Образувано е по касационна жалба, подадена от пълномощник на Община гр. В., срещу Решение № 22 от 07.02.2019 г. и допълващото го Решение № 150 от 13.03.2019 г., постановени по адм. дело № 1099/2018 г. от Административен съд Пазарджик. В жалбата се мотивират съображения за неправилност на съдебните актове, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и неправилно приложение на материалния закон, иска се тяхната отмяна и решаване на спора по същество. Претендират се разноски.
Ответната страна – М.Ч, чрез пълномощника си адв. В.Д от АК – Пазарджик, в писмен отговор, излага съображения за неоснователност на касационната жалба и моли обжалваното решение, като правилно и законосъобразно, да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция и в тази връзка прилага писмени доказателства.
Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното:
Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна при следните съображения:
Пред АС - Пазарджик е депозирана искова молба, подадена от М.Ч от [населено място], с която е предявил иск срещу О. В, с правно основание чл. 104, ал. 1 от ЗДСл (ЗАКОН ЗА ДЪРЖАВНИЯ СЛУЖИТЕЛ) /ЗДСл/, да му бъде изплатено обезщетение в размер на 3 005. 60 лв., представляващо основното месечно възнаграждение, определено към момента на признаването на уволнението за незаконно, за времето през което не е заемал държавна служба, поради незаконно прекратеното служебно правоотношение - т. е. за периода от 27.04.2016 г. до 18.05.2016 г. и за периода от 11.07.2016 г. до 27.10.2016 г., както и обезщетение за сумата от 400. 94 лв., представляваща разликата между размера на действително полученото от него възнаграждение в „Е. Т“ ЕООД и размера на основното месечно възнаграждение, определено към момента на признаването на уволнението за незаконно, за периода от 18.05.2016 г. до 11.07.2016 г., както и да заплати обезщетение за просрочие при изплащане на посочените парични суми, в размер на законната лихва, считано от 17.08.2018 г. до окончателното им изплащане.
Въз основа на установените по делото факти и анализа на събраните доказателства съдът е направил извод, че са налице изискуемите от закона елементи от фактическия състав на приложимата правна норма, което прави иска основателен. За доказан е приет въз основа както на анализа на писмените доказателства, така и въз основа на заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза и го е уважил в пълен размер.
Решението е валидно и допустимо, но неправилно. Настоящата инстанция намира възраженията на касатора за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и неправилно приложение на материалния закон, на които първостепенният съд не е отговорил в мотивите си, за основателни.
По делото е безспорно установено, че г - Чолаков е заемал длъжността „главен експерт“ в отдел „Образование, култура и вероизповедание“ в О. В“, по служебно правоотношение, с ранг ІІ младши, в периода от 01.07.2012 г. до 27.04.2016 г., когато е издадена Заповед № 895 от 27.04.2016 г. на Кмета на общината, основание чл. 106, ал. 1, т. 2 от ЗДСл., с която служебното правоотношение е прекратено.
Не е спорно също, че посочената заповед е отменена от Върховния административен с Решение № 10612 от 17.08.2018 г., постановено по адм. дело № 1853/2017 г. и със Заповед № 1297 от 30.08.2018 г. държавният служител е възстановен на работа в О. В, в дирекция „Хуманитарни и социални дейности“ на длъжност „главен експерт, с придобит ранг ІІ младши, с основна заплата от 710 лева, като на осн. чл. 118, т. 1 ЗДСл е наредено да му се признае за служебен стаж времето, през което не е съществувало служебно правоотношение, т. е. от датата на уволнението до датата на възстановяването му на държавна служба.
Безспорно е установено още, че със Заповед № 1133 от 02.08.2018 г., издадена от Кмета на О. В на осн. чл. 11, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от Наредба за прилагане на класификатора на длъжностите в администрацията /НПКДА/, чл. 44, ал. 2 ЗМСМА, Устройствения правилник и Решение № 204 от 28.06.2018 г. на ОбС Велинград е утвърдено длъжностно разписание на Общинска администрация, съгласно приложение № 1, от съдържанието на което е видно, че към момента на влизане в сила на решението на ВАС, в Дирекция „Хуманитарни и социални дейности“ /7.5 щата/, в която е възстановен на работа г-н Чолаков, няма длъжност „главен експерт“ по служебно правоотношение /на каквато длъжност е бил възстановен с посочената по-горе Заповед № 1297/30.08.2018 г. на Кмета на О. В/.
По искане на ищеца, с оглед изчисляване на размера на обезщетението, съдът е назначил съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение не е оспорено от страните и е прието от съда. Заключението на експерта за размера на дължимото в случая обезщетение, е обосновано с отразеното в Служебна книжка № 33 възнаграждение на Чолаков към 27.04.2016 г. и към 30.08.2018 г.; на представеното Удостоверение изх. № 278 от 23.10.2018 г. за същия период и на длъжностното разписание на О. В, одобрено със Заповед № 1133/02.08.2018 г., като е експертът е предложил размер на обезщетението за исковия период от общо 3 406. 61 лв.
Съдът е приел предявеният иск за основателен и доказан, като се е позовал на заключението на съдебно-счетоводната експертиза.
Настоящият съдебен състав намира, че е налице непълнота на доказателствата, поради което фактическата обстановка не е правилно установена и не е приложен правилно материалния закон. Съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, като не е изпълнил задълженията си по чл. 172, ал. 2 АПК и чл. 202 ГПК.
В исковата си молба ищецът е формулирал три задачи към съдебно-счетоводната експертиза, които съдът е допуснал с Определение № 1477/30.11.2018 г. Изрично е указал, че експертът следва да изготви заключението си „… след като се запознае с материалите по делото /и/ извърши необходимите проверки, като изготви заключение, в което да отговори на въпросите, формулирани в писмен вид в исковата молба“.
Вещото лице е приело задачата, но на въпрос № 1 на ищеца вещото лице не е дало отговор, като в заключението си е посочило, че: „В длъжностното разписание на О. В в Дирекция „Хуманитарни и социални дейности“ към 17.08.2018 г. няма длъжност „главен експерт“ /л. 84/; Задачи № 2 и № 3 са обединени в един отговор, изготвен въз основа на: 1. основната заплата на Чолаков за длъжността „главен експерт, съгласно длъжностното разписание към 15.12.2015 г. в размер на 710 лв.; 2. вписаната основна заплата в служебната книжка на ищеца към 30.08.2018 г. /която също е 710 лв./; 3. Удостоверение УП2 с изх. № 278/23.10.2018 г., като изрично е отразено, че на експертизата „ … не са представени данни относно размера на основната заплата за 1 месец, поради което не би могло да се изчисли с точност обезщетението за цитирания по задача 3 период“.
Такова заключение не дава отговор на поставените от ищеца, и възложени от съда, въпроси. Експертът се е задоволил с представените по делото от ищеца писмени доказателства без да направи „необходимите проверки“, каквото е указанието на съда.
Съгласно разпоредбата на чл. 121, ал. 1, т. 3 от ЗДСл всеки държавен служител, чието служебно правоотношение е прекратено незаконно, има право на обезщетение за времето, през което не е на служба поради прекратяването. Разпоредбата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл предвижда, че когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или от съда, държавният служител има право на обезщетение в размер на основната си заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата, за цялото време, през което не заема държавна служба, но не за повече от 6 месеца, като правото на ищеца да получи обезщетението възниква с влизане в сила на решението, с което заповедта е отменена. След като законът изрично определя началните параметри на обезщетението, съдът е длъжен да прояви процесуална активност и да събере доказателства за изясняване на посочените в нормативния акт обстоятелства, включително чрез назначаване на допълнителна експертиза още повече, че в случая експертът не е дал отговор на поставените му въпроси с точност и категоричност, а служителят е възстановен на длъжност, която не фигурира в длъжностното разписание на О. В към 17.08.2018 г.
Останал е неизяснен въпроса какво е било основното трудово възнаграждение на ищеца в „Е. Т“ ЕООД в периода от 18.05. до 11.07.2016 г. В трудовата книжка, копие от която е приложено по делото, няма вписване на трудово правоотношение с посоченото търговско дружество. Няма представен и трудов договор, въз основа на който е възникнало трудовото правоотношение и в който е вписано основното възнаграждение, а вещото лице не е извършило "необходимите проверки", за да събере тази информация.
От друга страна съдът не е изпълнил задълженията си по чл. 172, ал. 2 АПК да постави допълнителна задача, поради което е налице непълнота в доказателствата и неизяснена фактическа обстановка. При тази непълнота приетото от съда, че искът е доказан по основание и размер е необосновано. В случая в нарушение на чл. 171, ал. 2 от АПК и чл. 202 ГПК не са събрани необходимите за правилното решаване на спора доказателства. Вярно е, че тежестта на доказване на основателността и на размера на претенцията е възложена на ищеца, но това не освобождава съда от задължението по чл. 171, ал. 2 от АПК служебно да изясни предмета на правния спор и да събере доказателства, включително чрез назначаване на допълнителна експертиза. В случая не са изяснени релевантните за правния спор факти и обстоятелства и не са събрани доказателства.
Посочените процесуални нарушения са довели до необоснованост на съдебния акт и до постановяването му в противоречие с материалния закон, тъй като изводът на първоинстанционния съд за размера на дължимото на М.Ч обезщетение не се основава на относимите към предмета на спора доказателства и е направен, без да е установен действителния размер на дължимата на служителя сума за обезщетение и респ. дължимата лихва.
Поради всичко изложено по-горе настоящата инстанция приема, че при постановяване на обжалваното решение са допуснати посочените в касационната жалба нарушения по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК, поради което съдебния акт следва да бъде отменен. С оглед констатираните процесуални нарушения, необходимостта от попълване на делото с доказателства и на основание чл. 222, ал. 2 АПК делото следва да бъде върнато на същия съд за ново разглеждане от друг състав. При новото разглеждане на делото съдът следва да съобрази изложеното по-горе, като прояви процесуална активност за изясняване на делото от фактическа страна и за събиране на доказателства относно релевантните за спора обстоятелства.
Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 2 АПК Върховният административен съд, трето отделение РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 22 от 07.02.2019 г. и допълващото го Решение № 150 от 13.03.2019 г., постановени по адм. дело № 1099/2018 г. от Административен съд Пазарджик И
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
Решението е окончателно.