Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по подадена касационна жалба от А. Ж. Т. от [населено място], чрез пълномощника му адв. К. С от САК срещу Решение № 622 от 04. 02. 2016 г., постановено по адм. дело № 12426/ 2013 г. на Административен съд - София– град (АССГ). Касационният жалбоподател твърди неправилност на съдебното решение като постановено в противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на производствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на обжалваното съдебно решение и потвърденото с него решение на комисията. Претендира и разноски по делото.

Касационният жалбоподател в съдебно заседание, чрез пълномощника адв. К. С поддържа касационната жалба и моли същата да се уважи, предвид съображенията развити в нея.

Ответникът - Комисията за разкриване на документите и обявяване на принадлежност на българските граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (наричана за краткост по - надолу само Комисията), чрез юрисконсулт Табакова оспорва касационната жалба и моли същата да се остави без уважение. Подробни съображения са развити в представения по делото писмен отговор.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита съдебното решение за правилно, тъй като след задълбочена преценка на събраните писмени и гласни доказателства съдът е извел верен и обоснован правен извод за законосъобразност на оспореното решение на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия.

Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото прие следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна, което я прави процесуално допустима.

С обжалваното Решение № 622 от 04. 02. 2016 г., постановено по адм. дело № 12426/ 2013 г. на Административен съд - София– град e ОТХВЪРЛЕНА жалбата на А. Ж. Т. от [населено място] срещу Решение № 2-275/ 04.12.2013 г. на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия в ЧАСТТА, в която се установява и обявява принадлежността на същото лице, към органите на Държавна сигурност.

Решаващият съд е анализирал разпоредбата на чл. 26, ал. 1, т. 4 от Закон за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (ЗДРДОПБГДСРСБНА/ Закона). Счита, че оспорващият, който е бил съдружник в ООД, посочено в бюлетина на БНБ, се явява лице, за което е предвидено, разкриване на принадлежност към органите по чл. 1, и това обстоятелство следва да бъде обявено по предвидения от Закона ред от Комисията.

АССГ приема, че съгласно чл. 135, ал. 1, т. 1 от ТЗ, орган на управление на ООД е общото събрание, което се състои от съдружниците. Това обстоятелство и съдържанието на бюлетина на БНБ, където като длъжник фигурира [фирма] не се оспорват от страните. Посочва се, че Комисията е мотивирала решението си с наличие на документи, които са от кръга на изброените в чл. 25, т. 3 на Закона и същите носят достатъчно информация, за да може да се направи извод, че оспорващият е бил секретен сътрудник на Разузнавателно управление на МНО.

Във връзка с направените констатации от представените писмени документи съдът намира, че не следва да обсъжда събраните гласни доказателства. Счита се, че комисията съвсем законосъобразно е направила анализ на изпратените документи, достигайки до единствения правилен извод– че лицето е осъществявал дейност като „секретен сътрудник“ на орган по чл. 1 от Закона. В заключение се приема, че оспореното решение е издадено от компетентен орган, в предвидената форма и при съответствие с материално-правните разпоредби и целта на закона, поради което следва да бъде оставено в сила.

Настоящият състав на ВАС трето отделение счита, че решението на АССГ е неправилно, като подадената срещу него касационна жалба е ОСНОВАТЕЛНА, но поради различни доводи от тези развити в нея.

Решението на първоинстанционния съд е постановено в съответствие със съдопроизводствените правила, но при нарушение на материалния закон и необоснованост.

Безспорно при установяване на принадлежност на едно лице към органите на ДС и разузнавателните служби към БНА, при наличие на доказателствата, изброени в чл. 25, т. 3 от Закона, Комисията е длъжна да обяви такава принадлежност.

Намесата в правната сфера на лицата следва да бъде обоснована с ясни критерии и категоричност за наличието на законовите предпоставки спрямо конкретен субект, подлежащ на проверка. В случаите, при вземане на решение дали едно лице подлежи на задължителна проверка по силата на специалния закон Комисията е длъжна да събере служебно съответните доказателства, за да установи дали лицето попада сред изчерпателно изброените в чл. 3 и чл. 26 от закона хипотези. При отрицателен отговор, Комисията няма правомощията да издава решение за установяване на принадлежност към органите на ДС и разузнавателните служби на БНА.

В случая адм. акт е издаден на основание чл. 26, ал. 1, т. 4 от ЗДРДОПБГДСРСБНА (ред. ДВ, бр. 103 от 2012 г.), според който установяване на принадлежност към органите по чл. 1 е задължително за лица, които са посочени като длъжници или са били членове на управителен или контролен орган на предприятие, посочено като длъжник в бюлетина по чл. 3, ал. 2 от ЗИОНК (ЗАКОН ЗА И. О. Н.И КРЕДИТИ). Такова изброяване на подлежащи на изследване лица, които са били членове на ръководни органи на предприятия, а именно членовете на управителните, контролните и надзорните органи е извършено и в чл. 3, ал. 2, т. 9- т. 13 от ЗДРДОПБГДСРСБНА.

Приложението на хипотезата на чл. 26, ал. 1, т. 4 от ЗДРДОПБГДСРСБНА (ред. ДВ, бр. 103 от 2012 г.) изисква отговор на два въпроса– дали дружеството, попада сред предприятията, посочено като длъжник в бюлетина по чл. 3, ал. 2 от ЗИОНК (ЗАКОН ЗА И. О. Н.И КРЕДИТИ), които следва да бъдат проверени и дали лицето е член на управителен или контролен орган на това предприятие. Доказателствената тежест за установяване на тези обстоятелства, предвид чл. 170, ал. 1 АПК е за адм. орган.

В мотивите на обжалваното решение (л. 79) е посочено, че са проверени лица - длъжници на Банка земеделски кредит ([ЮЛ]) на суми над 1 милион недоминирани лева (по - критерий дължима главница), съгласно Приложение № 1- 59 длъжници. Същото не се потвърждава от доказателствата по делото, тъй като в Приложение № 1 (на л. 29 и л. 94 от делото) дружеството [фирма] е посочено, че дължи 739, 632 недоминирани лева. С това не се доказва, че предвид въведения в процесното решение общ критерии– размер на задълженията, следва да бъдат проверени членовете на ръководните органи на дружеството.

Вторият релевантен въпрос е, дали членовете на Общото събрание на съдружниците в дружествата с ограничена отговорност, попадат в хипотезата на цитираната норма на специалния закон. В него се съдържа и подвъпрос– дали жалбоподателят е имал управителна функция в [фирма] или е участвал във вземане или изпълнение на решение, свързано с кредита. Въпросът дали оспорващото лице, което е съдружник в дружество [фирма] е бил член на управителен орган по смисъла на чл. 26, ал. 1, т. 4 от закона е разрешен неправилно от административния съд.

Според чл. 135, ал. 1 от ТЗ дружеството с ограничена отговорност има управителни органи общо събрание и управител. Общото събрание на съдружниците в ООД осигурява неговото нормално функциониране и ръководи деловата дейност. С оглед компетентността на общото събрание, уредена в дружественият договор, както и общата разпоредби на чл. 137 от ТЗ, Общото събрание е орган, предопределящ с решенията си вътрешната организация на дейността в търговското дружество, насоките за неговото развитие, търговската и стопанска политика, целите за постигане, както и средствата и способите за тяхното осъществяване. Управителят на дружеството е управляващ орган, който е оперативният или изпълнителен орган на дружеството. По аргумент от чл. 141, ал. 1 и 2 от ТЗ, управителят организира и ръководи дейността на дружеството, съобразно закона и решенията на общото събрание и представлява дружеството.

С Тълкувателно решение № 3 от 15.11. 2013 г. по Тълкувателно дело № 3/ 2013 г. на ВКС се приема, че при юридическите лица процесът на волеобразуване и процесът на волеизявяване са отделени и са в компетентност на различни органи. Общото събрание на дружество с ограничена отговорност е волеобразуващ орган, с правомощия от вътрешноорганизационен характер. С взетите решения по въпросите, посочени в чл. 137 ал. 1 от ТЗ, се формира и обективира общата воля на съдружниците.

Управителят е волеизявяващ орган, неговите правомощия са с външнопредставителен характер. Компетенциите на управителя включват управленска дейност - организиране и ръководство на дейността на дружеството. Поради представителните функции, същият външно изразява волята на дружеството. Действията, извършени от управителя, обвързват дружеството в отношенията с трети лица. Функционалната разделеност на компетенциите на двата органа изисква конкретна проверка дали е взето дружествено решение и какви са действията на управителя. В този контекст се разглежда въпросът дали лицето, предвид получаването на кредит от [ЮЛ] е участвал в процесът на волеобразуване и/ или процесът на волеизявяване и какви са конкретните доказателства за това.

Получаването на кредит не е посочено в разпоредбата на чл. 137 ал. 1 от ТЗ, като въпрос, който следва да бъде предмет на разглеждане от общото събрание. Няма и налични данни в тази насока. Не е налице законово изискване за приемане на решение на общото събрание. Не се доказва лицето да е участвал при формиране на воля относно кредита. Липсват данни за участие във волеобразуването. Не е налице и волеизявление на лицето. Според приетите по делото доказателства А. Т. не е бил управител на процесното дружество, а за такъв е било назначено друго лице– В. З. (л. 37 от делото). В случая няма данни и липсват доказателства, за предоставяне на правомощия във връзка с кредита.

Същият е имал различно качество от това на управителен орган, изискуемо за обявяване на принадлежност към органите на ДС. В тази връзка, настоящият съдебен състав приема, че обследваното лице, като член на общото събрание на дружеството не е имал качество на управителен орган по смисъла на чл. 26, ал. 1, т. 4 от ЗДРДОПБГДСРСБНА.

Същият извод следва и от анализа на специалния закон. ЗДРДОПБГДСРСБНА е закон, регулиращ специфични обществени отношения, поради което тълкуването на закона следва да бъде направено преди всичко в контекста на автономното му разглеждане. Тълкувателни изводи въз основа на аналогични съпоставяния или препращане, са допустими при установена празнота на уредбата в специалния закон. Съгласно чл. 46, ал. 1 от ЗНА, разпоредбите на нормативните актове се прилагат според точния им смисъл, а ако са неясни, се тълкуват в смисъла, който най - много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт и на основните начала на правото на Р. Б.

В тази връзка следва да бъде посочено, че специалният закон не дава определение на понятието "управителни органи", но тази липса не е пречка да се разкрие точния смисъл на разглеждания в настоящия съдебен спор чл. 26, ал. 1, т. 4 от ЗДРДОПБГДСРСБНА, при систематично и терминологично тълкуване на тази разпоредба, съпоставима с разпоредбата на чл. 3, ал. 2 в цялост и при отчитане на целта на закона.

В текста на чл. 26, ал. 1, т. 4 от закона (ред. ДВ, бр. 103 от 2012 г.) законодателят е посочил лица, които са длъжници или са били членове на управителен или контролен орган на предприятие, посочено като длъжник в бюлетина по чл. 3, ал. 2 от Закон за информация, относно необслужвани кредити.

При така направеното изброяване на органите в чл. 3, ал. 2, т. 9- 13 и чл. 26, ал. 1, т. 4 от ЗДРДОПБГДСРСБНА следва изводът, че законодателят на практика е обхванал всички възможни органи (задължителни и факултативни) във видовете търговски дружества, допустими по националното ни законодателство. Следователно и като се отчете, че общото събрание включва собствениците на дружеството, може да се приеме, че целта на закона не е да разкрие (обяви) принадлежност на българските граждани по смисъла на чл. 1, ал. 1 и 2 от ЗДРДОПБГДСРСБНА, притежавали дялове в дружествата.

Видно от разпоредбата на чл. 3, ал. 2, т. 1 от ЗДРДОПБГДСРСБНА, законодателят ясно разграничава "собственици" на визираните търговци от другите форми на съпричастност (управители, ръководители, директори и др.) към определено специфичната търговска и стопанска дейност на описаните "агенции", които от своя страна могат да бъдат единствено търговски дружества. Тези дружества при форма ООД или АД предполагат "собствениците" да са част от общото събрание на съдружниците или акционерите. Като краен правен резултат чл. 3, ал. 2, т. 1 от ЗДРДОПБГДСРСБНА допуска и предполага, разкриването на членовете на управителните органи "общи събрания" в търговските дружества, осъществяващи някоя от изброените в разпоредбата стопански дейности.

При направеното съпоставяне между чл. 26, ал. 1, т. 4 от ЗДРДОПБГДСРСБНА и чл. 3, ал. 2, т. 1 и т. 9 от закона, настоящият касационен състав намира, че законодателят целенасочено в първата норма е изключил от обхвата на обследване собственици на дружества, ограничавайки се до членовете на изпълнителните управителни, контролни и надзорни органи. Следва да се приеме, че ако законът целеше да разкрие собствениците на дружествата, то това щеше изрично да бъде посочено.

Допълнителен аргумент в подкрепа на тезата, че Общото събрание не е управителен орган по смисъла на чл. 26, ал. 1, т. 4 от ЗДРДОПБГДСРСБНА, се достига, чрез граматическо тълкуване. Следва да се отчете обстоятелството, че ако законодателят искаше в обхвата на закона да бъдат включени и членовете на Общото събрание, то текста на закона нямаше да съдържа изрично видово изброяване на отделни дружествени органи. Ако беше вложен такъв смисъл, то и фразеологичната конструкция щеше да е с посочване на собствениците на дялове или съдружниците. В този смисъл са издържани и текстовете на чл. 3, ал. 2, т. 10, 11, 12 и 13 от закона.

Очевидно е, че използваната законодателна техника в чл. 26, ал. 1, т. 4 за изрично изброяване на отделните органи е целенасочено използвана, не за да бъде постиганата всеобхватност на проверката, а напротив - за да бъде ограничена обхвата на дейността, включваща се в проверката за принадлежност.

С оглед изложеното, тълкуването на понятието "управителни органи", включващо се в хипотезата на чл. 26, ал. 1, т. 4 от ЗДРДОПБГДСРСБНА предполага, че под такива органи следва да се разбират единствено изпълнителните (оперативни) органи на дружествата. В този смисъл е Решение № 5828 от 17. 05. 2016 г. по адм. дело № 5145/ 2015 г. на ВАС, трето отделение.

След като не е установено, че лицето попада в посочената хипотеза на чл. 26, ал. 1, т. 4, то и Комисията в конкретния случай няма правомощия да издава решение за установяване на неговата принадлежност към органите на ДС и разузнавателните служби на БНА. Актът на комисията е в противоречие с материалноправните изисквания и е незаконосъобразен.

Неправилното тълкуване на нормативните правила от съда е довело до неправилно съдебно решение. Налице е отменително основание по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. При изяснена фактическа обстановка и направения от настоящия състав извод относно незаконосъобразността на оспорения адм. акт, следва да бъде постановено друго решение по същество, с което да се отмени издадения адм. акт.

Претенцията на касационния жалбоподател за разноски е неоснователна, тъй като липсват доказателства за реално заплатено адвокатско възнаграждение. Съгласно задължителните разяснения в т. 1 от Тълкувателно решение №6 от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В представеното пълномощно не е отбелязано извършено плащане, нито са представени доказателства за това, поради което не следва да се присъждат разноски в полза на касационния жалбоподател.

По изложените съображения решението на АССГ е неправилно и необосновано, поради което следва да бъде отменено.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 622 от 04. 02. 2016 г., постановено по адм. дело №12426/ 2013 г. на Административен съд– София град и В. Н. П.: