О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3678
гр. София, 22.07.2024 год.
Върховен касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
РАДОСТ БОШНАКОВА
като изслуша докладваното от съдия Р. Б. гр. дело № 3510 по описа на съда за 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени Й. Д. М., „П. Н. ЕООД и Н. Н. Й., против решение № 235 от 01.03.2023 г. по гр. дело № 2571/2022 г. на Софийски апелативен съд, в частта, в която то е неблагоприятно за тях и с което е отменено решение № 260400 от 02 февруари 2022 г. по гр. дело № 13786/2019 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне предявените от Й. Д. М. против „П. Н. ЕООД и Н. Н. Й. искове по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД за солидарно заплащане от тях на сумата от 20000 лева и за възлагането й на разноски по производството от 2500 лева, като вместо него е постановено друго за солидарното им осъждане да й заплатят сумата 20000 лева като обезщетение за претърпени неимуществени вреди от серия публикации в електронното издание на „П. Н. ЕООД - pik.bg, от 5.09.2019 г., 8.09.2019 г., 11.09.2019 г., 16.09.2019 г. и 26.09.2019 г., заедно със законна лихва върху тази сума от 23.10.2019 г. до окончателното й изплащане, и е потвърдено първоинстанционното решение в частите за отхвърляне на исковете по отношение на „П. Н. ЕООД и Н. Н. Й. за сумата над 20000 лева до 30000 лева, предявени като частични от общ размер на обезщетение за неимуществени вреди от 1000000 лева, и за отхвърляне изцяло на предявения частичен иск по отношение на З. Т. М.. Присъдени са и разноски съобразно изхода на спора.
Касаторът Й. Д. М. поддържа, че въззивното решение в обжалваната от нея част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, тъй като въззивният съд не е допуснал своевременно поискана експертиза за установяване на реализирана печалба от деликтното деяния и значима за определянето на претендираното обезщетение и несъобразяване с наличието на отговорност на главния редактор на изданието поради неупражнена редакторска намеса за статиите и съпричиняване на вредите. Иска отмяна на решението в обжалваната част и присъждане на разноски.
Обосновава искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, при формулиране на следните правни въпроса: 1. Каква следва да е формата на деянието, която следва да се докаже в процеса, за да бъде ангажирана отговорността за осъществен деликт от „главен редактор“ на издание - възможно ли е същото да се изразява в бездействие, при наличие на произтичащо от задълженията по трудово правоотношение с издателя задължение и отговорност за съдържанието; 2. Следва ли „главен редактор“ в издание да носи лична отговорност за причинила непозволено увреждане публикация, когато за същата не е посочен автор. Поддържа тези два правни въпроса да са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 404 от 13.07.2010 г. по гр. дело № 907/2009 г. на ВКС , III г. о., определение № 1264 от 12.11.2013 г. на ВКС по гр. дело № 5023/2013 г. на ВКС, IV г. о.; определение № 957 от 22.07.2015 г. по гр. дело № 3020/2015 г. на ВКС, IV г. о., и определение № 872 от 21.12.2016 г. по гр. дело № 3200/2016 г. на ВКС III г. о.; 3. При определяне размера на обезщетението по справедливост при деликт - съгласно чл. 52 ЗЗД, следва ли да се изследва въпросът за реализираната от делинквента икономическа печалба от осъществено от него противоправно деяние, респективно следва ли подобно обстоятелство, когато е налице, да намери място като допълнителен критерий за определяне размера на обезвреда и по какъв начин, и 4. Институтът на деликтната отговорност, освен основната си обезщетителна функция, съдържа ли и превантивно-възпитателна такава, респективно как тази функция би била съотнесена към определяне размера на отговорността, която делинквента следва да понесе, както и към понятието за справедливост в контекста на нормата на чл. 52 ЗЗД. Обосновава последните два правни въпроса със значимостта им за точното прилагане на закона и за развитие на правото, предвид развитието на технологичния процес и навлизането на информационните технологии в масова употреба, включително и за разпространяване на опозоряваща и невярна информация, превръщайки ги в източник на печалба за делинквента, която следва да съобрази като допълнителен критерий при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по аналогия съгласно чл. 46, ал. 2 ЗНА на използването й като такъв съгласно чл. 95, ал. 4 ЗАПСП и чл. 76а, ал. 3 ЗМГО.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация З. Т. М. е подала отговор на касационната жалба, в който се излагат съображения за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационните основания, изложени в жалбата.
Останалите ответници по касация – „П. Н. ЕООД и Н. Н. Й., в законоустановения срок не са подали писмен отговор на касационната жалба.
Последните като касатори по производството поддържат порочност на въззивното решение в обжалваната му осъдителна част поради нарушение на закона, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, тъй като в нарушение на чл. 52 ЗЗД определеното обезщетение е завишено и при отчитане на недоказани по производството вреди от неконкретизирано деяние и въззивният съд в нарушение на чл. 235, ал. 2 и 236, ал. 2 ГПК не е обсъдил всички доказателства и наведени от тях доводи. Искат отмяна на решението в осъдителната част и отхвърляне на исковете. Не претендират разноски.
Подържа в изложението към подадената касационна жалба основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК поради произнасяне по недопустима претенция и при следните правни въпроса, процесуалноправният от които изведен и конкретизиран от касационната инстанция: 1. За задължението на съда да прецени всички събрани доказателствени средства и обсъди противоречията в тях като изложи убедителни съображения за приемането на едни за достоверни и отхвърлянето на други, като поддържа противоречие на даденото разрешение във въззивното решение с р. 681-56-II, р. 748-56-II, ППВС № 1/1953 г. и ППВС № 2/1967 г.; 2. Когато в продължение на шест години от публикуването на определени снимки не се твърди понасяне на неимуществени вреди, възможно ли е една година по-късно да се проявят такива и то в големи размери; 3. Може ли да се твърди, че е налице клевета, чрез приписване на престъпление по чл. 159 НК, при положение, че процесните снимки изцяло се вписват в определението, дадено от чл. 93, т. 28 НК, а изпълнителното деяние по чл. 159 НК включва „създава“ и „представя“ и това е установено по делото. Поддържат тези два правни въпроса да са от значение за точното прилагане на закона.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК Й. Д. М. е подала отговор на касационната жалба, като поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата по същество.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените предпоставки на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК за допускане до разглеждане на касационните жалби, намира следното:
Касационните жалби са редовни и допустими. Подадени са от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
Производството, по което е постановено обжалваното въззивно решение, е образувано по предявени от Й. М. против „П. Н. ЕООД, Н. Й. и З. М. искове по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД за солидарното заплащане на сумата от 30000 лева, представляваща част от общо обезщетение в размер на 1000000 лева за претърпени от нея неимуществени вреди от публикувани в сайт pik.bg статии на 5.09.2019 г., 8.09.2019 г., 11.09.2019 г., 16.09.2019 г. и 26.09.2019 г., съдържащи клеветнически и обидни за нея твърдения и осъществена чрез тях недопустима намеса в личния и семейния й живот и публичното й унизяване и опозоряване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено публикуването на статиите на посочените дати в електронното издание на ответника „П. Н. ЕООД и тяхното съдържание, обосноваващо по изложените в исковата молба фактическа твърдения, предявената с нея искова претенция, и премахването на процесните снимки на 12.09.2019 г. по разпореждане на ответника З. М. въз основа на направено от ищеца Й. М. искане. Ответникът Н. Й. бил управител на ответното дружество и автор на една от статиите – тази от 8.09.2019 г., а ответникът З. М. – главен редактор на електронното издание, което се установявало от съвкупната преценка на събраните доказателствени средства.
Обсъдил е приетото пред първата инстанция заключение на съдебно-техническата експертиза, от което се установявало, че сайт xvideos.соm предлагал порнографски материали и процесните не се откривали на същия понастоящем, за които страните не спорили, че са били публикувани в посочения специализиран сайт. За същите се установявало от приложената пр. пр. № 9947/2012 г. на РП Варна, ДП № 50/2013 г. на ОДМВР Варна, че ищецът Й. М. била подала сигнал през 2012 г. за изнудването й от неин бивш приятел със заплаха за публикуване на компрометиращи я снимки в специализирани сайтове и за получаване на сексуални оферти поради разпространени за нея лични данни.
За установяване на претърпените от ищеца Й. М. неимуществени вреди са събрани и гласни доказателствена средства, чрез разпит пред първата инстанция на св. Б. И. (фактически съжител) и св. С. Б. – техен познат, консултирал я за състоянието й след процесните статии, и установените релевантни данни от които въззивният съд е обсъдил при определяне на обезщетението.
При така приетите за установени факти в решението, въззивният съд е приел, че поради сходство в съдържанието на процесните статии и публикуването им през непродължителен период от време определянето на обезщетение за неимуществени вреди се осъществявало глобално, а възражението на ответниците, че така претендираната претенция е недопустима - неоснователно. Изложил е съображения, че критериите за преценка на изложеното в статиите съдържание следвало да се извърши с оглед личността на ищеца Й. М. поради непопадането й в кръга на популярните и обществено разпознаваеми политици, дейци, общественици, артисти и други и изнасянето в тях на данни, несвързани с развивана от нея обществена дейност, и дали изнесеното в тях било оценъчни съждения или твърдения за конкретни факти, позорящи адресата. Процесните материали съдържали и снимки с интимно съдържание, а текстовият коментар включвал думи и изрази – „лъсна с два вибратора в порно сайт“, „долнопробното порно“, „Й. М. не е озлочестена страдалка, а професионална жрица“, „Й. М., годеницата от ДеБъ, е с публичен профил в най-големия порносайт xvideo”, „кадрите са отвратителни... явно става дума за извращения, за физиологичен проблем, който трябва да се лекува“, „фотоси, от които личи, че си имаме работа с истинска, професионална жрица на любовта, а не с клето и объркано момиче, рекетирано от бившия си приятел“, „фотосите са качени от самата нея преди години в профилите й в световни порно сайтове“, които внушавали, че ищецът Й. М. имала непристойно и обществено укоримо поведение при установените и важими за българското общество традиционни ценности и етични норми. Посочил е, че характеризирайки я няколкократно като „професионална жрица на любовта“, материалите недвусмислено правели аналогия с упражняване на проституция и развратна дейност, което било позорящо за името й и засягало нейната чест, и именно така създаденото общо целенасочено внушение налагало извода, че в случая е прекрачена границата, очертана в чл. 39, ал. 1 КРБ, и изразеното в тях не било мнение, а твърдения с обидните внушения, които по правилата на добрата журналистическа практика следвало да бъдат надлежно проучени и проверени относно тяхната достоверност и надеждност на източника. Не се установявало и процесните снимки да били публикувани от ищеца Й. М. и да са били публично достъпни и свободно разпространявани в мрежите, а и извод за обратното не следвал и от текстовото съдържание на процесните статии и от ограничения достъп до спорния порносайт (до шест месеца назад). Статиите нарушавали нейното основно право по чл. 32 КРБ за ненамеса в личния и семеен живот, тъй като публикуваните снимки представлявали лични биометрични данни, обработването на които съгласно пар. 51 от Регламент (ЕС) 2016/679 било възможно само при изрично съгласие или установена специална нужда, които предпоставки в случая не били налице. Изложил е също, че процесните статии приписвали на ищеца Й. М. и извършване на престъпление по чл. 159 НК чрез разпространяване на порнографски материали, което останало недоказано, поради което статиите обективно съдържали опозоряваща и злепоставяща личността й информация. Клеветнически се явявали и съдържащите се в статиите фрази, че при нея се касаело до „извращение, физиологичен проблем, който трябва да се лекува“, които съдържали твърдения за неверни и позорящи обстоятелства, уронващи доброто име на лицето.
Въззивният съд е приел наличието на всички материалноправни предпоставки по чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на издателя на електронното издание - ответното дружество „П. Н. ЕООД, и автора на един от материалите – ответника Н. Й., която била солидарна. Тези предпоставки не били налице за ангажиране на отговорността на ответника З. М., тъй като макар и да било установено, че тя е била главен редактор на изданието, липсвало нейно противоправно деяние за публикуването на процесните статии.
При определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД в размер на 20000 лева въззивният съд е съобразил засягането с процесните статии на честа и достойнството на ищеца Й. М., публикуването им в електронно издание с широк публичен достъп и в поредица от публикации, причинили й силен емоционален срив от разгласената за нея по груб и унизителен начин информация с интимни подробности за личния й живот, недопустим от гледище на моралните ценности и етичните правила, възприети в традиционното българско общество, изпадането й в депресивни състояния, затваряне, снижаване на капацитета й на работоспособност, страданието й физически, изпитването на притеснение и страх за нормалния й живот и за отношението към нея в работата и с партньора й. Отчел е и социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната, и завишения обществен интерес, но не поради личното качество на ищеца Й. М. като популярна обществена или политическа личност, а поради личната й интимна връзка с кандидат за заемане на значим управленски пост. Изложил е съображения за липсата на установен понастоящем негативен ефект на преживения стрес върху ежедневието й и че за определяне на размера на обезщетението не била необходима експертиза, тъй като реализирането от ответното дружеството на печалба от процесните статии не било от значение за обема на претърпените от нея неимуществени вреди. Липсата на финансов дивидент за дружеството не би направила претенцията за неимуществени вреди неоснователна и обратното – при значителни постъпления, обусловени от материалите на сайта, но от които не се доказвали вреди, исковата претенция не можело да се уважи само защото ответникът е увеличил материалното си състояние.
При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК за допускането му до касационно обжалване не се обосновават.
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК – при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; практиката на ВКС; актове на Конституционния съд на Р. Б. или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
Поставените от касатора Й. М. първи и втори материалноправни въпроса са свързани с отговорността на ответника З. М. като главен редактор на електронното издание за причинените й неимуществени вреди. Разрешението на тези въпроси е дадено в решение № 147 от 18.03.2011 г. по гр. дело № 1640/2010 г. на ВКС, IV г. о., което е основано на общоприетото тълкуване на разпоредбите на чл. 45, ал. 1 и чл. 49 ЗЗД. Според тази практика отговорност за вреди от лично поведение се носи тогава, когато това поведение е противоправно, виновно и когато в причинна връзка от него са произлезли вредите, чието обезщетяване се претендира. Отговорност за вреди от чуждо поведение, когато те са настъпили при и по повод извършване на определена работа, носи този, който е възложил извършването на работата. Поначало главният редактор на едно печатно издание не е работодател на журналистите в изданието. Той не е възложител на тяхната работа, тази работа се възлага от лицето, което се явява издател. Затова главният редактор на изданието не може да бъде държан отговорен за изнесената от журналиста информация на основание чл. 49 ЗЗД, такава отговорност носи издателят. Главният редактор може да отговаря само за собственото си виновно и противоправно поведение. За изготвен от друго лице материал, който е публикуван без намеса и който съдържа клеветническа информация, главният редактор на изданието не отговаря нито по реда на чл. 45, ал. 1, нито по реда на чл. 49 ЗЗД. Възприетото разрешение е принципно и се отнася за настоящия случай. Въззивният съд е приел, че по делото няма данни за лично противоправно поведение на ответника З. М. като главен редактор на изданието, поради което изводът му за отговорността й е в съответствие с тази практика и не е налице посоченото специално основание за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Така поставените въпроси не отговорят и на изискванията за общо основание, доколкото те не са обусловили извода на съда. Същият е приел за установено авторството на една от процесните статии в електронното издание, идентичността в тяхното съдържание и публикуването им през непродължителен период от време в електронното издание, чийто издател е ответното дружество „П. Н. ЕООД, и отсъствие на установено лично противоправно поведение на ответника З. М. като главен редактор, само заеманата длъжност от която при така приетото за установено не може да обоснове ангажирането на личната й отговорност. При извеждане на извода за липсата на предпоставките за ангажиране на отговорността въззивният съд не е обсъждал формата на противоправното поведение (деяние) за възникването й и липсата на авторство при приетото за установено от него в оспорвания съдебен акт, поради което тези въпроси не изпълват общото основание и респективно несъответствие с решение № 404 от 13.07.2010 г. по гр. дело № 907/2009 г. на ВКС, III г. о., което само от посочените в изложението съдебни актове има значението на практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Следващите два материалноправни въпроса относно критериите за определянето на обезщетението по справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД и функциите на института на деликтната отговорност, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на Й. М., също не обосноват допускане на жалбата й до касационно разглеждане. За да определи присъдения с обжалваното въззивно решение размер на обезщетението за претендираните неимуществени вреди, въззивният съд е посочил и обсъдил именно приетите в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и трайно установената практика на ВКС критерии за определяне на справедливо обезщетение по чл. 52 ЗЗД за претърпени неимуществени вреди. Преценил е както начина на публикуване на процесните статии, осигуряването чрез електронното издание на широк публичен достъп и осъществяването им с поредица от сходни публикации, така и засягането на нейните чест и достойнство и негативна промяна в нейното емоционално състояние и поведение. Съобразил е социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната и повишения обществен интерес. Установената трайна и последователна практика на ВС и ВКС по въпросите за деликта и определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, което не абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, способства за еднаквото прилагане на закона и за уеднаквяване на практиката по делата при разглеждане на деликтни искове. Това специално основание не се обосновава и с изложените съображения за разглеждането на реализираната печалба от делинквента като допълнителен критерий за определяне на размера на обезщетението както поради отсъствието на непълнота, която да не е преодоляна с посочената практика, така и поради неприложимост на законодателните разрешения, дадени в чл. 95, ал. 4 ЗАПСП и чл. 76а, ал. 3 ЗМГО, които са относими към определянето на справедливо общо обезщетение за произлезли от нарушението по тези специални закони имуществени и неимуществени, респективно към имуществените вреди, каквото обезщетение в случая не се претендира. Последният въпрос не изпълва и общото основание, тъй като не е обусловил правните изводи на въззивния съд, а и не е свързан с изложените в касационните жалба съображения за аргументиране на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
По тези съображения не се обоснова наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по поставените от касаторите „П. Н. ЕООД и Н. Й. втори и трети правни въпроса относно наличието на търпени от ищеца Й. М. неимуществени вреди и на клевета чрез приписване на престъпление. Претенцията за обезвреда, предмет на разглеждане по конкретното дело, е за неимуществени вреди от процесните статии, а не за възможно търпени такива от ищеца Й. М. отпреди седем години и несвързани с деятелност на ответниците, поради което така поставеният въпрос не изпълва не само специалното, но и общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Другият формулиран правен въпрос относно приписването на престъпление по чл. 159 НК с изпълнително деяние „създава“ и „представя“ не е обусловил решаващия извод на въззивния съд при преценката за наличието на осъществено от ответниците (сега касатори) противоправно поведение относно съдържанието на процесните статии в електронното издание. Същият е изложил съображения за съдържащи се в тях твърдения за разпространение на порнографски материали, които обаче не са решаващи, тъй като изключването им не би променил решаващият извод на въззивния съд в оспорения съдебен акт за наличието на материалноправните предпоставки за ангажиране на имуществената им отговорност на ответниците на основание чл. 45, ал. 1 и чл. 49 ЗЗД.
Процесуалноправният въпрос, обоснован с доводите на касаторите „П. Н. ЕООД и Н. Й. за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на обжалваното въззивно решение съответно поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателствени средства, включително и с прокурорската преписка, във връзка с наведените от тях възражения и неприлагане от въззивния съд на предвиденото в процесуалния закон правило по чл. 172 ГПК за преценка на достоверността на събраните доказателствени средства, не изпълва специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В обжалваното решение въззивният съд в съответствие с трайно установена практика на ВС и ВКС, включително и на посочената в изложението, е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е изложил собствени решаващи мотиви по спора, след анализ и оценка на всички събрани по делото доказателствени средства, включително и за достоверността на свидетелските такива при обсъждане на значимите за определянето на справедливо обезщетение обстоятелства, обсъждайки всички доводи и възражения на страните и приетите за установени релевантни факти. Несъгласието на касаторите с този анализ, обем и оценка на събраните доказателствени средства, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.
В заключение, касационното обжалване на атакуваното въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК, включително и наведената от „П. Н. ЕООД и Н. Й. вероятна недопустимост. Решението е постановено по редовна искова молба и по предявените с нея делектни искове. Не се констатира и друга хипотеза по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
При този резултат в производството по селектиране на касационните жалби разноски на страните не се следват.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 235 от 01.03.2023 г. по гр. дело № 2571/2022 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба на Й. Д. М. и касационна жалба на „П. Н. ЕООД и Н. Н. Й..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.