Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационната жалба на Д.С, подадена от процесуалния му представител адвокат А.М против решение № 1668 от 13.03.2019 г. на Административен съд – София-град (АССГ), постановено по административно дело № 4866/2018 г., с което е отхвърлено оспорването на Серафимов против частта от издадената от директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – район „Люлин“ заповед № ЗСУ-64/29.03.2018 г. относно определения срок за настаняване на жалбоподателя в Център за временно настаняване (ЦВН) в гр. С., ж. к. „Люлин“, бл. 464, вх. А. По съображения за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да се постанови ново, с което да се отмени процесната заповед в атакуваната й пред първоинстанционния съд част. Възвежда и претенция за присъждане на разноските по делото, както и на адвокатски хонорар за осъществено безплатно представителство на материално затруднено лице.
Ответникът по касация – директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ – Люлин, в писмен отговор навежда доводи за неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея решение, като моли то да бъде оставено в сила.
Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и предлага съдебното решение да се остави в сила.
Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.
След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна.
От данните по делото е видно, че със заявление вх. № СУ-Д-С-ЛЮ/73 от 22.03.2018 г. Д.С е поискал да ползва социална услуга, изразяваща се в настаняване в Център за временно настаняване „Св. Димитър“ (находящ се на адрес гр. С., ж. к. „Люлин“, бл. 464, вх. А). В съответствие с чл. 40, ал. 7 от Правилник за прилагане на ЗСП (ЗАКОН ЗА СОЦИАЛНО ПОДПОМАГАНЕ) (ППЗСП) е била извършена социална оценка на потребностите на заявителя, въз основа на която е бил изготвен доклад, с който е предложено лицето да ползва краткосрочно социалната услуга „настаняване“ в Център за временно настаняване „Св. Димитър“, като е посочено, че през 2018 г. лицето вече е ползвало тази услуга краткосрочно. Със заповед № ЗСУ-64/29.03.2018 г. директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ – Люлин е настанил Д.С в Центъра за временно настаняване, в който лицето е поискало, предоставяйки му по този начин социална услуга в общността от резидентен тип за срок от три месеца (01.04.2018 г. - 30.06.2018 г.).
Недоволен от това, че е настанен само временно, Серафимов е оспорил тази заповед пред Административен съд – София-град в частта й, с която е настанен краткосрочно, като е изтъкнал съображения, че е следвало да бъде настанен дългосрочно, защото определеният срок за настаняване не е достатъчен за решаване на жилищните и жизнените му проблеми.
За да не уважи сезиралата го жалба Софийският градски административен съд е съобразил, че Серафимов вече е ползвал същата услуга в същия център поради бездомност за периода 01.01.2018 г. – 31.03.2018 г. (т. е. в предходния период – де факто с процесната заповед срокът на настаняването му в ЦВН се е увеличил от три на шест месеца). Съдът е посочил, че краткосрочната социална услуга се предоставя за срок до три месеца, което е обусловило крайният му извод за неоснователност на оспорването.
Атакуваното пред настоящата инстанция съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на индивидуален административен акт, който подлежи на съдебен контрол. Произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на правомощията му, след надлежно сезиране от активно легитимирана страна, адресат на заповедта.
Решението е и правилно, като не страда от пороци, които биха обусловили отмяната му на сочените основания по чл. 209, т. 3 от АПК.
Съдът е изяснил релевантните за спора обстоятелства и факти и е приложил правилно нормативната уредба. Обосновано въз основа на събраните доказателства и в съответствие с приложимия за казуса материален закон решаващият съдебен състав е формулирал извод за неоснователност на сезиралата го жалба. Съгласно разпоредбата на чл. 36, ал. 6 от ППЗСП социалните услуги могат да се предоставят краткосрочно или/и дългосрочно. Условията и реда за извършване на социални услуги, съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗСП (ЗАКОН ЗА СОЦИАЛНО ПОДПОМАГАНЕ) (ЗСП), се определят с Правилник за прилагане на ЗСП (ЗАКОН ЗА СОЦИАЛНО ПОДПОМАГАНЕ). Легалната дефиниция на „Център за временно настаняване“ е дадена в разпоредбата на § 1, т. 23 от ДР на ППЗСП, която определя, че това е форма на социална услуга, предоставяна на бездомни лица, за срок не повече от 3 месеца в рамките на календарната година, който при необходимост може да се удължава до 6 месеца. В § 1, т. 46 от ДР на ППЗСП дефинитивно е определено понятието „краткосрочни услуги“ като е посочено, че това са услугите, предоставяни за срок до 3 месеца.
Касаторовото възражение в насока, че съдът не е трябвало да прилага разпоредбите на ПППЗСП, защото тази уредба противоречала на Социалната европейска харта и на решенията на Съвета на Европа, постановявани в областта на социалното подпомагане, както и на Конституцията на Р. Б, ЗИХУ (ЗАКОН ЗА ИНТЕГРАЦИЯ НА ХОРАТА С УВРЕЖДАНИЯ), ЗСП (ЗАКОН ЗА СОЦИАЛНО ПОДПОМАГАНЕ) и чл. 6 от Административнопроцесуалния кодекс, не може да бъде споделено. Касаторът не е съобразил, че с окончателно решение № 8474 от 09.07.2008 г. по административно дело № 6313/2008 г. на Върховния административен съд, петчленен състав, със сила на пресъдено нещо е разрешен спорът относно законосъобразността на § 1, т. 23 от допълнителните разпоредби на ППЗСП, в това число и предоставянето на тази услуга като краткосрочна социална услуга - за срок не повече от 3 месеца в рамките на календарната година. С. Ц. за временно настаняване е всякога краткосрочна социална услуга, която в рамките на календарната година подлежи на еднократно предоставяне и срокът й е до три месеца, а по изключение може да бъде удължен до шест месеца.
Като е определил срок за настаняване в ЦВН в срок до три месеца (повторно в рамките на 2018 г.), ответникът е приложил правилно материалния закон. Жалбоподателят е поискал да бъде настанен в конкретен център за временно настаняване и административният орган му е предоставил исканата услуга в максималната времева продължителност, която се предвижда от нормативната уредба, още повече, че през същата календарна година тази услуга вече е ползвана от заявителя за същия период. Няма как в случая да бъде удовлетворено желанието на Д.С да бъде настанен в Център за временно настаняване дългосрочно, доколкото в такива центрове настаняването става само краткосрочно.
Противно на твърдяното от касатора, краткосрочното настаняване съответства на целта на ЗСП, конкретно за този вид услуга - подкрепа на подпомаганото лице за осъществяване на ежедневните му дейности и постигане на социално включване, без да е насочена за задоволяване на траен жилищен проблем, като при липса на противоречие с чл. 2, ал. 3 от ЗСП е насочена към временно задоволяване на жилищната нужда на бездомно лице.
Поддържаното и пред първоинстанционния съд възражение, че е допуснато при издаването на административния акт съществено нарушение на формата на акта по смисъла на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, също е неоснователно. Процесната заповед е с надлежно посочени фактически и правни основания, като фактически основания се съдържат и в предхождащия я е социален доклад от 28.03.2018 г. Директорът на Дирекция „Социално подпомагане - Люлин е издал акт по чл. 21, ал. 1 от АПК в изпълнение на правомощието си по чл. 40а, ал. 1, т. 1 от ППЗСП въз основа на социален доклад, изготвен съобразно чл. 40, ал. 7 от ППЗСП във връзка с чл. 16а, ал. 1 от ЗСП, като тези разпоредби са надлежно посочени в заповедта. В мотивите за настаняване е съобразено това, че Д.С е бездомен, а съпругата му е с влошено здравословно състояние след претърпяна интервенция, предстои й лечение и е необходима подкрепата на съпруга й. Срокът за настаняване в специализираната институция се равнява на максимално допустимия в § 1, т. 23 от допълнителните разпоредби на ППЗСП.
Изложеното обуславя законосъобразност на процесната заповед. Като е стигнал до същия извод и е отхвърлил подадената до него жалба, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което при липсата на касационни основания за неговата отмяна, следва да бъде оставено в сила.
Този изход на спора по главното искане на касатора обуславя неоснователност и на акцесорната му претенция за присъждане на деловодни разноски и адвокатско възнаграждение.
Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение 1, предложение 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1668 от 13.03.2019 г. по административно дело № 4866/2018 г. на Административен съд – София-град.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.