Образувано е по касационна жалба подадена от заместник-министъра на икономиката и енергетиката, чрез процесуалния му представител, срещу съдебно решение № 5912 от 08.10.2014 г. постановено по адм. дело № 5670 по описа за 2014 г. на Административен съд София-град (АССГ). В хода на производството по настоящето дело, на основание чл. 153, ал. 2 от АПК вр. с чл. 70, ал. 2 от ЗТ (ЗАКОН ЗА ТУРИЗМА) (ред. ДВ бр. 9 от 2015 г., в сила от 03.02.2015 г.), заместник-министърът на икономиката и енергетиката е заличен като касационен жалбоподател, а на негово място, като касационен жалбоподател е конституиран министърът на туризма.

Касационният жалбоподател счита, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Излага, че съдът неправилно е приел, че не е налице факт който да послужи като основание за издаване на заповедта по чл. 70, ал. 2 от ЗТ (ЗАКОН ЗА ТУРИЗМА) (ЗТ). Съдът не обсъдил и преценил, че представеното по делото писмо, представляващо разпечатка от електронната поща на жалбоподателя е било изпратено на електронната поща на Министерство на икономиката и енергетиката, но е спорен и недоказан момента на неговото получаване. Неправилно е прието, че при постановяването на акта са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Прави възражение за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство. Претендира решението да бъде отменено и да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът – [фирма], чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба, по съображения изложени в депозиран по делото писмен отговор.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за частична неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, седмо отделение, като се запозна с обжалваното съдебно решение, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК, от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

С обжалваното решение съдът е отменил заповед № РД 14-68 от 16.04.2014 г. на заместник министъра на икономиката и енергетиката, с която [фирма] е заличено от регистъра на туроператорите и туристически агенти, в частта „извършване на туроператорска дейност“, като едновременно с това е определен срок от 2 години, през който период дружеството не може да кандидатства за регистрация за извършване на такава дейност, считано от датата на обжалваната заповед. С решението Министерство на икономиката, енергетиката и туризма е осъдено да заплати на [фирма] сумата от 423, 00 лв. – разноски по делото.

За да постанови решението си съдът е установил от фактическа страна, че на 31.03.2014 г. състав на Експертната комисия по регистрация на туроператори и туристически агенти (ЕКРТТА/Комисията), назначена със заповед № РД-16-402 от 27.03.2014 г. на министъра на икономиката и енергетиката, е приела решение обективирано в т. 4.3 от протокол № РК- 07-02-/2014 г. с което да заличи дружеството от Регистъра на туроператорите и туристически агенти, като е взела решение да определи срок от две години, в които лицето не може да кандидатства за извършване на туроператорска дейност. За да вземе това решение комисията се е позовала на постъпило писмо от ЗД [фирма] с вх. № П-26-Е-16 от 30.01.2014 г., с което министерството е уведомено, че считано от 08.01.2014 г. е прекратена задължителната застраховка „Отговорност на туроператора“ на [фирма]. Позовала се е и на обстоятелството, че дружеството е уведомено да представи валидна застрахователна полица на 26.02.2014 г., но към момента на заседанието не е постъпила такава. Въз основа на предложението, със заповед № РД 14-68 от 16.04.2014 г. заместник-министърът на икономиката и енергетиката, на основание чл. 70, ал. 2, т. 6

от ЗТ е заличил от регистъра на туроператорите и туристическите агенти [фирма], в частта „извършване на туроператорска дейност“, като едновременно с това е определен срок от 2 години, през който период дружеството не може да кандидатства за регистрация за извършване на такава дейност, считано от датата на обжалваната заповед. При така установеното съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, предвид заповед № РД-16-1105 от 12.08.2013 г. на министъра на икономиката и енергетиката и при спазване на установената форма. Приел е, че дружеството е доказало изпълнението на задължението си, сключвайки задължителна застраховка „Отговорност на туроператора“ и уведомявайки за това административния орган на указаните с писмо от 26.02.2014 г. адреси – електронен адрес на дирекция „Туристическа политика в [населено място]. На следващо място съдът е приел, че в хода на производството пред административния орган са допуснати съществени нарушения на административно производствените правила, довели до ограничаване правото на защита на жалбоподателя и препятстващи възможността му адекватно да я организира. Направил е извод, че заповедта е издадена в нарушение на чл. 35 от АПК – без да са изяснени всички факти и обстоятелства от значение за случая. При така установеното съдът е достигнал до извод, че оспорената заповед е незаконосъобразна, като постановена при нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Решението е правилно.

Съгласно нормата на чл. 70, ал. 2, т. 6 от ЗТ (ред. ДВ, бр. 30 от 2013 г., в сила от 26.03.2013 г.), посочена като основание за издаване на заповедта, по мотивирано предложение на ЕКРТТА, министърът на икономиката, енергетиката и туризма или оправомощено от него длъжностно лице, със заповед заличава регистрацията, ако регистрираното лице извършва дейност без валидна застраховка по чл. 97, ал. 1 от ЗТ. Нормата на чл. 97, ал. 1 от ЗТ регламентира, че туроператорът ежегодно сключва договор за задължителна застраховка „Отговорност на туроператора” със застраховател по смисъла на Кодекса за застраховането

. Правилно административният съд е установил, че към момента на издаване на заповедта, посоченото в нея основание за заличаване на [фирма] от регистъра на туроператорите и туристическите агенти, не е било налице. По делото е безспорно установено, че [фирма] е имало сключена застраховка „Отговорност на туроператора” със [фирма], по застрахователна полица № 13160143000000013R00736 със срок на валидност от 00.00 часа на 05.03.2014 г. до 04.03.2015 г. Като не уведомил дружеството за образуваното административно производство и не му е предоставил възможност да изрази становище и да представи доказателства, преди постановяване на заповедта, органът е допуснал съществено нарушение на административнопроизводствените правила, довело до неправилно приложение на материалния закон. Към датата на издаване на заповедта – 16.04.2014 г. регистрираното лице не е извършвало дейност без валидна застраховка по чл. 97, ал. 1 от ЗТ. Достигайки до посочените правни изводи АССГ е постановил решението си в съответствие с материалния закон и то трябва да бъде оставено в сила.

С решението АССГ е осъдил Министерство на икономиката, енергетика и туризма да заплати на [фирма] разноски в размер на 423, 00 лв., от които 360, 00 лв. - адвокатско възнаграждение. По делото са представени доказателства (договор за правна защита и съдействие от 18.09.2014 г., сключен между [фирма] и представляващия го адвокат), от които е видно, че разноските са реално заплатени. В проведеното на 24.09.2014 г. открито съдебно заседание в първоинстанционното производство, от страна на процесуалния представител на заместник-министъра на икономиката и енергетиката е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Настоящият състав обаче намира, че заплатеният от [фирма] размер на адвокатско възнаграждение не е прекомерен е съответства на положените усилия от процесуалния представител на дружеството при упражняване на процесуалните му права в първоинстанционното производство. Решението се явява правилно и в частта на присъдените с него разноски.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 5912 от 08.10.2014 г. постановено по адм. дело № 5670 по описа за 2014 г. на Административен съд София-град. Решението е окончателно. Особено мнение: