О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 88

гр. София, 13.01.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, в закрито заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдията Димитров т. д. № 1771 по описа на съда за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ППЗК „С.“, [населено място], ЕИК:[ЕИК], против въззивно решение № 122 от 17.04.2024 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в. т.д. № 567 по описа на съда за 2023 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 146 от 28.03.2023 г., постановено от Окръжен съд - Варна по т. д. № 415 по описа на съда за 2022 г., с което касаторът е осъден да заплати на „Онтарио БГ“ ЕИК:[ЕИК] сумата 42000.00 лв., представляваща главница, дадена по договор за заем от 30.07.2020 г. по РКО № 7/07.09.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаване на исковата молба – 09.03.2022 г. до окончателното й изплащане и сумата 1796.67 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата от 42000 лв. за периода 17.09.2021 г. до 08.03.2022 г., на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на закона – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Сочи се, че съгласно разпоредбите на чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност, в какъвто смисъл по подробно изложени аргументи се поддържа, че нито първоинстанционният, нито въззивният съд са констатирали нищожността на процесния договор за подпомагане от 30.07.2020 г., за която сума е издаден РКО № 7/07.09.2020 г., което са длъжни да изпълнят служебно. Все в този смисъл се цитира Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ВКС, ОСГТК, съобразно което съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Възпроизвеждат се характерните белези на нищожността, като най-тежък и незаздравим порок на сделките. В обосноваване неизпълнение задължението на съда, вменено му с посоченото тълкувателно решение се излага, че: подписвайки празен РКО /РКО № 7/07.09.2020 г./ ответникът никога е давал съгласие относно сумата, с която е задължен, което е най-същественият елемент от сделката /управителят на ищеца никога не е показвал оригиналите на РКО; в договора за подпомагане няма суми; фактът на подписване на празен РКО се доказва от СГЕ, която установява, че председателят на кооперацията и управителят на „Онтарио БГ“ ЕООД са се подписали с различна химикална паста и по различно време; цялото съдържание на РКО, включително и съдържанието му са вписани единствено от последния; съдържанието на РКО на практика е неизвестно за подписалия го по-рано председател на кооперацията; от страна на кооперацията никога не е имало съзнателна воля за сключването на такава двустранна сделка, с оглед обстоятелството, че същата изобщо не знае за вписаното съдържание на РКО /сделката//; в случая още при подписването на договора е налице „съзнавано несъгласие“ за сключването му, т. е. подписан е без намерение за обвързване; договорът за подпомагане е създаден с цел формално да „легализира“ вече попълнените от управителя на „Онтарио БГ“ ЕООД РКО с подпис на председателя на кооперацията РКО, като както договорът, така и РКО са нищожни на основание липса на съгласие по см. на чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД; разминаването на волеизявленията е значително, защото обхваща самия предмет на договора – размера на задължението, а съдържанието на договора не може да бъде запълнено ex lege, порокът на сделката е непоправим и непреодолим; предоставянето на конкретната, процесна сума и на други, описани суми в брой прави РКО и договора нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, като сключени в нарушение на Закона за банките /отм./ и ЗКИ, тъй като попада в хипотезата ищецът да извършва дейност като кредитна институция без лиценз и осъществява състава на престъплението по чл. 252 от НК; в счетоводството на ищеца няма отразени вземания към ответната кооперация и е налице разлика в счетоводното отразяване на сумите в счетоводствата на договарящите.

В инкорпорирано по-натам в касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се заявява, че в случай, че касационният състав не намери процесния договор за подпомагане от 30.07.2020 г., за която сума е издаден РКО № 7/07.09.2020 г. за нищожен и обжалваното решение неправилно, след като съдът не е констатирал този факт, се формулират въпроси, които според касатора са основания за допускане до касационно обжалване, тъй като съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, от значение за развитие на правото, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, както и се твърди, че въззивното решение страда от такива пороци, които го правят недопустимо и очевидно неправилно – основания по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Поставят се въпросите:

1. Може ли съдът по свой почин да променя правната квалификация на иска по време на висящ процес, като презумира основанието, на което е сключен определен договор между страните в процеса?

2. Може ли да се приеме, че представляващият ЮЛ е задължил самото юридическо лице, когато при изписване и/или подписване на документ същият не е написал качеството в което се подписва, липсва ЕИК на юридическото лице, а е изписано само ЕГН на физическото лице?

3. Необходима ли е отчетна сделка в отношенията ФЛ от една страна и представляващ ЮЛ дори и същите да се съвпадат, за да се приеме, че заемател, респ. ползвател е ЮЛ, за да се ангажира отговорността на същото ЮЛ?

4. След като договорът за заем (както го е квалифицирал съдът) е реален договор и заемната сума не е постъпвала в касата на дружеството, съответно няма такава счетоводни записвания, как се определя кой е реалният заемополучател (ако има качество на такъв изобщо)?

5. Следва ли да се прилагат по аналогия мотивите на ТР № 4/10.05.2018 г. на ВКС по т. д. № 4/2016 г. на ОСГТК при липса на решение на УС на кооперацията за сключване на договор за заем изобщо и да се ангажира отговорността на кооперацията при липса на такова решение?

6. Следва ли да се счита договорът за заем за сключен с кооперация, при положение, че председателят в качеството му на ФЛ е получил сума с разходен касов ордер от трето лице, без реални пари да са постъпвали в касата или по банковите сметки на кооперацията, която той представлява?

7. Налице ли е незавършен фактически състав на сделката, тъй като липсва елемент на фактическия състав на договора за заем (както го е квалифицирал съдът) - реалното получаване на сумата от кооперацията заемополучател?

8. Ако сумата е получена от председателя на кооперацията, но не е предадена реално в касата или по банкова сметка на кооперацията, кой е заемополучателят по договора? В случая важат ли правилата по аналогия на мотивите на ТР № 4/10.05.2018 г. на ВКС по т. д. № 4/2016 г. на ОСГТК, тъй като тълкувателното решение е издадено във връзка с разпоредбата на чл. 26, ал. 3, вр. чл. 15, ал. 4, т. 10 от Закона за кооперациите, а настоящата хипотеза е във връзка с разпоредбата на чл. 26, ал. 3, вр. чл. 21, ал. 2 от Закона за кооперациите?

9. Когато „Договорът за подпомагане“ включва в себе си елементи на договор за съвместна дейност или такъв за подпомагане на земеделски производители, какво е основанието на което се търси връщане на дадената сума с оглед квалифицирането му от страна на съда като договор за заем?

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и постановяване на друго по съществото на спора, с което предявеният срещу касатора иск да бъде отхвърлен, претендират се разноски.

Ответникът по касация в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК.

За да потвърди обжалваното по въззивен ред първоинстанционно решение въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното въззивно решение, че:

Според твърденията на ищеца отношенията между страните се основават на договор за подпомагане от 30.07.2020 г., като процесната парична сума е предадена в брой на председателя на ответната кооперацията, за което е издаден и касов ордер № 7 от 07.09.2020 г. – условие, предвидено изрично в обвързващия страните договор. Според съда кооперацията е признала в отговора на исковата молба наличието на договор за подпомагане от 30.07.2020 г., но е оспорила всички останали наведени твърдения в исковата молба.

По отношение характера на процесния договор съдът е изложил, че от съдържанието на чл. 1 от същия се установява, че „Онтарио БГ“ ЕООД предоставя парични средства в брой на кооперацията, с цел да послужат за осигуряване на стопанската 2020 - 2021 г. Разходването на средствата следва да бъде извършено според нуждите и необходимостите на кооперацията. Като доказателство за факта на предаването на сумите и техния размер, дружеството издава разходни касови ордери. Изрично е уговорено и връщането на предадените парични средства. Договорът е срочен, за период от една година от датата на подписването му.

Съдът сочи, че договорът не е оспорен от страните, поради което като частен диспозитивен документ, той се ползва с формална доказателствена сила относно датата на неговото сключване и авторството, която сила е обвързваща за страните. Като е изложил главните характеристики на договора за заем съдът е изложил, че в процесния договор е обективирана волята на страните за предаване на сума пари, която следва да послужи за подпомагане дейността на субекта - получател на сумата, а последният се задължава да върне тази сума. Индивидуализацията на размера на паричната сума за подпомагане настъпва посредством съставянето на разходни касови ордери, такъв по делото е представен - № 7 от 07.09.2020 г. и съдържа индивидуализиращите белези на лицето предало сумата, на лицето получило сумата, и конкретния й размер. Изрично е посочено, че представителят на получателя, лицето Я. В. Я., действа в своето качество на представител на кооперацията, страна по договора за подпомагане. Тълкувайки волята на страните по реда на чл. 20 ЗЗД съдът е приел, че договорът обективира постигнато съгласие за предоставяне на парични средства за временно безвъзмездно ползване срещу задължение за връщането им на допълнително уговорен падеж, поради което има характер на договор за заем.

По отношение предаването на сумата по договора за заем съдът е посочил, че в производството пред първоинстанционният съд е проведена процедура по чл. 193 ГПК и е изслушана съдебно-почеркова експертиза, от заключението на експерта по която се установява, че разходният ордер е подписан от Я. Я., подписът му не е пренесен от друг документ и няма данни за извършени подправки и интервенции в съществените елементи на изразеното в него мисловно съдържание. При изложеното съдът е намерил за недоказано оспорването на автентичността на документа, установяващ факта на получаване в заем на сумата от 42000 лв., а с оглед обстоятелството, че в ордера изрично е обозначено, че сумата е получена от Я. Я. в качеството му на председател на кооперацията, според съда липсва основание да се приеме, че сумата е получена от физическото лице в лично качество.

Според съда, след неуспешно проведена процедура по чл. 193 ГПК, следва да се зачете доказателствената сила на представения по делото ордер, който е вид разписка, съдържаща признание за получено плащане, изготвена върху нарочно отпечатана бланка с графи за името на търговеца, който я издава, получателя на сумата, самата броена сума и подписи на лицата, участвали при съставянето й, поради което и тя е доказателство за извършено плащане. В съгласие с трайната съдебна практика по приложението на чл. 240 ЗЗД и чл. 164 ГПК (чл.133 ГПК отм.), цитирана от съда, въззивният състав е приел, че подписаният от председателя ответната кооперация РКО се ползва с материалната доказателствена сила относно неизгодните за ответника в качеството му на получател на процесната сума факти. Като е изложил, че тази материална доказателствена сила не е абсолютна и ответникът дължи в условията на пълно насрещно доказване да опровергае удостоверения факт на получаването на парите, като ангажира, съгласно правилото на чл. 165 ГПК за писменото начало, съответните писмени доказателства, при които по изключение ГПК допуска преодоляване на забраната на свидетелските показания, изведена в чл. 164, ал. 1, т. 3 и т. 6 ГПК, въззивният състав е посочил, че в случая ответникът не е провел такова доказване и съответно на това липсва основание за отхвърляне на доказателствената сила на процесния РКО, и на договора за подпомагане от 30.07.2020 година. Съдът е изложил и че основанието, което е записано в ордера за предаване на паричната сума е „по договор за нуждите на кооперацията“, което кореспондира с посоченото в договора за подпомагане, където като причина за предаване на сумата е посочено, че разходването на средствата се извършва за нуждите и необходимостите на кооперацията. В допълнение съдът е цитирал и заключението по ССчЕ, от което се установява още, че дружеството – ищец е разполагало с достатъчна касова наличност за предоставяне на сумата по РКО, поради което и това възражение на въззивника се явява неоснователно.

Съдът е посочил, че за извършване на кредитна дейност по занятие законодателството поставя някои допълнителни изисквания, но това не означава, че търговците не могат да предоставят пари в заем на други субекти, в какъвто смисъл е цитирал практика на ВКС. Сочи се още в мотивите на въззивния съд, че от заключението на вещото лице се установява, че в счетоводството на ищцовото дружество във връзка с договора за подпомагане от 30.07.2020 г. и разходен касов ордер са взети счетоводни записвания, като е възникнало вземане от ответника в размер от 42000 лв. за сметка на намаление на касовата разполагаемост, а осчетоводяване на задължението по партидата на физическото лице е без правно значение, тъй като при несъответствие със счетоводните записвания меродавен е първичният счетоводен документ, в случая РКО, удостоверяващ плащане към кооперацията. Според съда фактът дали председателят е отчел полученото по договора е непротивопоставим на противната страна и е от значение единствено във вътрешните отношения между ответната кооперация и органния й представител.

Относно възражението за липса на задължение за кооперацията, доколкото нейният председател Я. Я. се е задължил в лично качество като страна в процесните правоотношения съдът е приел, че в случая не буди съмнение, че Я. Я. е участвал в отношенията с дружеството като представител на кооперацията, доколкото това изрично е намерило изражение и в представения разходен ордер, съставен по повод договора за подпомагане. Според съда правомощията на председателя на кооперацията включват управителни, изпълнителни и представителни функции. Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 2 Закона за кооперациите (ЗК), той участва както във вътрешното управление на кооперацията - ръководи текущата й дейност и организира изпълнението на решенията на общото събрание, на управителния съвет и на органите на кооперативния съюз, в който кооперацията членува, така и във външното й управление - представлява юридическото лице. При осъществяване на представителните правомощия председателят следва да действа съобразно формираната от общото събрание воля и е длъжен да изпълнява решенията му. Подчинеността му на решенията на общото събрание има действие във вътрешните отношения между него и кооперацията, но по отношение на трети лица представителните му правомощия са неограничени. Изискването на чл. 26, ал. 3 ЗК, според което председателят на кооперацията сключва посочените сделки въз основа на предварително решение на общото събрание, не ограничава представителната му власт и по отношение на третите лица същият може да изразява волята на юридическото лице за сключване на всякакви договори /в този смисъл т. 1 и мотивите към нея на ТР № 4/2016 г., ОСГТК на ВКС/. Според съда наличието на решение на общото събрание не е необходимо условие за действителност на сключените от председателя сделки. Така формираната воля се изявява от органния представител - председателят на кооперацията. Изявената от него воля и извършените от него действия в това му качество, се считат за воля и действия на юридическото лице и обвързват последното. При несъответствие между формираната и изразената от председателя воля на кооперацията, в отношенията с третите лица следва да се даде предимство на изразената воля и да се приеме, че действията на представляващия орган обвързват кооперацията и сключените от него сделки са действителни.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Въззивното решение не е нито вероятно недопустимо, нито очевидно неправилно, както това се твърди само бланкетно от страна на касатора, без да се обосновава.

Съгласно насоките, дадени в т. 9 от ППВС № 1/1985 г. недопустим е съдебният акт, който не отговаря на изискванията, при които съдът може да даде разрешение по същество на поставения му за разглеждане въпрос – когато е постановено при липса на право на иск, при ненадлежното му упражняване, при оттегляне и отказ от иска, при липса на искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие, по устно предявен иск, в случаите на неподведомственост или родова неподсъдност на спора, когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание или е разгледал иск, който не е предявен вместо предявения такъв, когато решението е постановено спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна вместо спрямо надлежната такава или при неучастие на задължителен другар, и по отношение на обжалваното решение в конкретния процесен случай не се установява наличие на нито една от посочените хипотези.

В случая не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона contra legem - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора extra legem - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В процесния случай, освен че не се обосновава от касатора с конкретни твърдения, очевидна неправилност на въззивното решение не се и установява по делото. В рамките на правомощията си по чл. 288 от ГПК, настоящият касационен състав не намира от действителното съдържание на въззивното решение - диспозитив и мотиви, да са видни белези на очевидната неправилност, законоуредена като основание за допускане на касационно обжалване в чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, поради което същото решение не следва да се допусне до касационно обжалване на това основание.

Не са налице и заявените също бланкетно, без да са обосновани с конкретни твърдения и позоваване на също конкретна практика на ВКС и ВС, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

По отношение на първото твърдение на касатора - че нито първоинстанционният, нито въззивният съд са констатирали нищожността на процесния договор за подпомагане от 30.07.2020 г., за сума по който е издаден РКО № 7/07.09.2020 г., което са длъжни да изпълнят служебно, съобразно Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ВКС, ОСГТК, на първо място следва да се има предвид, че претендираната нищожност на договора, дори и да е налице, не е от естество да се отрази на валидността на въззивното решение, както това се излага в тази част от жалбата. На следващо място, във връзка с тези си оплаквания касаторът не формулира правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както този смисъл е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., а според съдържащите се в същата точка от ТР, задължителни за съдилищата разяснения, касационният състав не само не е длъжен, но не е и оправомощен служебно да извлича и да формулира такъв въпрос от съдържанието на жалбата, и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. В допълнение следва също да се посочи, че развитите от касатора подробни съображения за нищожност на процесните договор и РКО, по съществото си не са от естество да разкрият такава тяхна нищожност, която по смисъла на цитираното тълкувателно решение и съдържащите се в същото, задължителни за съдилищата разрешения, да произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.

По-натам, следните, поставени от касатора въпроси с твърдение, че са правни и са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОГСТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г.:

Първият и третият от въпросите не разкриват конкретна връзка с мотивите на въззивното решение, за да може да се приеме, че са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. Първият е и несъответен на действителните обстоятелства по делото, доколкото правната квалификация на уважения и от въззивния съд главен иск, е определена още от първоинстанционния съд в доклада му по делото, срещу който касаторът изрично е заявил в първото по делото заседание в първата инстанция, че няма възражения.

Отговорите на шестия, осмия и деветия от въпросите на касатора зависят от конкретните обстоятелства, приети за установени по делото, поради което и въпросите са относими към правилността на въззивното решение, схващана като касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, която подлежи на проверка в евентуално последващо производство по чл. 290 от ГПК, но не и към наличието или не на основания за допускане на касационно обжалване, преценката относно което наличие е единствен предмет на настоящото производство по чл. 288 от с. з.

Вторият, четвъртият и седмият от въпросите на касатора са несъответни на действителните изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и обективирани в мотивите към обжалваното решение. Въпросите /особено седмият/, предполагат по делото да е прието за установено, че процесната сума – предмет на договор за заем, не е реално предадена от заемодателя/получена от заемателя, докато от страна на въззивния съд е прието обратното – че самият представен РКО, който е вид разписка, с конкретното му съдържание, установява такова предаване/получаване. Вторият от въпросите е несъответен и на действителното съдържание на представения по делото и неоспорен РКО, и на базираните на това съдържание ясни изводи на въззивния съд в насока на това, че сумата е получена от Я. Я. в качеството му на председател на кооперацията, като по подробно изложени съображения, според съда липсва основание да се приеме, че сумата е получена от физическото лице в лично качество. Четвъртият въпрос е неотносим към изводите на съда, обусловили изхода на делото, доколкото съдът е основал решаващите си за този изход изводи не на постъпване или непостъпване на процесната сума в касата на ответната кооперация, и/или наличието или липсата на осчетоводяването й, а на получаване на сумата от подписалото РКО физическо лице, от името и за сметка на кооперацията.

Извън изложеното, следва да се има предвид и следното: Съобразно цитираните, задължителни за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., за да е налице основание за допускане на касационно обжалване, освен формулирането на отговарящ на изискванията по чл. 280, ал. 1 от ГПК правен въпрос – годно общо основание за такова допускане, по делото касаторът следва да обоснове и наличието на един или повече от допълнителните критерии за селектиране на касационната му жалба по т. т. 1-3 от същия законов текст и в случая такова наличие не се обосновава по делото.

По отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК в изложението на касатора не се сочи конкретна практика на ВС или ВКС, измежду уредената в сочената норма на процесуалния закон, на която практика въззивното решение да противоречи, нито такова противоречие се обосновава с конкретни твърдения, основани на съдържанието на приложимата, според касатора в процесния случай, такава практика, и на това на обжалваното въззивно решение.

Наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК също е заявено само общо, чрез възпроизвеждане на част от съдържанието на уреждащата го норма на процесуалния закон и без да се обосновава с конкретни твърдения в насоките, изложени в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., където по задължителен за съдилищата начин е разтълкуван действителният смисъл на същата законова норма.

При изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 122 от 17.04.2024 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в. т.д. № 567 по описа на съда за 2023 г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: