Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото „Долината на билките“ ЕООД срещу решение № 141/20.12.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 320/2019 г. на Ямболския окръжен съд (ЯОС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено частично първоинстанционното решение № 779/10.07.2019 г. по гр. дело № 633/2019 г. на Сливенския районен съд (СлРС), е постановено следното: обявена е за нищожна, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави, арбитражната клауза на чл. 18 от сключения между ищеца Н. П. Р. и ответното дружество (сега касатор), договор за паричен заем от 16.12.2014 г.; дружеството-жалбоподател е осъдено да заплати на ищеца Р. следните суми: на основание чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД – сумата 16 000 лв. – главница, представляваща неизпълнена част от задължение за връщане на заемната сума по същия договор от 16.12.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата от 09.11.2017 г. до окончателното изплащане; и на основание чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 240, ал. 2 от ЗЗД – сумата 6 149.01 лв., представляваща дължима договорна възнаградителна лихва по същия договор от 16.12.2014 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.

В касационната жалба на ответното дружество (предвид и уточнението, направено с молба с вх. № 2879/08.06.2020 г.) се излагат оплаквания и доводи за недопустимост на обжалваната част от решението, като постановено по арбитруем спор, евентуално – за неправилност, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. В откритото съдебно заседание и в писмена защита от страна на касатора се поддържа изложеното в жалбата, с изключение на оплакването за недопустимост на въззивното решение в частта по иска за нищожност на процесната арбитражна клауза.

Ответникът по касация – ищецът Н. Р., в отговора на жалбата излага доводи и съображения за неоснователност на същата.

С определение № 392/14.05.2021 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по следния правен въпрос: наличието на граждански брак между председател на арбитражна институция и представител на лице, което е страна по арбитражна клауза, означава ли, че арбитражният съд е изначално (а priori) небезпристрастен; приложими ли са в тези случаи разпоредбите на чл. 22, ал. 1, т. 2 и т. 6 от ГПК; и води ли това до нищожност на арбитражната клауза поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.

По така поставения въпрос, настоящият съдебен състав намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, страните свободно могат да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Така установеният от законодателя принцип на свободата на договаряне несъмнено се отнася и до арбитражната клауза (имаща характера на относително самостоятелен процесуален договор), когато такава е включена в съдържанието на договора. Съгласно трайно установената съдебна практика, преценката дали даден договор, респ. – клауза от него, включително арбитражна такава противоречи (накърнява) добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, т. е. – дали е в нетърпим разрез с неписани, общоприети морално-етични правила за поведение, се извършва с оглед конкретните обстоятелства във всеки отделен случай и с оглед момента на сключването на договора. Настоящият съдебен състав намира, че когато с арбитражна клауза е уговорен институционален арбитраж (чл. 4, предл. 1 от ЗМТА), обстоятелството, че председателят на арбитражната институция е в граждански брак (т. е. съпруг е; или пък е близък роднина или живее във фактическо съжителство) със страна по договора или с нейния представител по закон, само по себе си не може да обуслови извод, че арбитражният съд е изначално (а priori) небезпристрастен; респ. – наличието само на такова обстоятелство не може да обуслови нищожност на арбитражната клауза поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Това е така, защото изискванията за безпристрастност и независимост се отнасят не до председателя на арбитражната институция, а единствено до арбитрите (един, трима или повече), които следва да разгледат спора между страните, произтичащ от договора между тях – чл. 13 и чл. 14 от ЗМТА. За разлика от арбитража ad hoc (който е извън предметния обхват на разглеждания правен въпрос), при институционалния арбитраж арбитрите (един или повече) не се посочват в арбитражната клауза (в нея се посочва само арбитражната институция), като при последващото им определяне и назначаване (което се извършва с участието на страните, и само по изключение – с участието и председателя на арбитражната институция), както и чрез процедурата за отвод законът (чл. чл. 12-16 от ЗМТА) установява достатъчно гаранции за тяхната безпристрастност и независимост, включително – възможност за контрол от държавния съд (чл. 16, чл. 17, ал. 2, чл. 47, ал. 1, т. 4 и т. 6 от ЗМТА). Поради това и основанията за отвод – както тези по чл. 14, ал. 1 от ЗМТА, така и тези по чл. 22, ал. 1 от ГПК са приложими по отношение на конкретни арбитри по конкретен спор, но не могат да намерят приложение по отношение на председател на арбитражна институция, респ. – не могат да бъдат и критерии за преценка дали арбитражна клауза, с която е уговорен институционален арбитраж (в която не са посочени конкретни лица за арбитри), противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.

По касационните оплаквания съдът намира следното:

С исковата си молба по делото ищецът Н. Р. е предявил срещу дружеството-касатор следните обективно кумулативно съединени искове: 1) установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за прогласяване за нищожна, като накърняваща добрите нрави, арбитражната клауза на чл. 18 от сключения между страните договор за паричен заем от 16.12.2014 г.; 2) осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 240, ал. 1 и с чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 16 000 лв., претендирана като неизпълнена част от задължението за връщане на заетата сума по същия договор за заем от 16.12.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума (главницата) от датата на подаването на исковата молба – 09.11.2017 г. до окончателното изплащане на главницата; и 3) осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 240, ал. 2 от ЗЗД за заплащане на сумата 6 164.01 лв., претендирана като дължима договорна възнаградителна лихва по същия договор за заем от 16.12.2014 г. Установителният иск за прогласяване нищожност на арбитражната клауза от договора за заем е основан на твърденията на ищеца, че председателят на посочения в арбитражната клауза, Международен арбитражен съд при „Алианс за правно взаимодействие“ – И. И. Д. е съпруг на управителя на ответното „Долината на билките“ ЕООД (сега касатор) – А. К. Б.. Относно тези обстоятелства, както и относно сключването и съдържанието на процесния договор за заем, няма спор между страните, а и те са установени по несъмнен начин от доказателствата по делото.

С отговора на исковата молба, т. е. – в преклузивния срок по чл. 8, ал. 1 от ЗМТА ответното дружество-касатор е направило възражение (поддържано и в уточнението на касационната жалба, направено с молбата с вх. № 2879/08.06.2020 г.), че съгласно чл. 19 от ЗМТА, така предявените искове не са подсъдни на държавния съд, а на уговорения между страните арбитражен съд, поради което разглеждането им от държавния съд е процесуално недопустимо. В касационната жалба (предвид и посоченото уточнение) се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е недопустимо, тъй като ЯОС е приел за разглеждане и е решил арбитруем правен спор, при наличие на валидна арбитражна клауза, вместо да уважи своевременно направеното възражение и да прекрати делото.

Както е посочено и в определението по чл. 288 от ГПК по делото, съгласно установената практика на ВКС (решение № 40/29.06.2017 г. по търг. дело № 2448/2015 г. на І-во търг. отд. на ВКС, определение № 224/30.05.2016 г. по частно търг. дело № 481/2016 г. на І-во търг. отд. на ВКС), в случаи като настоящия – когато искът за нищожност на арбитражна клауза е предявен пред държавния съд и е обективно съединен с искове, основани на материалните правоотношения между страните, произтичащи от сключения между тях договор, в който е включена арбитражната клауза, то ищецът има правен интерес и искът му за нищожност на арбитражната клауза е процесуално допустим пред държавния съд, тъй като произнасянето от съда по неговата основателност (по същество) е преюдициално (обуславящо) за произнасянето на съда по допустимостта и съответно – за разглеждането или не от него по същество на обективно съединените искове, основани на материалните договорни правоотношения между страните. В тези случаи, ако държавният съд уважи иска за нищожност на арбитражната клауза, това означава, че не е налице процесуална пречка за разглеждане по същество от същия съд и на исковете по материалните договорни правоотношения; а ако държавният съд отхвърли иска за нищожност на арбитражната клауза, това ще има за последица прекратяване на производството по делото по възражението за наличието на процесуална пречка за надлежното упражняване на правото на иск пред държания съд, поради съществуването на валидно арбитражно споразумение. Настоящият съдебен състав изцяло споделя тази практика на ВКС, която е формирана при точно приложение на чл. 8, ал. 1 от ЗМТА, от изречение второ на която разпоредба ясно произтича компетентността на държания съд да разгледа и се произнесе както по иск, така и по възражение на страна по делото за нищожност на арбитражно споразумение (клауза).

С оглед гореизложеното, и при служебно извършената проверка, съдът намира, че въззивното решение е валидно и е процесуално допустимо в частта му, постановена по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за нищожност на процесната арбитражна клауза между страните.

Неправилно обаче този иск е уважен от въззивната инстанция. Правилно окръжният съд, позовавайки се на трайно установената съдебна практика, е приел, че добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, както и че противоречието с добрите нрави се изразява в нарушаване на морални норми на обществения живот, от гледна точка на които е морално недопустимо сключеният договор да породи съответните правни последици. Неправилно – в противоречие с възприетото по-горе разрешение на поставения по делото правен въпрос, въззивният съд е приел, че безспорно установеното по делото обстоятелство, че управителят на ответното дружество и председателят на уговорената арбитражна институция са съпрузи, пряко касаело валидността на процесната арбитражна клауза и че с нея бил посочен арбитражен съд, който изначално (а priori) не можело да се счита за безпристрастен. Правилно съдът е посочил, че семейната (съпружеската) връзка между двама души изрично е обявена от българските процесуални закони за изключваща безпристрастността, като са уредени правни норми за задължителен отвод на съдиите на това основание – чл. 22, ал. 1, т. 2 от ГПК. Неправилно обаче – също в противоречие с разясненията, дадени при отговора на поставения по делото правен въпрос, въззивният съд е приел, че в случая тази съпружеска връзка можело да се приеме за факт, пораждащ по смисъла на чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК, основателно съмнение в безпристрастието на останалите съдии (арбитри) от състава (листата) на съда, чийто председател е съпруг на страна или на неин законен представител. Както вече беше разяснено, основанията за отвод по чл. 14, ал. 1 от ЗМТА и по чл. 22, ал. 1 от ГПК са приложими по отношение на конкретно посочени арбитри (съдии) по конкретен спор, но не могат да намерят приложение по отношение на председател на арбитражна институция (съд), нито по отношение на друго лице, което все още не е конкретно посочено за арбитър по спора. С оглед това, напълно несъстоятелно окръжният съдът се е позовал в тази връзка и на направените по настоящото дело, множество неоснователни отводи на съдии от КРС, СлРС и СлОС поради качеството им на бивши колеги на председателя на уговорения арбитражен съд. Предвид несъстоятелността на тези съображения, неоснователен е и решаващият извод на въззивният съд, че с процесната арбитражна клауза била „предоставена изключителна компетентност на един небезпристрастен съд“, както и че това накърнява принципите на добросъвестност и справедливост в гражданските правоотношения, а също и моралните правила на обществото. Напълно необосновано съдът е посочил в тази връзка, като „съществено“ значението и на изтъкнатия в исковата молба факт, че решенията на арбитражния съд са необжалваеми.

По горните съображения обжалваното въззивно решение е неправилно и следва да бъде отменено в частта му, с която е уважен иска по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за нищожност на процесната арбитражна клауза поради накърняване на добрите нрави. Предвид даденото по-горе разрешение на поставения по делото правен въпрос, този иск е неоснователен и следва да се отхвърли.

По вече изложените по-горе съображения, от неоснователността на обуславящия иск по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД следва, че съгласно разпоредбите на чл. 8, ал. 1, изр. 1 от ЗМТА, във вр. с чл. 19, ал. 1 от ГПК, е налице процесуална пречка за разглеждането от държавния съд на обективно кумулативно съединените по делото осъдителни искове по чл. 79, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 и с чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД за реално изпълнение на паричните задължения на ответното дружество-заемополучател към ищеца-заемодател, произтичащи от сключения между тях договор за заем от 16.12.2014 г. Процесната арбитражна клауза е валидна, имущественият спор по тези осъдителни искове не попада в изключенията по чл. 19, ал. 1 от ГПК, т. е. – спорът е арбитруем, и ответникът своевременно – в преклузивния срок по чл. 8, ал. 1, изр. 1 от ЗМТА – с отговора на исковата молба се е позовал на арбитражната клауза. При това положение осъдителните искове по чл. 79, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 и с чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД са процесуално недопустими, такова е и въззивното решение в частта, с която тези искове са уважени, поради което настоящата касационна инстанция следва да обезсили въззивното решение в тази негова недопустима част и да прекрати производството по делото в частта по тези искове.

Предвид промяната на крайния резултат по делото, въззивното решение следва да бъде отменено и в частта му за разноските (включително чрез потвърждаването на първоинстанционното решение в тази част), като разноските по делото следва да бъдат присъдени съобразно крайния му изход – съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 4 от ГПК, а именно – ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника всички претендирани и направени от последния разноски пред трите съдебни инстанции – в общ размер 2 941.56 лв. (от които: 1 000 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство, 455.78 лв. за заплатена държавна такса във въззивното производство и 1 485.78 лв. за заплатени държавни такси и адвокатско възнаграждение в касационното производство).

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 141/20.12.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 320/2019 г. на Ямболския окръжен съд, в частта, с която е обявена за нищожна, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави, арбитражната клауза на чл. 18 от сключения между Н. П. Р. и „Долината на билките“ ЕООД, договор за паричен заем от 16.12.2014 г.; както и относно разноските по делото; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Н. П. Р. срещу „Долината на билките“ ЕООД, установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за прогласяване за нищожна, като накърняваща добрите нрави, арбитражната клауза на чл. 18 от сключения между тях договор за паричен заем от 16.12.2014 г.

ОБЕЗСИЛВА решение № 141/20.12.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 320/2019 г. на Ямболския окръжен съд, в останалата обжалвана част, с която „Долината на билките“ ЕООД е осъдено да заплати на Н. П. Р. следните суми: на основание чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД – сумата 16 000 лв. – главница, представляваща неизпълнена част от задължение за връщане на заемната сума по сключения между тях договор за паричен заем от 16.12.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата от 09.11.2017 г. до окончателното изплащане; и на основание чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 240, ал. 2 от ЗЗД – сумата 6 149.01 лв., представляваща дължима договорна възнаградителна лихва по същия договор от 16.12.2014 г.; и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в частта по тези осъдителни искове.

В останалата част, имаща характера на прекратително определение, въззивното решение не е обжалвано.

ОСЪЖДА Н. П. Р. с ЕГН [ЕГН] да заплати на „Долината на билките“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] сумата 2 941.56 лв. (две хиляди деветстотин четиридесет и един лева и петдесет и шест стотинки), представляваща разноски за производството пред трите съдебни инстанции по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: