№ 4589

гр. София, 14.10.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на втори октомври две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 4935 от 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. П. Д., чрез адв. В. С., против решение № 1115 от 04.08.2023 г.,постановено по в. гр. д. № 1312/2023 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 1637 от 11.04.2023 г., постановено по гр. д. № 16218/2022 г. по описа на Районен съд – Пловдив, в частта, с която предявеният от И. П. Д. против Прокуратурата на Р. Б. иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 3000 лева до пълния предявен размер от 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат на неразумния срок на воденото досъдебно производство № 720/2015 г. по описа на 1 РУ при ОД на МВР – П. (пр. пр. № 6157/2015 г. по описа на РП – П.) за причинена му средна телесна повреда, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.06.2015 г.

В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Изложени са доводи, че присъденото обезщетение е несправедливо. Искането е за отмяна на решението в обжалваната му част и уважаване на предявената искова претенция в пълен размер.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът развива доводи в приложното поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „за критериите при определяне размера на обезщетението за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди от наказателно преследване“; 2/ „за съблюдаване на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД с оглед конкретно установените по делото обстоятелства“. По поставените въпроси се сочи противоречие с т. II от ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС, обективирана в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г., т. 19 от ТР № 1/2001 г. и двете на ОСГК, решение № 197 от 16.11.2016 г. по гр. д. № 1845/2016 г. на III г. о., решение № 293 от 17.03.2020 г. по гр. д. № 3963/2018 г. на IV г. о., решение № 12 от 30.04.2020 г. по гр. д. № 1513/2019 г. на III г. о., решение № 174 от 12.12.2018 г. по гр. д. № 546/2018 г. на IV г. о. Жалбоподателят се позовава и на решение на ЕСПЧ по делото „И. срещу България“. В касационната жалба поддържа също и наличието на основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение.

Ответната страна по жалбата Прокуратурата на Р. Б. не взема становище по нея в срока за отговор.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че е предявен иск с правна квалификация чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ от И. П. Д. против Прокуратурата на Р. Б. за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в обида, възмущение, стрес, притеснения, психологически дискомфорт, настъпили в резултат на неразумната продължителност на досъдебно производство за причинена му средна телесна повреда, което все още не е приключило, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането - 30.06.2015 г. до окончателното изплащане на сумата.

Споделени са изводите на първоинстанционния съд, че в конкретния случай провеждането на административната процедура за обезщетение за вреди по реда на Глава трета А ЗСВ не е предпоставка за предявяване на иска съгласно чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, тъй като производството, от чиято продължителност ищецът твърди да е претърпял неимуществени вреди, не е приключило.

Въззивният състав изцяло не е споделил мотивите на първата инстанция, че досъдебното производство протича в разумен срок. Приел е за безспорно установено, че досъдебното производство е образувано на 02.09.2015 г., а съгласно чл. 234, ал. 1 НПК разследването се извършва и делото се изпраща на прокурора най – късно в двумесечен срок от деня на образуването му. Същият е изтекъл на 02.11.2015 г. и към датата на депозиране на исковата молба в първоинстанционния съд 09.11.2022 г. – са изминали повече от седем години. Прието е, че този срок не съответства на предвидените в НПК срокове за разследване. Съобразени са обстоятелствата, че: по делото след образуването му са проведени разпити на пострадалия на 28.10.2015 г. и на лицето, посочено от него като извършител, на 27.11.2015 г.; назначена е СМЕ, изготвена на 11.11.2015 г.; изискана е справка за съдимост на лицето, което е посочено за извършител на престъплението; с постановление от 18.01.2016 г. досъдебното производство е спряно, за да се установи и разпита свидетел; срокът за разследване е удължаван многократно с по два месеца, включително и считано от 21.03.2018 г., но до 20.08.2018 г., когато наказателното производство отново е спряно с постановление на РП П. не са извършвани никакви процесуално – следствени действия; производството е възобновено на 17.10.2018 г., като е разпитана свидетелката на 19.10.2018 г., а на 11.02.2019 г. е изискана справка за съдимост на лицето, посочено като извършител; на 19.03.2019 г. са изготвени справки за пострадалия и посочения от него като извършител за постоянен и настоящ адрес; с постановление от 04.10.2019 г. производството отново е спряно, тъй като посоченият от пострадалия за извършител на престъпление, не е открит, след което на 29.10.2020 г. производството е възобновено и са проведени два разпита на пострадалия, разпит на двама свидетели, очна ставка; на 28.04.2021 г. разследването е предявено на пълномощника на пострадалия, като на същата дата е изготвено заключително мнение за спиране на наказателното производство, тъй като по делото не са установени достатъчно доказателства за виновността на дадено лице в извършване на инкриминираното деяние.

Предвид изложеното въззивната инстанция е обоскновала извод, че действия по разследването не са извършвани активно, респективно – че разследването не е протекло в разумен срок от образуване на досъдебното производство до подаване на исковата молба. Не е възприела и извода на районния съд, че не е в компетентност на Прокуратурата да провежда издирване на лица, което е правомощие, а съответно и задължение, на органите на МВР. Съобразила е съдебна практика, съгласно която времето, през което е останало спряно досъдебното производството до установяване и издирване на извършителя на престъплението от органите на МВР, се включва в продължителността на релевантния период на производството, като обстоятелство от значение за преценката за разумен срок – чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, и при основателност на иска, държавата следва да бъде осъдена чрез представляващия я процесуален субституент – Прокуратурата, за вредите от осъщественото забавяне.

Въззивната инстанция е формирала извод, че в процесния случай ищецът е пострадал от престъпление, за което е образувано наказателно производство, което до подаване на исковата молба е било в досъдебната фаза на наказателния процес с продължителност повече от седем години, което обуславя нарушение на правото му за разглеждане и решаване на наказателното дело, по което той е страна, в разумен срок. Счела е, съобразявайки практика на ВКС, че не е необходимо да се доказват неимуществени вреди, а съдът ги определя по справедливост; че неразумната продължителност на съответното производство причинява неимуществени вреди, поради което поначало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките на разумния срок; че в случаите когато се твърдят различни по вид, характер, интензитет и размер, в сравнение с обичайните, неимуществени вреди в подобни случаи (т. нар. в практиката „специфични“ вреди), както и имуществени вреди, то ищецът следва при условията на главно пълно доказване да установи по делото, че те са настъпили, както и че са пряка и непосредствена последица от прекомерната продължителност на съответното производство. При тези съображения въззивният съд е приел, че в настоящия случай твърдения за „специфични“ вреди ищецът не е въвел в процеса, като сочи че неимуществените му вреди се изразяват в обида, възмущение, стрес, притеснения, психологичен дискомфорт. Намерил е, че по отношение на тези обичайни в подобни случаи вреди, съществува презумпция, че те са претърпени от него като пряка последица от прекомерната продължителност на процесното досъдебно наказателно производство, поради което не е в негова доказателствена тежест да ги установява по делото, като със събраните доказателства тази презумция не е оборена, което обуславя извод, че искът е доказан по основание.

По отношение на размера на обезщетението въззивният състав е посочил, че в разпоредбата на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ примерно са изброени обстоятелства (общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и всички други факти, които са от значение за спора), които съдът следва да вземе предвид. Съобразил е, че: в настоящия случай общата продължителност на досъдебното производство до предявяване на иска е седем години и седем дни; касае се за умишлено причинена средна телесна повреда, като пострадалият посочва лицето, което му я е причинило; от събраните доказателства е видно, че няма лице, привлечено към наказателна отговорност; не се касае за дело с фактическа или правна сложност, доколкото са разпитани общо пет лица и е изготвена СМЕ; не се установява и поведение на ищеца или на някой от останалите участници, което да е препятствало своевременното развитие на наказателното производство; единствената причина за забавянето са действията на компетентните органи.

Въззивният съд е взел предвид още, че: обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2б ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от деликта, като присъденото парично обезщетение следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, да е достатъчно по размер за репарирането им – с оглед общоприетия критерий за справедливост и особеностите на конкретния случай; присъденото обезщетение не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяване на конкретно претърпените неимуществени вреди, респ. не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца; размерът на обезщетението се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, както и стандарта на живот в страната.

При тези съображения е формирал извод, че най – справедливо е обезщетение в размер на 3000 лв., което в пълен размер ще репарира претърпените от пострадалия неимуществени вреди от забавеното разглеждане на досъдебното производство за периода от 02.11.2015 г. до 09.11.2022 г. включително, както и, че сумата следва да се присъди ведно със законната лихва, но от датата на подаване на исковата молба, а не както е поискано – от датата на деликта – 30.06.2015 г.

При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:

Формулираните от касатора в изложението два въпроса / макар първият да е некоректно поставен в контекста на хипотеза, при която се претендира обезщетяване на вреди от незаконосъобразно наказателно преследване, каквато процесната не е / обобщено се свеждат до въпроса за определянето на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта, регламентиран в чл. 52 ЗЗД. Чрез поставянето му жалбоподателят на практика се домогва да докаже, че въззивният съд не е съпоставил правилно относимите за размера на претенцията обстоятелства, като е отдал изолирано или прекомерно значение на едни от тях за сметка на други, поради което е присъдил занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди.

Въпросът е обуславящ решаващите изводи на съда, но не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Трайно установено е в съдебната практика, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като от съда следва да се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., в които касационният съд сочи съответно, че отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай и, че в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай. Разглежданият казус не е такъв. Въпреки това следва да се отчете, че видно от мотивите на въззивната инстанция при определяне характера и интензитета на вредите, при определяне и на размера на дължимото обезщетение за тяхното репариране, съдът в съответствие с цитираните постановки е съобразил липсата на доказателства за съпричиняване на вредите от страна на ищеца. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г.

Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т.19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.

Трайно установено в съдебната практика е и това, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация е невъзможна. Разликата в присъдените от различните съдебни състави обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. В този смисъл не се обосновава извод за противоречие на въззивното решение с правните разрешения, дадени в посочените от касатора актове на ВКС, с които са присъждани различни размери обезщетения.

Съобразно горните изводи, не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставения въпрос.

Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е подала писмен отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, съответно не е претендирала присъждането на такива.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1115 от 04.08.2023 г.,постановено по в. гр. д. № 1312/2023 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив в обжалваната част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: