Производството е по чл. 295 ГПК.

Б. Т. М., З. Б. М. и З. Б. М., и тримата от [населено място], чрез адв. Ц. Д. АК - В.Т. обжалват и искат да се отмени въззивно Решение № Р - 415 от 10.08.2020 година по гр.В.д. № 738/2019 год. на ОС-В. Т в производство по субективно и обективно съединени искове по чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 576 ГПК.

С касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение на окръжния съд е неправилно, постановено при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, основания за отмяна по см. на чл. 281 т. 3 ГПК. Конкретните доводи са в насока на неточно интерпретиране на писмените доказателства, касаещи идентичността на процесните жилищни сгради с тази, за която на наследодателя е издадена строителна линия, на неточно интерпретиране на фактите относно наличието на правното основание - наследяване, на което ищците претендират правото си на собственост, поддържайки, че неправилно не е възприета поддържаната от тях като ответници по иска теза, че имотът е придобит на основание давност, но само от тях, като наследници на техния общ наследодател Б. М.- син на общия наследодател Т. М. К., който не е разполагал с титул за собственост.

Касационното обжалване е допуснато по чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК по въпросите: за възможността съдът да признае вещни права на основание наследяване на лица, които не се позовават на придобивна давност като способ за придобиване на процесния недвижим имот от страна на техния наследодател и не сочат нито противопоставят друг придобивен способ срещу възражението на друг наследник, който релевира лично придобиване на имота на основание давност, в хипотеза на присъединено владение на наследодателя, позовавайки се на противоречие с Решение № 184 от 03.08.2011 год. по гр. д.№ 1051/2010 год. на ВКС, II г. о., Решение № 484 от 04.02.2013 год. по гр. д. № 740/2011 год. На ВКС, I г. о., Решение № 3 от 25.01.2016 год. по гр. д. № 3973/2015 год. на ВКС, I г. о Решение № 528 от 11.06.2010 год. по гр. д.№ 1218/2009 год. на ВКС, I г. о.; Решение № 477 от 08.11.2010 год. по гр. д.№ 909/2009 год. на ВКС, II г. о. и по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК по въпросите: 1./ Може ли съдът да признае за собственици лица на основание наследство, без да има категорични доказателства, че процесният имот е бил собственост на общия наследодател и 2./ Може ли съдът да установи, че едно лице, без да е собственик, е владелец по см. на чл. 69 ЗС без да се проведе в хода на съдебното производство доказване и изследване на своителното му намерение по отношение на процесния имот? с довод, че произнасянето по тях е с оглед на точното приложение на закона и развитие на правото.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответниците по касация Ф. Т. М. и В. Т. П. чрез адв. С.Т. САК се поддържа, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Претендират се разноски за защита пред касационния съд.

Върховният касационен съд, състав на второ отделение на гражданската колегия като съобрази наведените основания за отмяна на обжалваното въззивно решение, релевираните възражения на насрещната страна и в правомощията си по чл. 290 ГПК и чл. 295 ГПК, намира:

Съдебното исково производство е инициирано от Ф. Т. М. и В. Т. П. по заявените при условията на обективно и субективно съединяване срещу Б. Т. М., З. Б. М. и З. Б. М., и тримата от [населено място], положителни установителни искове за собственост на по 1/3 идеална част, притежавана по наследство от общия наследодател Т. М. К. ( поч. 1978 год. ) и В. И. ( поч. 1998 год. ), от следните недвижими имоти: жилищна сграда с идентификатор *** и жилищна сграда с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], построени в ПИ с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], с твърдяно придобивно основание – наследствено правоприемство.

Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК,

С обжалваното решение, окръжният съд в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, при повторно разглеждане на делото след отменително решение на ВКС, е отменил Решение № 145 от 31.07.2017 година по гр. д. № 186/ 2016 година на РС-Свищов, с което е отхвърлен иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК на Ф. Т. М. и В. Т. П. по искането да се признае за установено по отношение на Б. Т. М., З. Б. М. и З. Б. М., че са собственици на по 1/3 идеална част по наследство от общия наследодател Т. М. К. ( поч. 1978 год. ) и В. И. ( поч. 1998 год. ) от следните недвижими имоти:

Жилищна сграда с идентификатор *** и жилищна сграда с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], построени в ПИ с идентификатор *** по КК и КР на [населено място] и вместо него е постановил ново, с което заявените положителни установителни искове за собственост са уважени.

Със същото решение, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен НА № 153/2015 година до размер на 2/3 идеални части. С отменително решение на ВКС, след констатация за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при първото разглеждане на делото от въззивния съд, са дадени следните указания: делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, като при новото разглеждане съдът следва да обсъди събраните по делото доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните, като съобрази и разясненията, дадени в ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 18/ 2012 г. на ОСГК на ВКС относно предпоставките, при които един от сънаследниците може да придобие по давност идеалните части на останалите.

С отменителното решение на касационния съд е очертан ясно и предмета на спора - а именно от една страна твърденията на ищците Ф. Т. М. и В. Т. П. за собственост на основание наследяване от общия наследодател Т. М. К. ( поч. 1978 год. ) и Вяра И. ( поч. 1998 год. ) и направените оспорвания (релевирани възражения ) от страна на ответниците по исковете Б. Т. М., З. Б. М. и З. Б. М., че процесните имоти не са били собственост на общия наследодател Т. К., а само на техния пряк наследодател Б. Т. М., поч. през 2003 г., като владението на същия и осъщественото от тях продължено владение е повече от 35 години, процесните сгради са тяхна собственост, легитимиращи се с констативен НА № 153/2015 година. С отменителното решение са определени и релевантните за изхода на делото въпросите: на какво основание ответниците са установили фактическа власт върху имота; ако са завладели същия като наследствен, обективирали ли са намерението си по отношение на останалите сънаследници да владеят изцяло за себе си; след преобръщане на държането на чуждите идеални части във владение изтекъл ли е предвидения в чл. 79, ал. 1 ЗС давностен срок.

По въпросите, обосновали допускане на касационното обжалване

Настоящият състав на касационния съд напълно споделя виждането (Решение № 528 ), че „исковата защита на правото на собственост предполага посочване на основанието, на което се твърди, че то е придобито, защото това очертава предмета на спора и на доказване и е израз на диспозитивното начало в гражданския процес.“ Когато делото е върнато за ново разглеждане на въззивния съд в правомощията му по чл. 294, ал. 1 ГПК, то дадените указания по приложение на закона – а в случая относно предмета на спора, определят необходимия обем процесуални действия по изясняване на спорните правно релевантни за конкретното дело факти.

Не може да има спор, че при действието на основните начала на гражданското съдопроизводство, установени с нормите на чл. 6, ал. 2 ГПК, чл. 7, ал. 1 ГПК, чл. 9 ГПК, точното и ясно формулиране на основанието (факти и обстоятелства), на което се твърди, че е възникнало и съществува защитимото субективно материално право, при исковете за собственост това е конкретното, според чл. 77 ЗС, придобивно основание, решаващия съд може, като съобрази и релевираните фактически и правни съображения на защитата на насрещната страна, да определи предмета на делото, да съобрази допустимите и относими доказателствени искания, необходими за изясняване на спора от фактическа страна, в рамката на задължението си да съдейства на страните за разкриване обективната истина и съответни да постанови законосъобразно съдебно решение.

Наследяването, като придобивно основание на конкретно вещно право предполага установяване от субекта, който се позовава на него, на правоприемството – било универсално, било частно. За да се приеме, че вещното право по отношение на конкретни обекти е транслирано от патримониума на починалото лице към неговите законни или частни правоприемници, следва да бъде категорично установени, не само биологичната или юридическата връзка между наследодател и правоприемник, но и че спорното вещно право е било притежавано от наследодателя. За да се приеме, че наследственото правоотношение( като сложен комплекс от права и фактически отношения) е валидно основание за придобиване на вещно право, чиято защита се търси в рамките на висящ исков процес, то в тежест на страната –ищец е доказването на посочените обстоятелства.

В хипотеза, когато общ на страните по спора наследодател е владял процесния недвижим имот ( аналогична хипотеза по Решение № 184 ) без да притежава титул за собственост и без, приживе да се е позовал на давността като такъв титул, то наследниците му придобиват по пътя на наследствената трансмисия само фактическата власт върху имота, като елемент от наследството. Без съмнение те биха могли да придобият собствеността, присъединявайки към своето владение владението на наследодателя и позовавайки се на давността, но вещното право може да се признае като придобито само от онези наследници, които са заявили, че присъединяват своето владение към владението на наследодателя и се позовават на изтеклата давност, В тази хипотеза не намира приложение правилото, че сънаследникът упражнява фактическата власт върху имота, владеейки припадащите му се по наследство части и упражнявайки държане по отношение на частите, припадащи се на останалите наследници, тъй като по наследство е придобито не право на собственост, а само едно фактическо състояние, даващо правото владението на наследодателя да бъде присъединено, т. е. продължено и то само от онези наследници, които установяват реално фактическо владение върху целия имот.

За да се тълкуват установените по конкретен правен спор факти в контекста на задължителните разяснения на ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС по приложение на чл. 69 ЗС следва да сме в хипотеза на съсобственост респ. сънаследяване. Когато има спор дали наследодателят е бил собственик на имотите, предмет на вещно-правен спор между сънаследниците, и доколкото всички се позовават на права, придобити по пътя на правоприемството, то би било без значение коя страна доказва факта, че имотът е принадлежал на общия наследодател, Не така стои въпроса, когато е налице спор, че наследодателя няма титул за собственост, но в полза на някой от наследниците му има такъв за придобито право на собственост на оригинерно основание - придобивна давност. В такава хипотеза, за да се приеме, че придобивната давност като юридическо основание за придобиване право на собственост ползва всички наследници и е проявила действието си и по отношение на всички, тези от тях които не са упражнявали фактическата власт, следва да установят, че владелите имота сънаследници са владели имота и за тях (владение чрез трето лице ). В тези хипотези не може да има приложение презумпцията на чл. 69 ЗС, която предполага наличие на съсобственост - съпритежание на вещното право.

В този аспект, с Решение № 3 е развита хипотеза именно за приложение на чл. 69 ЗС между сънаследници, ако приживе бъдещият наследодател( без титул за собственост ) е предал фактическата власт на имота само на някой от правоприемниците си, която следва да се сподели и в настоящия случай.

В теорията и практиката на съдилищата няма спор, че владението, като наследими фактически отношения, е едновременно проявление на субективен и обективен елемент на уреденото с чл. 79 ЗС оригинерно правно основание за придобиване право на собственост, от лицето, което се позовава на придобито право на собственост на основание чл. 79 ЗС.

Обективният елемент, изразяващ се в упражняване на фактическата власт върху веща, предполага установяване, в рамките на висящ правен спор, на онези фактически действия, осъществени от лицето претендиращо правото, които недвусмислено манифестират власт върху имота по съдържание като на собственик. /ПП-6-74/.

Субективният елемент на владението - намерението за своене, възприеман като психическо състояние на лице е по - трудно доказуемо. състояние, поради което законодателят установява законова оборима презумпция в чл. 69 ЗС. Предполага се, че владелецът държи вещта като своя, освен ако не се установи, че я дължи за другиго. Намерението се изразява външно чрез различни действия, които фактически запълват съдържанието на правомощието на собственика, или на ограниченото вещно право, чието придобиване се цели.

С ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС се прие, че позоваването на придобивна давност е процесуално средство за защита на материално правните последици от изтичане на придобивната давност, че то не е елемент от фактическия състав за придобиване правото на собственост, че правото на собственост по давност се придобива автоматично при упражняване на владение с изтичане на законовия срок независимо дали се касае за владение на съсобственик, или за владение на имот от трето лице, което не е съсобственик. Позоваването на придобивна давност от страна на някой от сънаследниците, за които е установено, че са упражнявали фактическата власт с намерение за своене само за себе си, не може да ползва останалите сънаследници. Касае се по придобиване на право на собственост на собствено придобивно основание, но не и до наследяване, когато наследодателят не се е позовал на този придобивен способ.

