Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Е. Б. и Д. Т. Б., двамата от [населено място], чрез процесуалния им пълномощник, срещу решение № 39 от 21.04.2020 г., постановено по в. т.д. № 350/2019 г. на Бургаски апелативен съд, Търговско отделение, тълкувано в производство по чл. 251 ГПК с решение № 449 от 05.08.2020 г. по същото дело, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 318 от 12.07.2019 г. по т. д. № 118/2018 г. на Бургаски окръжен съд, като краен резултат е прието за установено, че Р. Е. Б. и Д. Т. Б. дължат солидарно на „Ю. Б“ АД сумата от 98 000 швейцарски франка при левова равностойност от 115 806.60 лв., като частичен иск от общо дължимата сума, представляваща главница по договор за потребителски кредит № HL40286 от 19.06.2008 г. и съглашение за встъпване в дълг от 31.08.2011 г., както и сумата от 778.72 швейцарски франка, представляващи банкови такси, начислени за периода 10.02.2015 г. – 04.10.2017 г.

В касационната жалба се правят оплаквания за недопустимост и неправилност на решението, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Касаторите навеждат доводи, че производството е недопустимо, с оглед липсата на активна процесуална легитимация на банката – ищец, действала не като кредитор и страна по договор за банков кредит, а като цесионер, придобил вземането си от трето лице. Считат за неправилни изводите на въззивния съд, че ирелевантно за спора е неуведомяването им от стария кредитор по първата извършена цесия, като поддържат, че това уведомяване е следвало да бъде извършено именно от цедента по първия договор за цесия, а липсата му считат за водещо до непроизвеждане на правно действие на договора за цесия, а оттам – и до нищожност на всички допълнителни споразумения, сключени между Р. Е. Б. и цесионера „Б. Р. С“ АД, както и на споразумението за встъпване в дълг на Д. Т. Б., като за последното се поддържат доводи за нищожност и поради липса на съгласие и невъзможен предмет. За неправилно намират и становището на съда, че новият кредитор встъпва в договора за кредит, като считат, че новият кредитор не става страна в договорното правоотношение, т. е. кредитодател по договор за банков кредит може да бъде само банка (кредитна институция) по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗКИ, но не и финансова институция по чл. 3 ЗКИ и в този смисъл цесионерът „Б. Р. С“ АД е нямал право да изменя сключения договор за банков кредит. За неправилно и необосновано намират и приетото от въззивния съд по отношение обявяването на кредита за предсрочно изискуем. Като допуснати процесуални нарушения сочат необсъдени от съда наведени защитни техни твърдения, касаещи сключените допълнителни споразумения към договора за банков кредит, а така също и изготвената по делото почеркова експертиза. Искането на касаторите е за обезсилване на въззивното решение, евентуално – за неговата отмяна и отхвърляне на предявените искове.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са формулирали правни въпроси, по отношение на които се позовават на всички от предвидените в закона допълнителни селективни критерии за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, а именно: 1. Може ли банка – в качеството си на цесионер, да иска издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК, издаването на каквато заповед за изпълнение не би могъл да иска нейният цедент?; 2. 3аконосъобразна ли е издадената заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК, при положение че счетоводните книги и извлечения, представени за издаването й, са за период, в който банката не е била кредитор на длъжника, респективно – може ли да бъде основателна претенцията по чл. 422 ГПК в тази връзка?; 3. Може ли банката да води счетоводни книги и отразява вземане, което практически няма към длъжника, и на което не е титуляр в продължение на години вследствие на договор за цесия?; 4. Незаконосъобразно издадената заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК води ли до липса на материалноправна легитимация (т. е. до неоснователност) на предявения установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК?; 5. Ирелевантно за действието на един договор за цесия ли е неуведомяването на длъжника от стария кредитор – цедента?; 6. Действителни ли са последващи споразумения между длъжника и цесионера, при положение, че цесията не е била надлежно съобщена на длъжника? Действително ли е в подобна ситуация встъпване на трето лице като длъжник по първоначалния договор, при положение, че цесионерът не придобива качеството на страна по съществуващото правоотношение?; 7. При действителен договор за прехвърляне на вземане цесионерът става ли страна в съществуващото договорно правоотношение между цедента и длъжника?; 8. При положение, че цесионерът не става страна в договорното правоотношение между цедента и длъжника, може ли същият да го изменя и на какво основание, още повече, че става въпрос за договор за банков кредит, кредотодател по който може да бъде единствено и само кредитна институция по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗКИ?; 9. Може ли при постановяване диспозитива на съдебно решение да се зачита действието на клаузи, за които в мотивите на същото решение се приема, че е налице изначална нищожност?; 10. С оглед приемането на клаузата за поемане на валутния риск от потребителя за нищожна, по курса към кой момент на швейцарския франк към лева следва да се установи евентуалното задължение към банката, за да се възстановят правното и фактическото положение на потребителя, каквито биха били без наличието на тази неравноправна клауза?; 11. Уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за преструктуриране на кредитно задължение чрез прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви и такси, върху които е начислявана възнаградителна лихва, представлява ли анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД?; 12. Нищожна на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД във вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД ли е уговорка, с която се олихвяват изтекли лихви?; 13. По каква причина и допустимо, основателно и законосъобразно ли е, след като се ценят и зачитат като действителни последващи споразумения и се приема в противоречие с мотивите, че задължението е в размер съобразно въпросните допълнителни споразумения, да не се прилага договорената възнаградителна лихва по споразуменията, а договорения значително по-висок лихвен процент по първоначалния договор в размер на 6, 15%?; 14. Доколко при наличието на всички неравноправни клаузи е възможно потребителят да бъде поставен в положението, в което би бил без тяхното съществуване, при положение, че на база на така съществуващите нищожни клаузи са подписани редица допълнителни споразумения, в т. ч. и за встъпване в дълг, които очевидно не биха били подписани, ако въпросните нищожни клаузи не бяха част от общите условия на договора за банков кредит?; 15. В случай на установяване на неравноправния характер на множество съществени клаузи в договора за банков кредит и несъществуваща за националния съд възможност да възстанови правното и фактическо положение на потребителя, каквото то би било без наличието на тези неравноправни клаузи, не следва ли целият договор да бъде прогласен за неравноправен и нищожен?; 16. Може ли банката да се позовава на предсрочна изискуемост на кредита поради неплащане на вноски по некоректно и неточно съставен погасителен план и извлечения, базирани на некоректно и неточно определени главница и лихви, при положение, че именно въз основа на въпросните счетоводни данни и извлечения се издава заповед за изпълнение, респективно впоследствие се провежда съдебното производство по установителния иск? и 17. Несъобразяването с депозирана по делото СГЕ, от която е видно, че молбата за встъпване в дълг категорично не изхожда и не е подписана от касаторите по делото, и необсъждането на това обстоятелство не представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила и не налага ли на собствено основание отмяна на обжалваното решение?

Приложното поле на касационното обжалване се обосновава с позоваване на допълнителните селективни критерии за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, предл. второ ГПК, като се цитира следната съдебна практика на ВС, ВКС и СЕС, в противоречие с която според касаторите е произнасянето на въззивния съд, а именно: определение № 1161 от 28.12.2012 г. по ч. т.д. № 865/2012 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 1; решение № 58 от 17.06.2020 г. по т. д. № 1131/2019 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 4; Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954 г. на ОСГК на ВС и решение № 204 от 25.01.2018 г. по т. д. № 2230/2016 г. на ВКС, I т. о. – по въпроси №№ 5 и 6; решение № 114 от 10.10.2019 г. по т. д. № 2704/2018 г. на ВКС, II т. о. и решение № 127 от 30.07.2018 г. по т. д. № 1103/2017 г. на ВКС, II т. о. – по въпроси №№ 7 и 8; решение № 67 от 12.09.2019 г. по т. д. № 1392/2018 г. на ВКС, I т. о. и решение на СЕС (трети състав) от 14.03.2019 г. по дело С-118/17 – по въпроси №№ 9 и 10 и решение № 66 от 29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. на ВКС, II т. о. и решение на СЕС (трети състав) от 14.03.2019 г. по дело С-118/17 – по въпроси №№ 11 и 12.

Изложени са и съображения, че разрешените от въззивния съд и поставени от касаторите въпроси с №№ 1 до 10, вкл., и от 13 до 17, вкл., са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Извън изложеното, касаторите считат, че постановеният въззивен акт е вероятно недопустим и очевидно неправилен, във връзка с което се позовават и на тези основания по чл. 280, ал. 2 ГПК.

Против касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от ответника по касация.

Върховният касационен съд, състав на ІІ-ро търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на касаторите, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да достигне до обжалвания резултат, съставът на въззивния съд е отхвърлил оплакването за липса на активна процесуална легитимация на банката и недопустимост на иска по съображения, че тя претендира защита на собствени права, а по съществото на спора е приел следното:

На 19.06.2008 г. между „Ю. Б“ АД и Р. Е. Б. е сключен договор за банков кредит, по силата на който банката е предоставила на Б. потребителски кредит в швейцарски франкове, в размер на равностойността на 160 000 лв., по курс купува за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита, а кредитополучателят се е задължил да го върне, заедно с дължимите лихви и такси, с краен срок за погасяване 300 месеца, считано от датата на усвояване на кредита, на месечни вноски, съгласно погасителен план, представляващ неразделна част от договора за кредит. Договорена е дължимата годишна лихва за ползване на кредита – чл. 3 от съглашението, и такси за управление – чл. 4 от съглашението. Страните са постигнали и съгласие в чл. 6 от договора, че погасяването на кредита ще се извършва в швейцарски франкове, като в случай, че на съответния падеж кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове, но има средства в лева или евро по своите сметки в банката, погасяването на кредита може да се извърши и в лева или евро, след служебното превалутиране на тези средства в швейцарски франкове, по курс продава на банката за швейцарския франк към еврото.

Сумата по кредита в размер на 135 399 швейцарски франка е усвоена от кредитополучателя на 25.06.2008 г. На 05.09.2008 г. е сключен договор за цесия между банката и „Б. Р. С“ АД, с който вземането на банката по договора за кредит е прехвърлено на факторинговото дружество, а с последваща цесия от 23.12.2016 г. вземането е било прехвърлено обратно на банката. За времето между двете цесии, между кредитополучателя и цедента са сключени 10 допълнителни споразумения към договора за кредит; а на 31.08.2011 г. е бил сключен договор за встъпване в дълг, по силата на който Д. Т. Б. е встъпила, при съгласие на страните по първоначалния договор за кредит, като съдлъжник в съглашението, поемайки при условията на солидарност всички задължения, произтичащи от първоначалния договор за кредит и анексите към него, с които новият съдлъжник е декларирал, че е запознат.

Относно уведомяването на длъжниците за извършените цесии въззивният съд е посочил, че това е извършено от „Б. Р. С“ АД – стар кредитор по втората цесия, съобразно изискването на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с по едно общо уведомление за прехвърляне на вземания, връчени им чрез нотариални покани на 08.08.2017 г., като неуведомяването от стария кредитор по първата цесия съдебният състав е счел за ирелевантно, доколкото не се твърди, че след цесията са правени плащания към стария кредитор, които да не са били зачетени като погашение по дълга.

По отношение на сключените към договора за банков кредит допълнителни споразумения въззивният съд е приел за несъстоятелни възраженията, че с първия договор за цесия на цесионера е прехвърлено само вземане, поради което той не е встъпил в правата на цедента по основния договор за кредит и не е бил легитимиран да договаря по допълнителните споразумения и да сключва договор за встъпване в дълг. Съображенията му в този смисъл изхождат от правната уредба на цесията по чл. 99 ЗЗД, разкриваща същност на договор между кредитора и трето за правоотношението лице, встъпващо като нов кредитор, по силата на който вземането преминава върху цесионера и тази замяна на кредитора има действие за длъжника от уведомяването му от цедента. Макар длъжникът да не е страна по прехвърлянето на вземането, то има ефект върху неговата правна сфера - новият кредитор може да иска изпълнение от него, което той е длъжен да удовлетвори. В този смисъл, според съда, се постига резултат, аналогичен на активната субективна новация. С оглед горното и от анализа на уговорките в договора за цесия от 05.09.2008 г., че вземанията се прехвърлят ведно с всички обезпечения, привилегии и други принадлежности, с конкретните параметри по договорите за кредит и със задължение новият кредитор да се впише по ипотеките и залозите – чл. 6, въззивният състав е приел, че са прехвърлени правата по договора за кредит, а не само вземанията, каквато възможност не се изключва от правната доктрина и съдебната практика, поради което новият кредитор, встъпвайки в правоотношението по договора за кредит, е могъл валидно да договаря по допълнителни споразумения и договор за встъпване в дълг, и те обвързват страните, ако са налице всички основания за тяхната действителност. Този извод допълнително е аргументиран с разпоредбата на чл. 2, ал. 5, т. 1 ЗКИ, в редакции към датата на сключване на договорите за цесия, допълнителните споразумения и договора за встъпване в дълг, съобразно която изискването за притежаване на лиценз за банка от БНБ се отнася за дейността по публично привличане на влогове и други възстановими средства, но не и към дейността по чл. 2, ал. 1 от същия закон – предоставяне на кредити или друго финансиране за своя сметка и на собствен риск. Отпускането на заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, може да се извършва и от финансова институция, различна от кредитна институция – банка, съгласно чл. 3, т. 3 ЗКИ. От вписванията в публичния Търговски регистър въззивната инстанция е заключила, че цесионерът по първия договор за цесия, понастоящем заличен търговец, е имал като част от заявения предмет на дейност предоставяне на финансови услуги на потребители, включително потребителски кредити със собствени средства, поради което не се е изисквало лицензиране като банка на финансовата институция и тя е могла валидно да договаря по подобни кредитни съглашения.

За неоснователни са намерени и възраженията за нищожност на договора за встъпване в дълг, поради невъзможен предмет, липса на съгласие и основание, за което са изложени подробни съображения.

По въпроса за обявяването на кредита за предсрочно изискуем съставът на въззивния съд след преценка на събраните доказателства е заключил, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК – 09.10.2017 г., е била изпълнена предвидената в договора материална предпоставка, а именно налична забава в плащанията, надвишаваща три месеца. Неизпълнението на задълженията за покриване на месечните анюитетни плащания е довело до възникване в полза на кредитора правото да превърне кредита в предсрочно изискуем, което е упражнено с нарочни изявления, адресирани до насрещните по правоотношението страни и получени от тях на 08.08.2017 г., т. е. кредитополучателят и солидарният длъжник са били уведомени за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, като предсрочната изискуемост е настъпила надлежно на 08.08.2017 г., съобразно разбирането, изложено в мотивите към ТР № 3/2017 от 27.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС.

За основателни са приети оплакванията за наличието на неравноправни и противоречащи на Директива 93/13/ ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. клаузи в договора за кредит, на който банката основава правата си, относими към разпределянето на валутния риск между страните. Анализирайки разпоредбите на чл. 6, чл. 22, ал. 1 и ал. 2 и чл. 29 от договора за кредит, въззивният съдебен състав е приел, че не са ангажирани доказателства от банката, носеща доказателствената тежест да установи това обстоятелство, че сочените уговорки по кредитното съглашение са били индивидуално уговорени, като потребителят е имал възможност да изрази становище или да повлияе на тяхното съдържание. Формирано е становище, че сумата по кредита е била предоставена на разположение на кредитополучателя не в уговорената чуждестранна валута, а в националната такава, като паричната единица по сметката е ползвана само виртуално, като база за изчисление. Следователно, реален паричен поток от кредитодателя към кредитополучателя в швейцарски франкове не е генериран, а, доколкото не е установено кредитополучателят да получава дохода си във валутата по договора, то погасяването на задълженията за месечните вноски ще се извършва в местната валута – лева.

Според въззивната инстанция при такава ситуация, приложението на потребителската защита, регламентирана в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. и националното ни законодателство, изисква потребителят да е добре осведомен, че със сключването на договора за кредит в чуждестранна валута той се излага на определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще му бъде икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която получава доходите си. В този аспект, от банковата институция се изисква да предостави на потребителя цялата относима информация, позволяваща му да прецени икономическите последици от клаузата за превалутиране върху финансовите му задължения.

В конкретния случай съдът е приел, че разпоредбата на чл. 22, ал. 1 от договора не може да се възприеме като съставена на ясен и разбираем език за потребителя и доставяща му подходяща информация, към момента на сключване на съглашението, за отчитане на икономическия ефект от проявлението на условията, свързани с валутния курс, при значимо обезценяване на валутата, в която той получава доходите си. Анализът на договорната регламентация според въззивния състав сочи, че простото деклариране от страна на потребителя, че е в известност за възможността за негативна промяна в курсовете и произтичащото от това повишаване размера на дължимите погасителни вноски, изразени в лева, както и че разбира икономическите последици и е съгласен с настъпването им, не може да се счете за достатъчно. Банката не е ангажирала доказателства, че горната декларация е била подплатена с информираност за очакваните прогнози в дългосрочен план, предвид продължителността на договора за кредит, относно котировките на швейцарския франк или осведомяването за варианти за париране на негативния ефект, посредством застраховането или употребата на други финансови инструменти. Банката, като по-силната страна по правоотношението и професионалист със специфична компетентност, освен че е следвало да предостави на кредитополучателя възможност да направи информиран избор дали да встъпи в съглашението, като му даде достъп до експертни данни за очакваното движение на валутния курс, е следвало и по ясен, и разбираем за средния потребител начин да очертае отражението, което една потенциална промяна на курса, при обезценяване на националната валута, би имало върху конкретния размер на вноските по кредита. Предвидената в чл. 20 от договора възможност за кредитополучателя да поиска превалутиране на предоставения кредит не защитава в достатъчна степен правата му, тъй като предвижда дължимостта на комисионна и обвързаността с валутен курс, едностранно определен от банката.

Тези съображения са обосновали извода на въззивния съд, че с клаузите на чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от договора, във вреда на потребителя, върху него се прехвърля изцяло валутният риск, с което се създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните по кредитния договор по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП. Аналогични съображения са относими и към уговорката по чл. 6, ал. 2 от договора, предвиждаща превалутиране на съответната падежна дата на сумата по вноската от лева в швейцарски франкове. Поради това тези договорни клаузи са счетени за нищожни и непроизвеждащи действие между страните, т. е. върху договорните им отношения следва да се приеме, че не се отразяват последващите промени във валутния курс на лева спрямо швейцарския франк, а за меродавна за изпълнението следва да се приеме стойността на валутата по договора към местната парична единица към датата на сключване на контракта.

Анализирана от въззивния съд е и разпоредбата на чл. 3, ал. 5 от договора, предвиждаща възможността за едностранна промяна от страна на банката на базовия лихвен процент за конкретния вид кредити, който става задължителен за страните по договора автоматично. Прието е, че съглашението не съдържа информация относно методиката, по която промяната на базовия лихвен процент ще бъде извършвана, и обусловеността на необходимостта от такава промяна от фактори, стоящи извън обсега на действие на доставчика на финансовата услуга, поради което подобна клауза не обосновава изключение от приложимост на потребителската защита по чл. 143 ЗЗП и също е приета за нищожна, т. е. приложение в конкретния случай следва да намери първоначално уговореният между страните лихвен процент от 6, 15 % на годишна база.

За да отрече приложението на договорената с някои от допълнителните споразумения по кредита договорна възнаградителна лихва в посока надолу, въззивната инстанция е посочила, че при цялостен анализ на договорките по постигнатите споразумения, се налага извод, че те представляват неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, тъй като със споразуменията, макар да се уговарят периоди на облекчено погасяване на дълга и по-ниска възнаградителна лихва, на практика водят до допълнително обременяване на длъжниците, поради натрупване на просрочените лихви, такси и други плащания към редовната главница, в резултат на които при първоначален размер на главницата по договора към датата на сключването му от 135 399 швейцарски франка, към датата на последното споразумение – 20.01.2015 г., само непадежиралата главница е възлизала на 158 667, 69 швейцарски франка, въпреки извършваните плащания.

Кредитирайки заключенията на изпълнената пред въззивната инстанция ССЕ, въззивният съдебен състав е приел, че в резултат на извършеното преизчисляване на анюитетните вноски, при прилагане на лихвен процент от 6, 15 процентни пункта и приложимия валутен обменен курс към 08.08.2017 г. – датата на настъпване на предсрочната изискуемост, непогасената сума за главница по кредита възлиза на 126 598, 73 швейцарски франка. Тази сума е счетена за действително дължимата по договора за кредит, като тя отразява извършените от длъжниците погасителни плащания, при елиминиране на неблагоприятния ефект от поевтиняването на българския лев спрямо швейцарския франк, за срока на действие на договора до обявяване на предсрочната изискуемост, при неотчитане консолидацията на непогасените лихви, такси и разноски към дълга и при непроменен, спрямо първоначалния, лихвен процент.

Предвид тези съображения е формиран изводът за основателност на частично предявения иск.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане до касация на въззивното решение в обжалваната му част.

Съобразно задължителните указания в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по приложението на чл. 280, ал. 1 ГПК, за да се допусне касационно обжалване на въззивното решение е необходимо касаторът да е поставил правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решаващата правна воля на съда за изхода по делото, който да не се ограничава до правилността на конкретния съдебен акт, доколкото същата се намира извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. Липсата на материалноправен или процесуалноправен въпрос, отговарящ на горните изисквания, е достатъчно основание за недопускане на исканото обжалване - само при наличие на такъв, съдът дължи преценка на допълнителните селективни предпоставки, посочени от касатора – противоречие със задължителната съдебна практика и практиката на ВКС, противоречие с актовете на Конституционния съд на РБ или на Съда на Европейския съюз или значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. В цитираното тълкувателно решение се прави и нарочно разграничение между основанията по чл. 280, ал. 1 и чл. 281, т. 3 ГПК, което следва да съобразява при формулирането на правни въпроси, обуславящи достъпа до касация. При тези общи положения, преценката на касационния съд по въпросите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е следната:

Актуалната и наложила се съдебна практика е дала разрешение на първия формулиран от касатора въпрос в смисъла, приет в обжалваното решение, а именно, че банката, в хипотеза като разглежданата, притежава активна процесуалноправна легитимация по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК – вж. решение № 58/17.06.2020 г. на ВКС по т. д.№ 1131/2019 г. на ІІ т. о., поради което по този въпрос не се доказват поддържаните основания по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Вторият и третият въпрос са подварианти на първия, освен това нямат качеството на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а са относими изцяло към обосноваността и правилността на изводите на съда, основани на експертните заключения по ССЕ. Несъответстващ на общото изискване за достъп до касация е и четвъртият въпрос, предпоставящ съдът да е приел, че заповедта по чл. 417, т. 2 ГПК е незаконосъобразно издадена, какъвто извод не е формиран в обжалваното решение. Не удовлетворяват общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК и поставените пети и шести въпрос – освен че са некоректно формулирани, те касаят пряко правилността на мотивите на въззивния съд /като представляват оплаквания за неправилност на изводите му/ относно конкретните последици за длъжника при липса на уведомяване за цесия № 1 и възможността цесионерът да предоговаря условия по първоначалния договор. Седмият въпрос отговаря на общото селективно основание за достъп до касация /макар че е преди всичко теоретичен/, но в случая е разрешен в съответствие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК /решение № 137/31.01.2020 г. по т. д.№ 3212/2018 г. на І т. о. и решение № 51/04.04.2016 г. по т. д.№ 504/2015 г. на ІІ т. о./, според която в аналогична хипотеза е прието, че длъжниците по цедираното вземане са обвързани от поетите след цесията от самите тях задължения в сключените с новия кредитор – цесионер допълнителни споразумения. С осмия въпрос се оспорва преценката на въззивния съд за действителност на сключените допълнителни споразумения с цесионера, т. е. същият следва да се цени като основание по чл. 281, т. 3, а не по чл. 280, ал. 1 ГПК. По обосноваността и правилността на обжалваното решение е и поставеният девети въпрос, поради което и той не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Десетият въпрос е получил разрешение в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, основана и на практиката на СЕС /решение № 314/29.07.2019 г. по т. д.№ 1766/2016 г. на ІІ т. о./. Обжалваното решение не се отклонява от нея, доколкото дължимата сума е изчислена по валутния курс към меродавната дата, съобразно първоначално сключения договор за кредит. Предвид изложеното, не се установява допълнителното селективно основание, релевирано от касаторите. По въпроси единадесети и дванадесети съставът на въззивния съд не е изложил мотиви, поради което същите не се преценяват като обуславящи правната воля на съда за изхода на спора. Тринадесетият въпрос касае единствено и изцяло обосноваността и правилността на приетото от въззивния съд, поради което също не удовлетворява общия селективен критерий на чл. 280 ал. 1 ГПК. Необсъдени от страна на съда факти и обстоятелства, попадащи в спорния предмет, са основание за поставяне на процесуалноправни въпроси за задълженията на съда при постановяване на съдебния акт, каквито не са формулирани. Четиринадесетият въпрос също няма правен характер по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а касае обосноваността и правилността на постановеното съдебно решение; това се отнася и до петнадесетия въпрос, който освен това не кореспондира изобщо с приетото от въззивния съд, а представлява единствено становище на касаторите, че целият договор за кредит следва да се прогласи за неравноправен и нищожен. Изцяло по правилността на изводите на съда за надлежно обявената предсрочна изискуемост е и следващият, шестнадесети въпрос, като с оглед неговата формулировка, същият представлява оплакване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, а не правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК. Седемнадесетият въпрос притежава същите характеристики като предходния и заради това не покрива общото изискване за достъп до касация. Освен това, оплаквания във връзка със заключението на вещото лице по СГЕ не са изложени във въззивната жалба и съгласно чл. 269 ГПК същите не са станали част от предмета на спора във въззивното производство.

Не е налице и самостоятелното основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на исканата касационна проверка. От съдържанието на обжалвания съдебен акт - без да се проверява основателността на доводите на страните и доказателствения материал по делото, които не могат да бъдат предмет на производството в настоящата фаза от процеса - не може да се направи извод, че решението на въззивния съд страда от особено тежки пороци, като явна необоснованост поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика или превратно приложение на закона /в неговия обратен смисъл/. Решението не се преценява като вероятно недопустимо, доколкото настоящият съдебен състав споделя практиката по чл. 290 ГПК, цитирана по повод обсъждането на въпрос № 1.

По тези съображения, Върховният касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, състав на второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 39 от 21.04.2020 г., постановено по в. т.д. № 350/2019 г. на Бургаски апелативен съд, Търговско отделение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: