и му е определен 7-дневен срок за доброволно напускане на страната. Позовава се на допуснати съществени нарущшения на съдопроизводствените правила, неправилно тълкуване и прилагане на закона и необоснованост – отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК.

Ответната страна – Д. Ючак изразява чрез адвокат Ю.Р становище за неоснователност на касационната жалба.

Участвалият в настоящото производство прокурор от Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Мотивира се, че чужденецът е напуснал известния на административния орган адрес от шест месеца, вече не е студент и е признат за виновен и осъден за престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 2 НК. По отношение на възражението му за сключен граждански брак с българска гражданка, пояснява, че това е станало след връчване на заповедта за налагане на ПАМ.

Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна.

Производството пред административния съд е образувано по жалба на Д. Ючак против заповед № УРИ 5392 ПАМ-137 от 9.03.2018г. С нея на основание чл. 44, ал. 1 и чл. 41 т. 2 ЗЧРБ му е наложена принудителна административна мярка „Връщане до страна на произход, на транзитно преминаване или трета страна”. Определен му е срок за доброволно напускане на страната – 7 дни. Направени са възражения за незаконосъобразност на заповедта едва в писмената защита, представена в срока за произнасяне и след приключване на устните състезания. В нея се твърди неправилно прилагане на материалния закон, поради липса на основанията по чл. 41, т. 2 ЗЧРБ. В тази връзка се позовава на задържането му в ареста за периода от 14.12.2017г. до 24.04.2018г. – обстоятелство, което не би могло да не е известно на началника на отдел „Миграция”. Според жалбоподателя, налагайки ПАМ в този случай, административният орган не е действал добросъвестно. На второ място се сочи, като нарушение липсата на страна, в която жалбоподателят да бъде върнат. Третото възражение е за нарушаване на основни права по ЕКПЧОС поради факта, че той е сключил граждански брак с българска гражданка и следва да се зачете правото му на личен живот. Това съставлява неизпълнение и на задължението по чл. 44, ал. 2 от закона.

Съдът е изложил приетите за установени факти и е счел, че оспорената заповед не е мотивирана, което го препятства да извърши контрола за наличие или липса на засягане в недопустима степен правото на жалбоподателя по чл. 8 ЕКПЧОС Напълно игнорирайки всички останали доказателства е счел, че допуснатото нарушение по чл. 44, ал. 2 от закона съставлява отменително основание по смисъла на чл. 146, т. 4 АПК и е отменил заповедта. Така постановеното решение е неправилно.

Видно от данните по делото, необоснован е изводът на съда за липса на мотиви към административния акт. В него ясно и точно са отразени три обстоятелства, имащи значение към съставомерността на наложената ПАМ: получена от жалбоподателя виза за дългосрочно пребиваване, тип „D” за редовно обучение във висше училище и на същото основание получавано продължаване, като последното такова е до 25.01.2018г.; след изтичане на срока чужденецът не е предприел мерки за удължаването му; напуснал е адреса, който е заявен в молбата и е с неустановено местонахождение. При наличието на трите обстоятелства, по отношение на него е налице хипотезата на чл. 41, ал. 2 ЗЧРБ и на това основание му е наложена мярката „връщане”. Неоснователно се възразява от чужденеца, че не е посочена страната, в която да се върне. В оспорената заповед ясно е вписано, че той е гражданин на [държава], като името на страната по произход дори е изписана изцяло с главни букви. Поради това не съществува съмнение къде трябва да се върне той след изтичане на определения му седмо-дневен срок за доброволно напускане. Основната теза на защитата на жалбоподателя се гради на два факта: първият е, че той не е имал обективната възможност да поиска разрешение за определяне на нов продължителен срок за пребиваване, тъй като е бил задържан в ареста по образувано срещу него наказателно производство. Възражението е неоснователно, доколкото такава мярка за неотклонение не съставлява обективно препятствие да подаде заявление за предоставяне на статут на продължително пребиваващ чуждене. Видно от представеното протоколно споразумение по нох. д. № 1050/2018г. на СпНС, той е признат за виновен в извършване на престъпление от общ характер, за което му е наложено наказание от три години лишаване от свобода с отлагане на изпълнението за срок от пет години. Зачетено е и задържането му за периода от 14.12.2017г. до 24.04.2018г. Това показва, че с противоправното си поведение той самият е станал причина за постановяване на мярка за неотклонение „задържане под стража”. Налице е субективно, а не обективно обстоятелство, което не би могло да има облагодетелстващи последици по отношение на задържаното лице. При това съдът съобрази още и факти, установени от представените от жалбоподателя писмени доказателства: на него му е разрешено продължително пребиваване, като студент в редовна форма на обучение във висше училище. Обучението си е завършил с образователно-квалификационна степен – бакалавър, за което му е издадена диплома на 6.08.2015г. От тогава до 2018г. той не е продължил обучение, нито твърди, че е работил. Представените писмени доказателства за започване на работа са едва от 5.09.2018г. / сключен трудов договор с „Н. – Н.В” ЕООД/ – след издаване на оспорената заповед и е без значение за настоящото производство. По същия начин се отчита и представеният намен договор, установяващ пребиваването му на нов адрес. Д. е сключен на 5.01.2019г. и е една година след крайния срок на разрешеното му пребиваване в страната. Дори и да се приемат показанията на свидетелката Стойкова, че там живеят от няколко години, то пак тя установява, че чужденецът по една или друга причина не е заявил пред органите по миграция промяната в адреса, на който пребивава.

Втората част от изградената защитна теза е обоснована с необходимост от защита на правата на жалбоподателя по чл. 8 ЕКЧП – зачитане правото му на личен и семеен живот. Неслучайно в представеното от него заявление за предоставяне на статут за продължително пребиваващ чужденец (л. 9 от делото пред АССГ) той е заявил съвсем нова причина за предоставяне на статут – сключен брак с българска гражданка. За установяването й са представени писмени доказателства и е разпитана съпругата му. Анализът им показва, че всичко това се е случило след връчване на оспорената заповед. Чужденецът я е получил на 4.05.2018г. и е сключил граждански брак на 11.05.2018г. Или тези нови факти не могат да се интепретират, като такива по смисъла на чл. 142, ал. 2 АПК, тъй като не преуреждат по нов начин фактите, възприети от административния орган и съставляващи основание за налагане на посочената ПАМ по чл. 41, ал. 2 ЗЧРБ. В този смисъл е и съдебната практика – решение № 9955/2019г. по адм. дело № 5316/2019г. на ВАС, седмо отделение. Поради това и той не би могъл успешно да се позовава на тези факти при дължимата преценка от страна на административния орган по чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ.

Като не е съобразил всички тези обстоятелства и напълно е игнорирал събраните по делото доказателства, съдът е постановил неправилно решение. Същото ще следва да се отмени и спорът се реши по същество с отхвърляне на жалбата, като неоснователна.

С оглед изхода на делото и направеното искане от процесуалния представител на административния орган пред двете съдебни инстанции, ще следва жалбоподателят да бъде осъден да заплати по 100 лева или общо 200 лева за юрисконсултско възнаграждение и 70 лева за държавна такса.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 1288 от 24.02.2020г. по адм. дело № 5420/2018г. на Административен съд – София град и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ жалбата, подадена от Д. Ючак, [гражданство] против заповед № УРИ 5392 ПАМ – 137 от 9.03.2018г., издадена от началника на Министерство на вътрешните работи, Столична дирекция на вътрешните работи, сектор „Миграция”.

ОСЪЖДА Д. Ючак, [гражданство] с настоящ адрес в [населено място], [адрес] да заплати на Столична дирекция на вътрешните работи, сектор „Миграция” сумата 270 /Двеста и седемдесет/ лева – разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение пред двете съдебни инстанции. РЕШЕНИЕТО е окончателно.