По основателността на касационната жалба

Въз основа на изложеното, настоящият състав намира касационната жалба за основателна.

Няма спор по фактите, че семейството на общия наследодател Т. М. К. е едно от тези семейства, изселените при изселническата криза от 50-те години на миналия век от [населено място], Б., и заселени на общинска ( държавна ) собственост в землището на [населено място].

Процесните две сгради, предмет на спора за собственост, са изградени от общия наследодател Т. К. и М. К. (баща ) през периода 1960-1965 година –Протокол за строителна линия № 51/ 27.03.1960 год. и др. писмени доказателства.

Ответниците по иска, настоящи касатори - Б. Т. М. и децата и З. Б. М. и З. Б. М. (наследници на едно от децата на Т. М. К.) са се снабдили с констативен НА № 153/от 16.11.2015 година за суперфициарна собственост на процесните два имота - а именно на жилищна сграда с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], застоена на площ от 83 кв. м., на един етаж и жилищна сграда с идентификатор *** по КК и КР на [населено място],с площ от 47 кв. м., на един етаж и двете построени в ПИ с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], частна общинска собственост.

Декларация вх.№ 397/10.04.2006 година сочи, че двете сгради са декларирани пред общинските данъчни власти като съсобствени.

За да приеме, че имотът има съсобствен характер, решаващият въззивен съд, при новото разглеждане на делото, съобразно указанията по отменителното решение на ВКС е приел, че съсобствеността има наследствен характер и не са налице предпоставките на чл. 79 ЗС да се приеме, че само ответниците притежават собствеността, на основание придобивна давност, доколкото няма данни от кой момент са счели, че владеят имотите само за себе си. Прието е, че доколкото са осъществявали владение само за себе си, то това е в обема на наследствените правата на техния пряк наследодател - Б. М., без обаче да демонстрират чрез действия промяна на намерението с което упражняват фактическата власт по отношение на другите наследници на Т. К. - а именно ищците Ф. Т. М. и В. Т. П..

Както бе изложено, задължителна съдебна практика на ВКС дава разяснения в смисъл, че „изтичането на предвидения в чл. 79, ал. 1 ЗС 10-годишен давностен срок не води автоматично до придобиване право на собственост дори през този период упражняващото фактическата власт лице да е владяло имота явно, необезпокоявано и непрекъснато, тъй като правото на собственост не може да бъде придобито без да е изразена воля за това.“

От правна страна това означава, че ако едно лице макар и да е упражнявало фактическа власт върху недвижим имот явно, необезпокоявано и непрекъснато повече от 10 години, без ( приживе) да се позове на изтеклата придобивна давност, т. е. не е изразило ясно волята си да му се признае, че е придобил правото на собственост на определен недвижим имот на основание чл. 79, ал. 1 ЗС, то към момента на смъртта на това лице, не може да се приеме, че същото притежава собствеността на имота, по отношение на който е упражнявал фактическа власт дори и с демонстрирано намерение за своене.. Наследниците на това лице не биха могли да придобият следователно по наследство правото на собственост, а само правото да владеят вещта като фактическо състояние. За да бъде придобита собствеността като имущество ( вещно право ) част от наследството на починалото лице, е необходимо изрично позоваване на този придобивен способ от страна на наследниците, но от името на владелия имота наследодател, в който случай правото на собственост би се придобило от момента, в който наследниците се позоват на изтеклата давност дори наследодателят да е упражнявал фактическата власт върху имота повече от 10 години, тъй като придобивната давност има действие ex nunc.

Само наследници, които са заявили или явно демонстрирали действия, че присъединяват своето владение към владението на наследодателя си или извършвали такива действия сочещи на самстоятелно владение по отношение на процесния имот за срок по-дълъг от 10 години и се позоват на изтеклата в тяхна полза давност, могат да придобият правото на собственост върху имота, на основание чл. 79 ЗС.

При новото разглеждане на спора, решаващият - въззивен съд приема от фактическа страна за безспорно, че към момента на смъртта си наследодателя Т. М. К. няма титул за собственост

На база на анализ на събраните по делото гласни доказателства, въззивният съд е направил извод, че ищцата В. П. след завършване на училище се е омъжила и напуснала къщата на родителите си, ищецът Ф. М. също след завършване на училище е напуснал дома на родителите си и не се е връщал да живее в имота, което обстоятелство сочи, че фактическата власт по отношение на имота е упражнявана от другите роднини.Тази фактическа власт е получена като елемент от наследството на родителите, но доколкото с възрастните родители в имота, след напускането му от брата и сестрата, е останал да живее сина Б., в последствие заедно със семейството си - ответницата Б. и двете им деца З. и З.- ответници по иска, които са родени именно в този имот, няма данни ищците в нито един момент да са упражнявали фактическа власт на имота. Семейството на Б. М. останало да живее в имота и след смъртта на Т. М. К. през 1978 година и на съпругата му В. И. през 1998 година. Само те се грижили за имота, ползвали го като свои, правили ремонти и подобрения, а след смъртта на Б. през 2003 година в имота останали неговите наследници по закон - съпруга Б. и деца З. и З., родени съответно през 1970 година и 1976 година, които през 2015 година са се снабдили с констативнен нотариален акт за собственост на основание давност и наследство № 153/2015 година.

Настоящият състав на касационния съд намира предявените от ищците Ф. М. и В. П. положителни установителни искове, с правно основание чл. 124 от ГПК, са неоснователни и недоказани и като такива не могат да бъде уважени. Направеният в обратен смисъл извод на въззивния съд е в нарушение на установените по делото правно релевантни факти, базирани на доказателствата по делото, но неточно анализирани, както и на неправилното им подвеждане под хипотезиса на нормите на чл. 79, ал. 1 ЗС във вр. с чл. 69 ЗС.

Фактите сочат, че ответниците Б. Т. М. и децата и З. Б. М. и З. Б. М. ( наследници на едно от децата на Т. М. К.) са се снабдили с констативен НА № 153/от 16.11.2015 година за суперфициарна собственост на процесните два имота-а именно жилищна сграда с идентификатор 65766.702.3836.1 по КК и КР на [населено място], застоена на площ от 83 кв. м., на един етаж и жилищна сграда с идентификатор *** по КК и КР на [населено място],с площ от 47 кв. м., на един етаж и двете построени в ПИ с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], частна общинска собственост. Тезата на ищците, че по наследство са съсобственици в процесните имоти, не намира опора нито в доказателствата, нито в закона след като по делото няма спор, че в наследството на Т. М. К., няма като актив право на собственост на процесните сгради, а само фактически отношения, резултат на осъществено владение до момента на смъртта му, което общият наследодател е осъществявал по отношение на построените от него две жилищни сгради, предмет на настоящия иск за собственост. Дори и да се приеме, че от страна на неговите наследници - ищци син Ф. и дъщеря В. има имплицитна на искането им и изложените факти позоваване на придобивната давност, като основания за придобиване право на собственост по см. на чл. 79, ал. 1 ЗС, то съгласно задължителните разяснения на ТР № 4/2012 год. на ОСГК на ВКС, при позоваване на давността макар и от наследниците на починало лице, вещното право се счита за придобито към момента, когато е изтекъл 10 годишния срок. Или в настоящия случай, с оглед времето на изграждане на сградите 60- 65 година и датата на смъртта на общия наследодател- 1978 година би могло да се приеме, че към датата на смъртта му имотите са придобити като суперфициарна собственост, От това следва, че в наследството на Т. К., като актив е правото на собственост на двете сгради. Към момента на смъртта му наследници са съпругата Вяра И. и децата му Ф., Б. и В., като правата им в съсобствеността се определят от нормите на чл. 5 ЗН и чл. 14, ал. 7 СК/69 год., т. е. децата имат по 1/6 идеална част по наследство, а съпругата В. 3/6 идеални части на собствено основание по силата на чл. 13, ал. 1 СК/68 год. от прекратената имуществена общност. До смъртта на майката В. И. – 1998 година, фактическата власт на имота се упражнява от нея т. е. тя е владяла своята част за себе си ( при липса на данни, че е владяла и за други го) и от семейството на сина Б. М., след смъртта на В. И., същата е наследена от децата и Ф., Б. и В., при равни права. Доколкото данните сочат, че от 1998 година до 2015 година двете сгради са ползвани само и единствено от Б. и неговото семейство до смъртта му през 2003 година и след това до момента на завеждане на настоящото дело- 31.03.2016 година, необезпокоявано ( данни в обратния смисъл няма ), явно и при извършвани фактически действия в рамките на ползването на имотите, които не будят съмнение, че фактическата власт е упражнявана като такава на собственик на имота, следва, че именно в патримониума на Б., З. и З. е придобито правото им на собственост на основание изтекла само в тяхна полза нова придобивна давност, упражнявана спрямо останалите сънаследници – съсобственици, в който смисъл са и несъобразените от въззивния съд разяснения по ТР № 1/2021 год. на ОСГК на ВКС по приложение на чл. 69 ЗС.

Издаденият констативният нотариален акт по реда и на основание чл. 587 ГПК притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота. В това се изразява легитимиращото действие на нотариалния акт за принадлежността на правото на собственост. Като намира за доказано, че са изпълнени предпоставките на чл. 79, ал. 1 от ЗС по отношение на ответниците, настоящият състав приема, че правото на собственост е придобито от тях и не са налице основания за частична отмяна на НА № 153/2015 година.

По искането за разноски за второинстанционното и касационно производство:

С оглед на правния крайния правен резултат, искането се явява частично основателно. Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК ищцовата страна, респ. въззивника или касатор, при уважаване на искането в съответната инстанция има право на разноски за същата, Доколкото липсва изрична частна жалба срещу въззивното решение, в частта за разноските, настоящата инстанция счита, че не може да се произнесе по законосъобразността на решението на въззивния съд в тази частта при изрично указания от ГПК процесуален ред.

При данните за направени разноски за касационната инстанция, настоящият състав счита, че искането следва да бъде уважено в размер на сумата 690 лв. ( шестстотин и деветдесет лева), съставляващо сбор от дължимото според закона минимално адвокатско възнаграждения за защита пред инстанцията ( представените пълномощни на касаторите са за безплатно процесуално представителство ) и 90 лв., заплатени държавни такси,

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК и чл. 295 ГПК, Върховният касационен съд – състав на второ отделение на гражданската колегия

РЕШИ:

ОТМЕНЯВА по касационната жалба на Б. Т. М., З. Б. М. и З. Б. въззивно Решение № Р - 415 от 10.08.2020 година по гр.В.д. № 738/2019 год. на ОС-В. Т, с което в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, при повторно разглеждане на делото след отменително решение на ВКС, е отменил Решение № 145 от 31.07.2017 година по гр. д. № 185/ 2016 година на РС-Свищов по отхвърлените искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК на Ф. Т. М. и В. Т. П. и е постановил ново, с което заявените положителни установителни искове за собственост са уважени и вместо него п о с т а н о в я в а:

ОТХВЪРЛЯ, заявените от Ф. Т. М. от [населено място] ЕГН [ЕГН] и В. Т. П. от [населено място] ЕГН [ЕГН] при условията на обективно и субективно съединяване искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на Б. Т. М., З. Б. М. и З. Б. М., че са собственици на по 1/3 идеална част по наследство от общия наследодател Т. М. К. ( поч. 1978 год. ) и В. И. ( поч. 1998 год. ) от следните недвижими имоти: жилищна сграда с идентификатор *** и жилищна сграда с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], построени в ПИ с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], общинска собственост, както и иска с правно основание чл. 537, ал. 2 ГПК за частична отмяна на констативен НА № 153/2015 година.

ОСЪЖДА Ф. Т. М. от [населено място] ЕГН [ЕГН] и В. Т. П. от [населено място] ЕГН [ЕГН] да заплатят на Б. Т. М., З. Б. М. и З. Б. М., тримата от [населено място] общо сумата 690 лв. ( шестстотин и деветдесет лева), разноски за касационната инстанция.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: