Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на О.Т и Т.Т срещу решение № 2228 от 29.03.2019 г., постановено по адм. дело № 11427/2018 г. по описа на Административен съд София – град, с което е отхвърлена жалбата им против заповед № РА30-168/20.04.2018 г. на директора на дирекция „Общински строителен контрол“ – Столична община (СО), с която е наредено на Т.Т да премахне незаконен строеж „Стоманенобетонна подпорна стена“, находяща се в имот с идентификатор 68134.630.1155, кв. 90, по плана на гр. С., м. „Ботевградско шосе – рамка“ без административен адрес.

В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Прави се искане за отмяната му. Претендира се присъждане на разноски.

Ответникът - Директор на дирекция „Общински строителен контрол“ – СО оспорва жалбата, като не основателна. Счита, че постановеното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата.

Върховният административен съд, състав на второ отделение, намира касационната жалба за подадена от надлежни страни и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

За да постанови оспореното решение съдът е приел за установено от фактическа страна, че при извършена проверка от служители на СО район „Подуене“ на 08.02.2018 г. е установено, че в имота на жалбоподателите към посочената дата се извършват СМР, представляващи изграждането на стоманено бетонна подпорна стена с приблизителни размери около 30 м., приблизителна височина около 5, 5 м. и приблизителна широчина 0, 30 м., извършва се отнемане на хумусния слой посредством механизирана техника. Съставен е констативен акт № РПД 18-ВК91-477/12.02.2018 г., в който описанието на строежа е посочено, като започнало и недовършено изграждане на стоманенобетонна стена от 0, 60 м. до 4, 30 м. над нивото на прилежащия в основата й терен. Не е представено разрешение за строеж и одобрен инвестиционен проект. От заключението на допуснатата и приета по делото експертиза, която съдът е приел, като компетентна и безпристрастна е установено, че строежът не е ограда, а е подпорна стена, която представлява строеж, по смисъла на разпоредбата на § 5, т. 38 ДР на ЗУТ и и според функцията, която изпълнява е строеж V – та категория съгласно чл. 137, ал. 1, т. 5 ЗУТ. Стената е частично над 2, 00 м. спрямо нивото на прилежащия и терен в основата й, а дължината на стената която надвишава два метра височина, е около 10 м. Въз основа на изложеното съдът е приел, че една трета от процесната стена надвишава допустимия размер поради което е неприложима разпоредбата на чл. 147, ал. 1, т. 5 ЗУТ. Приел е също, че съгласно документацията за изграждането на подлез № 6 на бул.“Ботевградско шосе“ е предвидено изграждането на подпорни стени, които са изградени, но са със значително по - малки размери от изградената от жалбоподателите. Процесната подпорна стена е изградена върху вече съществуващите подпорни стени. С оглед заключението на вещото лице, съдът е направил извод, че не може да се приеме и че процесната подпорна стена представлява ограда между два имота, тъй като не е изградена по имотната граница между същите, поради което е неприложима разпоредбата на чл. 147, ал. 1, т. 7 ЗУТ.При така установеното от фактическа и правна страна съдът е приел, че безспорно е налице строеж изпълнен без строителни книжа и инвестиционни проекти, в нарушение на ЗУТ. Същия не е търпим, тъй като е изграден след 2011 г. Изложил е доводи, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма, не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и същата е в съответствие с материалноправните разпоредби. Решението е валидно, допустимо и правилно.

Съдът е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и относимост. Приетите за установени фактически констатации се подкрепят от събраните доказателства, включително и от приетото заключение на съдебно-техническа експертиза. Спрямо релевантните факти първоинстанционният съд правилно е приложил материалния закон. Изводът за законосъобразност на оспорената заповед е правилен и обоснован.

От данните по делото безспорно се установява, че процесната подпорна стена представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38, ПЗР ЗУТ и за нея няма издадено разрешение за строеж. Съдът е обсъдил всички възражения в жалбата, с която е сезиран и правилно е приел, че в случая е неприложима разпоредбата на чл. 147, ал. 1, т. 5 от ЗУТ, като в тази връзка е изложил обосновани мотиви, които се възприемат от настоящата инстанция. Изводът за законосъобразност на оспорената заповед е изложен след обстоен анализ за законосъобразност на акта и обсъждане на относимите за спора доказателства и не е опроверган от касаторите пред настоящата инстанция. При тези обстоятелства се установява, че материалният закон правилно е приложен. Изводът на административния съд, че строежът не е търпим също е в съответствие с нормативната уредба и се споделят от настоящата инстанция.

Неоснователни са и доводите, че касаторът Т.Т неправилно е посочен като адресат на заповедта. Съгласно разпоредбата на чл. 161, ал. 1 ЗУТ, възложител е собственикът на имота, лицето, на което е учредено право на строеж в чужд имот, и лицето, което има право да строи в чужд имот по силата на закон. В случая е установено, че Тодоров е собственик на имота, поради което правилно е посочен като адресат на заповедта.

С оглед изложеното не са налице твърдените от касаторите пороци на обжалваното решение, поради което същото като правилно следва да се остави в сила.

При този изход на спора, основателна е претенцията на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, предвид което и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37, ал. 1 ЗПрП (ЗАКОН ЗА ПРАВНАТА ПОМОЩ) и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, следва да му бъде определено възнаграждение в размер на 100 (сто) лева.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, второ отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2228 от 29.03.2019 г., постановено по адм. дело № 11427/2018 г. по описа на Административен съд София – град.

ОСЪЖДА О.Т и Т.Т и двамата от [населено място], [адрес], да заплатят на Столична община разноски по делото в размер на 100 (сто) лева. Решението е окончателно.