Р Е Ш Е Н И Е
№ 663
гр. София, 06.11.2024 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
М. Х.
при участието на секретаря А. К. като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 4164 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Сдружение „Б. х. к.“ (Б.) срещу решение № 2446/12.05.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 932/2023 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение е обезсилено първоинстанционното решение № 12361/07.11.2022 г. по гр. дело № 74315/2021 г. на Софийския районен съд (СРС) и делото е изпратено по подсъдност на Административния съд – София-град (АССГ).
В касационната жалба се излагат оплаквания и доводи за недопустимост и за неправилност на въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Поддържа се, че относно подсъдността на предявените по делото искове по чл. 71, ал. 3, във вр. с ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр, въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС и очевидно неправилно се е позовал на т. 4 от тълкувателно постановление (ТП) № 2/2014 от 19.05.2015 г. на ОСС от ГК на ВКС и I-ва и II-ра колегия на ВАС, която е обявена за изгубила актуалност с ТП № 1/2016 от 16.01.2019 г. на ОСС от ГК на ВКС и I-ва и II-ра колегия на ВАС. Касаторът поддържа и че въззивният съд дължи произнасяне по същество по предявените искове, но неправилно е отказал да стори това, поради което обжалваното решение, освен очевидно неправилно, се явявало и недопустимо. Оплакването за неправилност се поддържа и в откритото съдебно заседание.
О. М. съвет (МС) в отговора си на касационната жалба подкрепя становището на жалбоподателя, че обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие с ТП № 1/2016 от 16.01.2019 г. на ОСС от ГК на ВКС и I-ва и II-ра колегия на ВАС, като счита, че това водело до недопустимост, а не до неправилност на решението. Другият ответник по делото К. Г. А. не е подал отговор на касационната жалба и не заявява становище по нея.
С постановеното по делото определение № 2940/12.06.2024 г., касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение.
В мотивите към него въззивният СГС е приел, че първоинстанционният СРС е сезиран с искове с правно основание чл. 71, ал. 3, във вр. с ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр, както следва: иск за признаване за установено по отношение на ответника МС, че приемането на Националния план за ваксиниране срещу covid-19 в Р. Б. (НПВ) на 07.12.2020 г. с РМС № 896/07.12.2020 г., в който възрастните хора на и над 65-годишна възраст и лицата с придружаващи хронични заболявания са поставени като група с нисък приоритет, съставлява нарушение на забраната за пряка дискриминация по отношение на тях по признаците „възраст“ и „увреждане“; иск за признаване за установено по отношение на ответника К. А., че с действията си по предлагане на НПВ и издаване на заповед № РД-01-726/23.12.2020 г. за организацията на имунизационната кампания срещу covid-19, е извършил пряка дискриминация по признаци „възраст“ и „увреждане“, като не е приоритизирал възрастните хора на и над 65- годишна възраст и лицата с придружаващи хронични заболявания; иск за признаване за установено, че ответниците МС и К. А. с действията си по организация на ваксинационния процес чрез т. нар. „зелени коридори“, при наличие на ограничен здравен ресурс, включително, но не само чрез последващи изменения в първоначално приетия НПВ, са извършили нарушение на забраната за непряка дискриминация на основата на признаците „възраст“ и „увреждане“ по отношение на възрастните хора на и над 65- годишна възраст и лицата с придружаващи хронични заболявания; иск за признаване за установено, че ответникът К. А. с действията си, които практически приоритизират ваксинационните центрове вместо общопрактикуващите лекари в процеса на ваксинация в първите месеци на ваксинационната кампания, включително след отварянето на т. нар. „зелени коридори“, е извършил непряка дискриминация спрямо възрастните хора на и над 65-годишна възраст и хората с придружаващи хронични заболявания, които са били непропорционално затруднени да бъдат ваксинирани във ваксинационни центрове; иск за осъждане на ответника МС да преустанови нарушението, като измени НПВ, приоритизирайки възрастните хора на и над 65- годишна възраст и лицата с придружаващи хронични заболявания, както и да се въздържа от по-нататъшни нарушения. СГС е приел, че с така предявените искове жалбоподетелят-ищец Б. цели ангажирането на отговорността на ответниците за осъществена дискриминация по повод упражняване на властнически правомощия, свързани с приемането на НПВ и прилагането на същия, като съдът е намерил, че това следва и от самите актове на твърдяна дискриминация, които по същество представляват властнически актове, постановени в сферата на държавно управление, а именно – НПВ от 07.12.2020 г., приет от ответника МС с РМС № 896/07.12.2020 г., и заповед № РД-01-726/23.12.2020 г. за организацията на имунизационната кампания срещу covid-19, издадена от ответника К. А. в качеството на министър на здравеопазването. Въззивният съд е приел, че несъмнено твърдяната дискриминация касае органи на държавно управление – МС и министърът на здравеопазването, по повод на техни властнически правомощия, свързани с приемане на мерки за защита на населението от covid-19. Цитирайки и позовавайки се на разясненията, дадени с т. 4 и мотивите към нея от ТП № 2/2014 от 19.05.2015 г. на ОСС от ГК на ВКС и I-ва и II-ра колегия на ВАС, въззивният съд е приел, че разграничителният критерий относно това от кой съд (граждански или административен) следва да се разглеждат исковете по чл. 71, ал. 1 от ЗЗДискр, е обстоятелството от чии действия, според твърдението на ищеца, е причинено дискриминационно третиране, съответно произтичат вредите, както и че в случаите, когато дискриминационните действия или бездействия са на органи, осъществяващи държавна власт, исковете по чл. 71, ал. 1 от ЗЗДискр са от компетентността на съответния административен съд. По тези съображения и позовавайки се и на практика на ВКС, формирана през периода 2014-2017 г., въззивният съд е приел, че гражданският съд, респ. – СРС не е компетентен да разгледа по същество предявените по делото искове, поради което е намерил първоинстанционното решение за процесуално недопустимо и го е обезсилил, като е постановил изпращане на делото за разглеждане от АССГ.
При извършената служебна проверка съдът намира, че така постановеното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо.
Становищата на касатора-ищец Б. и на ответника МС за недопустимост на същото, са неоснователни. Както е разяснено още в мотивите към посоченото по-горе, постановено по реда на чл. 288 от ГПК определение № 2940/12.06.2024 г., съгласно разпоредбите на чл. 269, изр. 1, предл. 2 и чл. 270, ал. 3 от ГПК, въззивният съд служебно се произнася по допустимостта на първоинстанционното решение, а касационната проверка на въззивното решение, с което е обезсилено първоинстанционното решение като недопустимо, е съсредоточена върху това дали въззивният съд е допуснал нарушение на съществени процесуални норми, които обезпечават постановяване на допустим съдебен акт. Това се отнася и за случаите като настоящия, когато въззивната инстанция е препратила делото на друг съд, като е приела неподсъдност на материалноправния спор пред първата инстанция. В тези случаи касационна проверка (макар и да включва и служебната такава за процесуална допустимост) е за правилността на такова въззивно решение – дали въззивният съд правилно е приложил съответната процесуалноправна норма относно родовата подсъдност на делото. При уважаване на касационната жалба в тези случаи, ВКС всъщност се произнася положително по повдигнатата от касатора препирня за подсъдност, при което връща делото на въззивния съд за ново разглеждане и за произнасяне по съществото на материалноправния спор. В този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т. 3 от ТР № 1/2001 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и трайно установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК в подобни случаи (напр. решение № 94/03.10.2023 г. по гр. д. № 4748/2022 г. на IV-то гр. отд.).
В случая обжалваното въззивно решение е неправилно, тъй като въззивният СГС неправилно е тълкувал и приложил нормата на чл. 71, ал. 1 от ЗЗДискр относно родовата подсъдност на материалноправния спор по делото. Основателни са касационните доводи на ищеца, че съгласно актуалната задължителна тълкувателна съдебна практика, въззивният съд дължи произнасяне по същество по предявените искове, но неправилно не е сторил това.
С ТП № 1/16.01.2019 г. на ОСС от ГК на ВКС и I-ва и II-ра колегия на ВАС е прието, че исковете с правна квалификация чл. 71, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ЗЗДискр са подсъдни на районния съд, като е обявена за изгубила актуалност т. 4 от ТП № 2/19.05.2015 г. на ОСС от ГК на ВКС и I-ва и II-ра колегия на ВАС.
Въззивният съд правилно е квалифицирал предявените по делото искове като такива с правно основание чл. 71, ал. 3, във вр. с ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр. С тези искове първоинстанционният съд е сезиран на 29.12.2021 г. (датата на подаване на исковата молба по делото) – след приемането и обявяването на ТП № 1/2016 от 16.01.2019 г. на ОСС от ГК на ВКС и I-ва и II-ра колегия на ВАС. При това положение, предвид и разясненията, дадени в мотивите към тълкувателно решение № 3/2020 от 28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция намира, че като не се е съобразил с относимата към предмета на делото, актуална задължителна за съдилищата практика, обективирана в ТП № 1/2016 от 16.01.2019 г. на ОСС от ГК на ВКС и I-ва и II-ра колегия на ВАС – относно подсъдността на исковете по чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр, а се е позовал в решаващите си мотиви на неотносимата и изрично обявена за изгубила актуалност съдебна практика – относно родовата подсъдност на иска по чл. 71, ал. 1, т. 3 от ЗЗДискр, въззивният съд е допуснал очевидно нарушение на разпоредбата на чл. 71, ал. 1 от ЗЗДискр, установяваща подсъдността на тези искове. Това от своя страна е довело до неправилност и на крайните изводи на СГС, – че делото е подсъдно на АССГ, за липса на компетентност на СРС да разгледа по същество предявените искове по чл. 71, ал. 3, във вр. с ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр и за процесуална недопустимост на постановеното по делото първоинстанционно решение.
Гореизложеното налага, съгласно чл. 293, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, отмяна на неправилното въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който следва да разреши по същество материалноправния спор между страните, с който е сезиран с подадената от ищеца въззивна жалба срещу първоинстанционното решение.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 2446/12.05.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 932/2023 г. на Софийския градски съд.
ВРЪЩА делото на Софийския градски съд за ново разглеждане от друг негов въззивен състав.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: