О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5336

гр. София, 20.11.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети май две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

изслуша докладваното от съдия С. Н. гр. дело № 4475/2023 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Д. Р. Д., подадена чрез пълномощник адв.А. Л. – САК, срещу въззивното решение № 260642 от 24.04.2023 г. по в. гр. д. № 3664/2019 г. на СГС, с което е потвърдено решение № 17047/21.01.2019 г. по гр. д. № 17624/2017 г. по описа на РС – София. С последното са отхвърлени предявените от Д. Р. Д. срещу Ориел“ ЕООД и „Прима - СД“ ЕООД, иск по чл. 124, ал.1 ГПК за признаване ищеца за собственик на прилежащи към собствения му обект - офис № 2 във вх.Б на сграда в ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], а именно на 2,231% ид. ч. от дворното място, в което е построена сградата, съгласно чл.40 ЗС, и евентуален по чл. 19, ал.3 ЗЗД за обявяване за окончателбен предварителен договор между страните за продажба на същите ид. части от дворното място.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК. Претендират се разноски.

Ответните страни в производството „Ориел“ ЕООД и „Прима - СД“ ЕООД, чрез пълномощник дв. С. Х. - САК са депозирали писмено становище по касационната жалба в срока по чл. 287 ГПК, в което са изложени съображения за липса на основание за допускане касационното обжалване, развити доводи по съществото за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Касационната жалба против въззивното решение в частта, с които съдът се е произнесъл по иска по чл.19, ал.3 ЗЗД, е процесуално недопустима по аргумент от чл. 280, ал. 3, т.1 ГПК. Тази разпоредба изключва касационния контрол на въззивни решения, постановени по искове с цена до 5 000 лв. Цената на иска по чл.19, ал.3 ГПК в случая, е 2423,46 лв. /определена е от първоинстанционния съд по чл.70, ал.1 ГПК с разпореждане от 24.07.2017 г. - лист 46 по делото пред I –та инстанция, което е връчено на пълномощника на ищеца на 12.09.2017 г. /, същата е съответна и на 2,223% ид. ч. от данъчната оценка на ПИ, представена от ищеца в първоинстанционното производство, определена по правилото на чл.69, ал.1, т.4, вр. т.2 ГПК за процесните 2,231% ид. ч. от дворното място. Ищецът е заплатил 50 лв. държавна такса по исковата молба. До приключване на първото открито заседание пред първоинстанционния съд, въпросът за цената на този иск не е бил повдиган повече нито от страните, нито от съда, и се е стабилизирала. Предварителният договор няма вещнопрехвърлително действие и искът за обявяването му за окончателен е облигационен, а не вещен иск, поради което за него не е налице изключението за касационно обжалване по чл.280, ал.3, т.1 ГПК на исковете за собственост върху недвижими имоти (практиката на ВКС по въпроса е фопмирана напр. в определение № 2849/10.06.2024 г. по ч. гр. д. № 1182/2024 г. на ВКС, III г. о., определение № 226/07.11.2016 г. по ч. гр. д. № 4539/2016 г. на ВКС, II г. о.), нито този иск има обуславящо значение за другия предявен иск по чл.124, ал.1 ГПК, доколкото последният, с оглед изложените по него обстоятелства (относими към чл.40 ЗС), не е обусловен от иска по чл.19, ал.3 ГПК. Ето защо касационната жалба срещу въззивното решение в части по произнасянето по евентуалния иск по чл.19, ал.3 ГПК, следва да се остави без разглеждане и производството по нея да се прекрати.

В останалата част касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

По иска с основание чл.124, ал.1 ГПК, въззивният съд е приел за безспорно установено, че на 04.08.2010 г. в [населено място], е сключен договор за продажба на недвижим имот, обективиран в нот. акт № 129, том ІІ, рег.№ 9778, дело № 299 от 2010 год., по силата на който „Ориел“ ЕООД и „Прима - СД“ ЕООД са продали на Д. Д. недвижим имот, находящ се в жилищна сграда в [населено място], С. о., Район-В., местността „ Д.- р. с.“, а именно: склад № 2, вход „ Б“, ет.4, кота +8,40 метра, със застроена площ от 43,50 кв. м., състоящ се от две стаи, санитарно помещение, тераса и коридор, при съседи/ посочени в нот. акт/, заедно с прилежащите на склада 2,231% идеални части от общите части на сградата, и заедно със съответните идеални части от правото на строеж върху мястото, в което е построена жилищната сграда, съставляващо - Урегулиран поземлен имот *-*, в квартал 118, по плана на [населено място], местност[жк]с площ по графични данни от 1660 кв. м., при съседи/ посочени в нот. акт/, за сумата от 14021,00 лв. В т.4 от процесния договор за продажба на недвижим имот, обективиран в нот. акт № 129, том ІІ, рег.№ 9778, дело № 299 от 2010 год., изрично е посочено, че страните се договарят, че продавачите се задължават в 30 дневен срок от въвеждане на сградата в експлоатация с разрешение за ползване, да прехвърлят на купувача по настоящия договор идеални части, отразени в окончателното площообразуване на сградата и прилежащи към склада, от урегулирания поземлен имот, в който е построена сградата. В т.4 е уговорено, че цената на идеалните части от урегулирания поземлен имот е включена в цената на имота, предмет на договора.

Въззивният съд е приел, че ищецът не е установил, че е собственик на 2,231 % идеални части от УПИ * - *, от квартал 118 по плана на [населено място], местността „Д. - р. с.”, одобрен със заповед № РД-09-50-196/01.04.1999 г., № РД-50-185/16.11.2007 г., целият с площ от 1660 кв. м., представляващ поземлен имот с идентификатор *** по КККР, одобрени със Заповед РД-18-3/11.01.2011 г. на Изп. директор на АГКК. Прието е, че от събраните по делото доказателства се установява, че ищецът е собственик единствено на склад № 2, вход „ Б“, ет.4, кота + 8,40 метра, находящ се в жилищна сграда в [населено място], С. о., Район-В., местността „Д.- р. с.“, със застроена площ от 43,50 кв. м., състоящ се от две стаи, санитарно помещение, тераса и коридор, заедно с прилежащите на склада 2,231% идеални части от общите части на сградата, и заедно със съответните идеални части от правото на строеж върху мястото, в което е построена жилищната сграда, съставляващо - УПИ *-*, в квартал 118, по плана на [населено място], местност[жк]с площ по графични данни от 1660 кв. м., но не е придобил собствеността на 2,231 % идеални части от УПИ *-*, от квартал 118 по плана на [населено място], местността „Д. - р. с.”, представляващ поземлен имот с идентификатор *** по КККР, одобрени със Заповед РД-18-3/11.01.2011г. на Изп. директор на АГКК.

За неоснователни са приети доводите на ищеца, че същия е собственик на 2,231 % идеални части от дворното място, върху което е построена жилищната сграда/ УПИ *-*, от квартал 118 по плана на [населено място], местността „Д. - р. с.”, на основание чл.40 от ЗС. Посочено е, че съгласно разпоредбата на чл.38 ЗС, дворното място е обща част към етажната собственост само когато всички етажни собственици са и съсобственици на дворното място и са изразили изрично воля дворното място да бъде обща част, като разпоредбата на чл.40 ЗС няма отчуждително действие по отношение на собствениците на терена, които не притежават обекти в етажната собственост, изводът е обоснован и с предвидената в чл.63 ЗС възможност да се притежава сграда или самостоятелен обект отделно от собствеността върху терена. От анализа на разпоредбите на чл.63, ал.2 и ал.3 ЗС, и е формиран извод, че принципното разбиране на закона е, че притежателят на правото на строеж придобива сградата или самостоятелен обект в нея, но не придобива с изграждането й право на собственост върху терена, че законът допуска създаване на етажна собственост върху сграда, при която собствениците на етажи не са собственици на земята, доколкото собственикът на терена може да прехвърли собствеността върху постройка отделно от земята под нея, какъвто е и настоящият случай, при който на ищеца е прехвърлена собствеността само върху склад в жилищната сграда, без 2,231% ид. ч. от дворното място, в което сградата е построена, представляващо УПИ *-* кв.118, С., мест.Д.-р. с.. Изложени са и мотиви по тълкуването на чл.40 ЗС и чл.38, ал.1 ЗС в насока, че дворът е обща част на сградата по естеството си, или по предназначение, само в случай, че е налице пълна идентичност между етажните собственици и съсобствениците на земята, в който случай припадащите се на отделните самостоятелни обекти идеални части от общите части на сградата и от дворното място се определят по правилото на чл.40 ЗС, съответни на съотношението между стойностите на отделните обекти. Формиран е по гореизложените мотиви решаващ извод, че искът за собственост по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено спрямо ответниците, че ищецът е собственик на 2,231% идеални части от дворното място, е неоснователен, и първоинстанционното решение, с което този иск е отхвърлен, следва да се потвърди. Евентуално предявеният иск по чл.19, ал.3 ЗЗД също е счетен за неоснователен, но произнасянето по него не е предмет на преценка по допустимост касационното обжалване, както вече бе посочено по-горе в настоящето определение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатор К. Г. П., Р. П. П. и М. П. П., са поставени следните въпроси като такива от значение за изхода на спора и обосноваващи допустимост на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както следва: 1. Относно задължението за излагане на мотиви - по който въпрос се сочи противоречие със задължителните разяснения обективирани в ППВС № 7/65 г. и т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и казуалната практика на ВКС обективирана в решение по търг. д. № 1882/2015 г. на II т. о., решение по търг. д. № 3495/2014 г. на II т. о., решение по гр. д. № 1609/2014 г. на IV г. о., и решение по гр. д. №1446/2018 г. на III г. о., 2. Относно задължението на съда да тълкува действителната воля на страните съобразно изискванията на чл. 20 ЗЗД, включително когато се отнася до предварителен договор - по който въпроси се сочи противоречие с решение № 551 от 29.04.1975 г. по гр. д. № 120/1975 г. на I г. о. на ВС, решение № 412/1993 г. по гр. д. № 1727/1992 г. на II г. о. на ВС и решение № 219 от 21.02.2000 г. по гр. д. № 1276/1999 г. на ВКС.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато, по следните съображения:

Първият въпрос по същността си е оплакване за процесуални нарушения, доколкото се твърди с касационната жалба, че въззивният съд не е обсъдил всички събрани доказателства - в частност представени 4 бр. нотар. актове с други етажни собственици, от които следвал според касатора извод, че е ответниците са се договорили с всички етажни собственици да им продадат ид. ч. от двора и така са се споразумели дворът да е обща част. Така поставен въпросът е относим към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, и не представляват общо основания за допускане на касационно обжалване с разясненията по т.1 от ТР № 1/ 2010 г. по т. д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Същевременно същият и не съответстват на данните по делото и мотивите на въззивния съд, тъй като същият, противно на твърдението на касатора, е процедирал в съответствие със задълженията си като инстанция по същество на спора да мотивира съдебния въззивен акт, както е разяснено в съдебна практика на ВКС, вкл. и посочената от касатора. Въззивният съд е мотивирал решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е изложил фактически и правни изводи по съществото на спора по иска по чл.124, ал.1 ГПК в контекста на чл.40 ЗС и чл.38 ЗС. Решаващият извод за неоснователност на иска е обусловен от тълкуването, че дворът може да бъде обща част по волята на съсобствениците му или по естеството си, но само когато всички етажни собственици са и съсобственици на двора /дворното място/ и само тогава е приложима разпоредбата на чл.40 ЗС за определяне припадащите се ид. ч. от двора на всеки от отделните обекти на собственост в построената в него сграда, и доколкото в случая ищците не са придобили ид. ч. от дворното място, то земята не е обща част. Този решаващ извод на въззивния съд е съответен на трайната практика на ВКС по приложението на закона, която е и цитирана от въззивния съд, и е обобщена в решение № 201 от 20.01.2020 г. по гр. д. № 2616/2018 г., Г К, І г. о. на ВКС, и тя недвусмислено приема, че при разпореждане на целия обект на суперфициарна собственост или на части от него, не се засяга собствеността на чуждия терен, а доколкото от единия обект се обособяват повече от един и се създава режим на етажна собственост, то общи части са само общите части на сградата при условията на чл. 40, ал. 1 ЗС. За собствениците на земята, която последните са застроили с жилищна сграда, безспорно е налице възможността да прехвърлят собствеността на сградата или на самостоятелни обекти от същата, като запазят собствеността върху земята. В този случай законът допуска създаване на етажна собственост върху сградата, при която собствениците на етажи не са собственици на земята, тъй като същата не е обща част на такава етажна собственост. 3емята не във всички случаи е обща част, тъй като собствеността върху етажи или части от етажи може да бъде прехвърлена и без земята съгласно предвиденото в чл. 63, ал. 2 ЗС / / Решение № 191/18.07.2011 г. по гр. д. № 1414/2010 г. на ВКС, ІІ г. о./Решение № 181/07.07.2011 г. по гр. д. № 1159/2010 г. на ВКС, ІІ г. о./. Този първи въпрос на касатора по иска по чл.124, ал.1 ГПК е изведен от разбирането на касатора, че в споразумението за определяне на двора като обща част може да участват и етажни собственици - несъсобственици на двора, само въз основа на предварителни договори за прехвърляне на припадащи се ид. ч. от дворното място към притежаваните от последните индивидуални обекти в сградата, която възможност въззивният съд обаче е отрекъл. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда не може да бъде обсъждано в производството по допускане на касационната жалба (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 на ОСГТК на ВКС). В производството по чл. 288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства, както и неговото вътрешно убеждение. Ето защо и по този въпроси не е налице нито общото, нито специалното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване.

По втория въпрос, доколкото същият е поставен общо, без разграничаване по кой от исковете се отнася, то следва да се разгледа по иска за собственост по чл.124, ал.1 ГПК. Въпросът е изведен от оплакването на касатора, че въззивният съд не е тълкувал действителната воля на страните. Този въпрос обаче, няма отношение към решаващия извод на въззивния съд по този иск, че в хипотеза като настоящата, в която ищецът не притежава правото на собственост върху ид. ч. от дворното място, дворното място не може да е обща част на етажната собственост нито по предназначение, нито по естеството си, поради което въпросът се явява необуславящ и по него не е налице общото основание за селекция по чл.280, ал.1 ГПК, съгласно решението п от.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Липсата на една от кумулативните предпостваки по чл.280, ал.1 ГПК, препятства преценката дали по въпроса е налице и някоя от специфичните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК. Следва да се посочи, че в случая не е налице и твърдяното специфично основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото то предполага противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и с практиката на ВКС. В изложението на касатора, обаче, е посочена практика на ВС по конкретни дела, а не тълкувателни решения или постановления на ВС, а цитираното решение на ВКС по гр. д.№ 1276/1999 г. е постановено по реда на ГПК отм. В обхвата на понятието практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се включват решенията на състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, но не и постановените решения по реда на ГПК (отм.). С оглед на това съдът приема, че не е установено соченото специфично основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК-противоречие със задължителната за съдилищата практика на ВКС/ВС по тълкувателни решения и постановления и с практиката на ВКС по втория въпрос от изложението. По приложението на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД и предвидените в нея критерии за тълкуване на разпоредбите на договор, вкл. и предварителен, е формирана непротиворечива практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, ( напр. Решение № 167/26.01.2012 г. по т. д. № 666/2010 г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 137/25.06.2010 г. по т. д. № 888/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 170/15.10.2013 г. по т. д. № 595/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 504/26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о.), според която, на тълкуване според критериите на чл. 20 ЗЗД подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици; тълкуването се извършва съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. В настоящия случай разпоредбите на предварителния договор и на тези по нотар. акт относно вещта, спрямо която се прехвърля правото на собственост, и поетото задължение в последващ момент спрямо нотариалната сделка за прехвърляне собствеността на склада с ид. ч. от общите части на сградата, ответниците да прехвърлят на ищеца и полагащата се на този склад ид. ч. от дворното място, при настъпване на посочените в договора отлагателни условия, са точни и ясни и не е налице съмнение относно волята на страните за предпоставките за възникване задължението на ответниците да прехвърлят на ищеца съответните ид. ч. от дворното мястото. Така въззивният съд не е допуснал противоречие с трайната практика на ВКС по приложението на чл.20 ЗЗД.

При извършената служебна проверка не се установяват пороци, които да обусловят допускане касационното обжалване по някоя от хипотезите на чл.280, ал.2 ГПК .

С оглед изхода на спора касаторът няма право на възмездяване за разноски в касационното производство, но дължи на насрещните страни разноски в касационното производство за защита от адвокат, в уговорения (по представения в първата инстанция договор ) и заплатен в брой размер от 1200 лв. (по 600 лв. на всеки), удостоверен с приложената към отговора на касационната жалба разписка.

По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд - състав на второ отделение на гражданската колегия ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба на Д. Р. Д. срещу въззивно решение № 260642 от 24.04.2023 г. по в. гр. д. № 3664/2019 г. на СГС, в частта по иска по произнасяне по иска по чл. 19, ал.3 ЗЗД, като процесуално недопустима, и прекратява касационното производство в тази част .

Определението само в тази част подлежи на обжалване с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС в седмичен срок от съобщаването му.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260642 от 24.04.2023 г. по в. гр. д. № 3664/2019 г. на СГС, в останалата част по произнасянето по иска по чл. 124, ал.1 ГПК.

ОСЪЖДА Д. Р. Д., ЕГН [ЕГН], да заплати на „Ориел“ ЕООД, ЕИК175291275, и на „Прима - СД“ ЕООД, ЕИК 131103985, по 600 лева на всяко дружество, за разноски за касационната инстанция.

Определението в тези части е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: