Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ИВ ТУР” ООД против решение № 260036 от 03.09.2020г. по в. т.д. № 337/2020г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 100/31.01.2020 г. на Окръжен съд - Варна по т. д. № 61/2016 г., с което съдът е отхвърлил предявените от „ИВ ТУР” ООД срещу „ДИЛОВ ИНВЕСТ” ЕООД искове с правно основание чл. 422 във вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, за приемане за установено, че ответникът дължи на ищеца сумите по заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т.З от ГПК № 7181/18.11.2015г. по ч. г.д. № 14218/2015г. на Районен съд – Варна, както следва: 1/ 33 137, 23 лева с ДДС (левова равностойност на 14 119 евро с ДДС), представляващи незаплатена цена (годишна такса) за 2013г. по договор от 01.03.2012г. за управление и поддръжка на общите части на сграда в режим на етажната собственост, в апартаментен хотел „Ялта” - „Жилищен комплекс от затворен тип” от 01.03.2012г., с нотариална заверка на подписите под рег. № 1413 от 01.03.2012г. по описа на нотариус Б. В., с район на действие Районен съд-гр.Варна, с рег. № 124 на Нотариалната камара на Р. Б; 2/ сумата от 8014, 98 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 01.07.2013 г. до 14.11.2015 г., дължимо по раздел VII, чл. 31 от същия договор, уговорено в размер на законната лихва върху дължимата такса за всеки ден забава, и дружеството е осъдено да заплати на ответника 2170 лева разноски.

Касаторът счита, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост, като иска неговата отмяна. Твърди, че в нарушение на процесуалния закон - чл. 236, ал. 2 от ГПК, въззивният съд не е изложил каквито и да е мотиви по съществото на спора. Съдът неправилно е приел, че с влязлото в сила решение на Върховен касационен съд № 122 от 06.11.2019 г. по т. д. № 1830/2018 г. на I т. о. е разрешен въпросът относно действителността на договора, тъй като основанието, на което се е произнесъл съда в решението - липса на „жилищен комплекс от затворен тип“, е различно от наведеното в производството по иска по чл. 422 от ГПК основание - установяване дължимост на заплащане на възнаграждение /такса/ за поддръжка, ремонт и управление на вътрешните и външни общи части на ЕС за 2015г., съгласно издадена фактура №[ЕГН]/13.07.2016г. за поддръжка и управление на апартаментен хотел „Ялта”. Намира, че със сила на пресъдено нещо е решен само спорът относно наличието или не на жилищен комплекс от затворен тип, но не и спорът относно вземането на взискателя за такса поддръжка за 2015г., съгласно издадената фактура. Излага становище, че искът за нищожност на договор по своя характер е установителен и неговият предмет е различен от положителния иск за установяване съществуване на вземане от реално изпълнение на всички дейности, договорени за извършване на поддръжка и управление на общи части на апартаментен хотел “Ялта”, каквито ищцовото дружество е доказало, че са изпълнени в цялост и са заплатени разходите за тази дейност, като основанието за изискуемостта на вземането на „Ив Тур” ООД произтича изначално от наличието на клауза по т.IX от нотариалния акт за суперфиция, което било наведено и с исковата молба, и с въззивната жалба, но не било обсъдено от въззивния съд. Твърди, че разпоредбата на чл. 2 от ЗУЕС е диспозитивна, а не императивна, тъй като с нея се дава определение за формата на договора за управление на общите части на сгради в режим на ЕС разположени в затворен комплекс, но същата не създава забрана за сключване на договор за възлагане на управление на общите части, в случаите, в които не е налице комплекс, нито със сключването и/или изпълнението по такъв договор се преследва забранен от закона резултат. Посочва, че специфичният предмет на договора по чл. 2, ал. 1 от ЗУЕС са концентрира върху задълженията, поети от собственика на индивидуалния обект и инвеститора, респ. - въвеждането на особен режим на управление на общите части на жилищен комплекс от затворен тип. Тази цел не изчерпва съглашението в цялост, тъй като в договора се съдържа и насрещна воля на страните за възлагане, съответно изпълнение на определени услуги, изчерпателно изброени в договора, част от които са осигуряване на пропускателен режим; заплащане на такса за поддръжка на асансьорна уредба; почистване на общите части на комплекса; озеленяване; организиране, извършване и контролиране на всички необходими поправки и дейности, свързани с поддръжката на общите части на комплекса; поддържане на едногодишни и многогодишни цветя и др. растения, извършване на разходи по общо почистване и снегопочистване на прилежащите към сградата площи и др. Твърди се, че въз основа на заключението по ССчЕ безспорно е доказано, че ищцовото дружество е извършило разходи по всяка една от дейностите, предмет на договора, а с гласните показания на разпитания свидетел ищецът е доказал осигурената от „ИВ ТУР” ООД организация на дейността му по изпълнение на договора - посредством наетите от дружеството лица и/или отделни контрагенти за дейности по охрана със СОТ; почистване на басейна; поддръжка на асансьори; наети лица по трудови правоотношения за осигуряване на почистването на общите части, зелените площи, техническа поддръжка и контрол на достъпа. Всички разходи за целогодишната поддръжка на сградата били заплащани от „Ив ТУР” ООД.

Ответникът по жалбата и по делото, „Д. И” ЕООД депозира отговор на касационна жалба, с който заявява, че не са налице основанията за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Алтернативно намира същата за неоснователна. Претендира сторените по делото разноски, като представя списък по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Съдебният състав на Апелативен съд-Варна, за да потвърди отхвърлянето на предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск, е приел за установено, че с влязло в сила решение № 122 от 06.11.2019 г. по т. д. № 1830/2018 г. на Върховен касационен съд, I т. о., договорът от 01.03.2012 г. за управление и поддръжка на общите части на етажната собственост на апартаментен хотел „Ялта” - „Жилищен комплекс от затворен тип в КК “Златни пясъци“, послужил за основание на иска, е обявен за нищожен (по разгледан насрещен иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД). С оглед на това е заключил, че вземането за незаплатена цена (годишна такса) за 2013г. по този нотариално заверен договор, за което е искано издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т.З ГПК, е лишено от основание.

В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „I.1/ Ползва ли се решението по насрещен иск по чл. 26 ЗЗД със сила на присъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното право при предявен в друг процес положителен установителен иск за друго вземане?; I.2/ Какви са обективните предели на силата на присъдено нещо като правна последица от влязло в сила решение в случаите, когато между едни и същи страни има няколко установителни иска, основани на един и същ правопораждащ фактически състав; респ. - длъжен ли е съдът по висящото дело да зачете формираната сила на присъдено нещо относно елементите от основния фактически състав на правоотношението, когато те са общи правопораждащи факти, но относими към възникването и съществуването на различни спорни права?; I.3/ Допустимо ли е въззивният съд да приложи силата на пресъдено нещо и дали такава може да се счита за възникнала по отношение на друго вземане, което не е предмет на установяване в спора, по който решението се ползва със сила на пресъдено нещо?; Съответно - при обявена нищожност на договор и при прието без забележки изпълнение на договорното задължение от страна възложителя, установителният иск за вземане на кредитора подлежи ли априори на отхвърляне?; По тези три въпроса се твърди противоречие с т. 18 от ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС.; I.4/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страната във въззивната жалба, както и всички допустими и относими към правния спор доказателства, съгласно чл. 12 и чл. 235 от ГПК, като изложи свои собствени решаващи мотиви, съгласно чл. 236, ал. 2 от ГПК?; Поддържа се наличие на противоречие с раздел I, т.З от ППВС №1/13.07.1953г., доразвити в ППВС № 7/27.12.1965г. и с т. 13 от ППВС №1/10.11.1985г., както и противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 283/14.11.2014г. по гр. д. №1609/2014г. на IV г. о. на ВКС.; II.1/ Прогласяването на договор за поддръжка и управление на общи части за нищожен, погасява ли вземането на кредитора за разноски за общи части, след като работата е изпълнена и приета от възложителя и след като задължението на етажния собственик за заплащане на разноски за общи части е законоустановено и не зависи от договор?; II.2/ При установителен иск по чл. 422 ГПК, във връзка с чл. 415 ГПК, за вземане от възнаграждение по извършена услуга, следва ли съдът да изследва и въпроса за приемането на работата от възложителя и да съобрази това обстоятелство при преценката за основателността на иска?; II.3/ Ползва ли се със сила на присъдено нещо решението за прогласяване на нищожност на договор по насрещен иск по чл. 26 от ЗЗД относно спорното право в друго производство, по предявен в друг процес положителен установителен иск за друго вземане, което е различно, но произтичащо от същия договор?“ Касаторът се на наличието на допълнителните критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:

Въпросите, свързани с обективните предели на постановеното решение по предявен насрещен иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, с който е прогласен за нищожен договора, на който се основава настоящият осъдителен иск за процесното вземане, не могат да предпоставят допускането на касационния контрол, тъй като постановеното от въззивния съд е в съответствие с константната практика на ВКС (което изключва проявлението на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК), според която, когато по иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е прогласен за нищожен договор, решението формира сила на пресъдено нещо между страните по делото, която следва да бъде зачетена при исковете между същите страните относно вземания с източник този договор. Нещо повече, голяма част от въпросите са некоректно формулирани, тъй като не отчитат факта, че нищожността на договора е била предмет на отделен иск, а не е разгледана инцидентно в рамките на производството по предходния осъдителния иск за вземания с източник този договор (при невярно очертан от касатора предмет на силата на присъдено нещо – факта на липса на жилищен комплекс от затворен тип, вместо действителния предмет - нищожност на договора), поради което по отношение на тези въпроси не е осъществена и общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.

Процесуалноправният въпрос, свързан с необсъждането от въззивната инстанция на наведения във въззивната жалба от касатора довод, че основанието на вземането му е договорът за суперфиция, материализиран в нотариалния акт, също не може да предпостави допускането на касационното обжалване, тъй като този довод не е относим към предмета на делото, очертан в исковата молба, в която като източник на претендираното вземане е посочен не нотариалният акт, а договорът от 01.03.2012г. (прогласен по време на висящността на процеса за нищожен с влязло в сила съдебно решение) с конкретно позоваване на клаузите от него, в които е поето задължението за заплащане на годишното възнаграждение в точно определен размер, като съдът дължи произнасяне само в рамките на сезирането си с оглед диспозитивното начало в гражданския процес.

Въпросите, свързани с изпълнението и приемането на работата, не са разглеждани от въззивния съд и не са обусловили изхода на спора. Те са и за обстоятелства, неотносими за изхода на делото, тъй като въззивният съд е отрекъл възникването на правоотношение между страните на твърдяното в исковата молба основание, поради което не може да се говори за изпълнение или приемане на изпълнение на несъществуващо (невъзникнало) задължение. Ето защо, спрямо тези въпроси също не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на решението до касация.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Предвид изложеното, въззивното решение не може да бъде допуснато да касационно обжалване.

Предвид изхода на делото, на ответника по касацията следва да се присъдят разноски в размер на 1160 лева - заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260036 от 03.09.2020г. по в. т. д. № 337/2020г. на Апелативен съд-Варна.

ОСЪЖДА „ИВ ТУР” ООД, ЕИК[ЕИК], да заплати на „ДИЛОВ ИНВЕСТ” ЕООД, ЕИК[ЕИК], разноски за касационното производство в размер на 1160 лева.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.