Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс.

Образувано е по касационната жалба, подадена от Областния управител на област С. срещу Решение № 1773 от 18.03.2015 г., постановено по адм. дело № 6946/2014 г. от Административен съд - София град с оплаквания за неговата неправилност поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се неговата отмяна и решаване на спора по същество като се отхвърли оспорването на наследниците на К. Т. против негова Заповед № РД-15-123 от 11.06.2014 г.

Ответниците по касационната жалба - С. В. Т., Г. В. Т. и Т. В. Т., която в хода на касационното производство е починала и на нейно място са конституирани наследниците й – И. П. Б. и Н. П. Б. с определение на съда от 16.03.2017 г., чрез пълномощниците си адв. Й. Г. и адв. В. М. – САК, представят становище за неоснователност на касационната жалба. Молят решението на АССГ, като правилно и законосъобразно, да бъде оставено в сила..

От тяхно име адв. Г. и адв. М. са подали и частна жалба срещу Определение № 6501 от 27.11.2015 г., постановено по адм. дело № 6946/2014 г. с доводи за неправилност. Иска ес неговата отмяна и се ретендира присъждане на понесените по делото разноски.

Представителят на Върховната административна прокуратура представя мотивирано становище, в което развива съображения за правилност и обоснованост на съдебното решение и моли да бъде оставено в сила. Не е представено становище по частната жалба.

Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното:

Касационната и частната жалба са депозирани в законоустановения срок, от страни, за които съдебният акт е неблагоприятен, поради което са процесуално допустими.

По същество касационната жалба е неоснователна при следните съображения:

Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред решаващия съд е Заповед № РД-15-123 от 11.06.2014 г. на Областния управител на О. С, с която е отказано да се уважи искането на наследниците на К. К. Т. за изплащане на обезщетение, по реда на чл. 39а ЗДС, за отчуждената част от недвижим имот с идентификатор [номер] (имот пл. № [номер], кад. лист Б-4-12-Б от помощен план по чл. 13а, ал. 1 ППЗСПЗЗ), находящ се в [населено място], район [район] – [община].

За да отмени оспорения отказ, като незаконосъобразен, и да постанови връщане на преписката на административния орган с указание за ново произнасяне в 14-дневен срок по искането, при съобразяване на дадените в мотивите на съдебното решение указания по прилагането на материалния закон, съдът се е позовал на разпоредбата на материалния закон – чл. 39а ЗДС и решения на Конституционния съд на РБ и е приел, че отказът е незаконосъобразен, макар и издаден от компетентния административен орган, в изискуемата от закона форма и при спазване на процесуалните правила. Областният управител е приложил неправилно материалния закон като е приел, че молителите не са правоимащи.

Решението е валидно, допустимо и правилно. Не са налице сочените от касатора отменителни основания.

От приложените по делото доказателства се установява следното:

Процесният имот е бил отчужден по реда на чл. 32 ЗДС, принудително, за задоволяване на държавни нужди, които не могат да бъдат задоволени по друг начин, с Решение № 777 от 30.11.2007 г. на МС на РБ. В това решение, към момента на издаването му, в графа „собственик“ е записано „липсват данни“, поради което и на осн. чл. 39а, ал. 1 ЗДС сумата по обезщетението – 453 614 лева, е преведена от инвеститора на обекта – Агенция „Пътна инфраструктура“ по сметка на областния управител на област С., с писмо № 0408/138 от 11.12.2010 г.

С Решение № 798 от 19.08.2010 г. на ОСЗ – Район „К.“, постановено по преписка вх. № 798/1992 г., влязло в сила на 01.09.2010 г., постановено на осн. чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ, е възстановено правото на собственост на наследниците на К. К. Т. върху имот пл. № [номер], кад. л. Б-4-12-Б в землището на [населено място], [район] в съществуващи реални граници. Съгласно удостоверение изх. № 94-00-838 от 20.04.2012 г. поземлени имоти с идентификатори [номер]; [номер] и [номер] от КК на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-59 от 14.09.2010 г. съответстват на реални части от ПИ с пл. № [номер], кад. л. Б-4-12-Б, за който в разписния списък към плана – м. „с. Я. – разширение“ от архивния кадастрален план, съхраняван в архивите на НАГ на СО до 21.12.2009 г., е записан като собственик АПК „Средец“, без документ за собственост. Изрично е отбелязано, че решението на ПК не е променяно и отменяно. Към удостоверението е приложена комбинирана скица.

Въз основа на окончателно разрешения въпрос за реституция на земеделската земя наследниците на К. Т. са подали заявление до областния управител – вх. № 92/20 от 27.03.2012 г., с което са поискали да им бъде изплатено предвиденото от административния орган обезщетение за отчуждаването на възстановения им по закон поземлен имот. Към заявлениет оса приложили писмени доказателства, удостоверяващи правата им.

Административният орган, позовавайки се на принципно становище на МРРБ, изразено в писмо изх. № 90-04-730 от 21.11.2012 г., е постановил оспорвания отказ, като е приел, че след като не е удостоверено правото на собственост към момента на влизане в сила на Решение № 777 на МС на РБ, то липсва правно основание за изплащане на предвиденото обезщетение за принудително отчуждения имот, възстановен им по земеделската реституция.

При тази фактическа установеност изводите на решаващия състав са обосновани, правилни и законосъобразни.

Правилно съдът е приел, че оспорващите административното решение са правоимащи по чл. 39а от ЗДС (ЗАКОН ЗА ДЪРЖАВНАТА СОБСТВЕНОСТ), а отказът на административния орган да им изплати обезщетение за отчуждения им, по принудителен ред и за неотложна държавна нужда недвижим имот, е незаконосъобразен. Това е така, тъй като наследниците на К. Т. са заявили претенцията си за възстановяване на земеделската земя, която праводателката им е внесла в ТКЗС, през 1992 година, т. е. в срока по ЗСПЗЗ. Обстоятелството, че преписката им е била разрешена окончателно едва през 2010 година и след влизане в сила на Решение № 777 на МС на РБ от 30.11.2007 г. за отчуждаване на реституирания им имот не води до извод, че държавата не дължи обезщетение за него.

В контекста на събраните по делото доказателства, националното законодателство и защитата на собствеността, като форма на притежание по см. на чл. 1, ал. 1 от Протокол 1 от ЕКПЧОСвсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право. Доколкото преди отчуждаването на имотите с РМС № 777/2007 г. процесният имот е бил земеделски, същият попада в обхвата на специалния закон - ЗСПЗЗ и подлежи на земеделска реституция. Единственият орган, като орган на поземлена собственост съгласно чл. 31 ЗСПЗЗ, овластен с правомощието да проведе процедурата по ЗСПЗЗ и да издаде документ за собственост, като резултат от окончетелно й приключване, е общинската служба по земеделие. Влязлото в сила решение, придружено със скица, удостоверява правото на собственост и има силата на констативен нотариален акт за собственост върху имота, освен в случаите по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ. С оглед на правната сила, която придава законът, в чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ, докато не бъде отменено по съдебен ред, решението обвързва всички правни субекти, включително и административния орган по чл. 39а, ал. 1 ЗДС. Решението не е отменено, нито изменено, както е удостоверено от административния орган. В административното и съдебното производство липсват доказателства и твърдения, че други частноправни субекти или държавата, респ. общината са претендирали, или установили, права върху процесния имот, респ. претендират да са правоимащи по см. чл. 39, ал. 2 ЗДС. При това положение лицата, които към датата на влизане в сила на РМС № 777/2007 г., не по тяхна вина, все още не са били снабдени с актове по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ, но впоследствие представят доказателства за собственост пред надлежния да изплати обезщетението административен орган, следва да бъдат признати за правоимащи по чл. 39а, ал. 2 ЗДС (в същия смисъл виж. Решение по адм. дело № 2238/2015 г. по описа на трето отд. на ВАС).

В изпълнение на задълженията си по чл. 39а, ал. 1 ЗДС инвеститорът на обекта е превел по сметка на областния управител суми за обезщетенията на имотите, чиито собственици не са били установени към момента на издаване на административния акт и това обстоятелство не е спорно. Затова за него възниква законовото задължение да изплати сумата за обезщетението на лицата, които докажат правото си на собственост пред него, като неизпълнението на това задължение е в противоречие с материалния закон.

Предвид изложеното, обжалваното решение, като правилно и законосъобразно ще следва да бъде оставено в сила. По същество частната жалба е основателна.

На л. 42 от АД № 6946/2014 г. е приложено платежно нареждане, видно от съдържанието на което жалбоподателите – С. В. Т., Г. В. Т. и Т. В. Т. са внесли държавна такса за завеждане на делото в съда в размер на 30 лева.

В жалбата, депозирана чрез административния орган до съда се съдържа искане направените в съдебното производство разноски от страна на жалбоподателите, да бъдат изплатени от бюджета на Областната администрация.

Допълнително за изготвяне на експертиза е внесена сумата от 200 лева с платежно нареждане от 17.10.2014 г. (л. 59 от делото), която е била възстановена по молба на процесуалните представители на страната от 11.11.2014 г., след приключване на устните състезания и след разпореждане на съда (л. 173-174).

В последното по делото заседание пред първата инстанция, адв. Й. Г. е поддържал искането за присъждане на разноските по делото, като в изпълнение на задължението си по чл. 80 ГПК е представил на съда и списък на разноските, в който е отразена сумата от 500 лв., представляващи адвокатски хонорар по договор (л. 171).

С решението си по делото съдът не се е произнесъл по искането, поради което с молба от 01.04.2015 г., на осн. чл. 248, ал. 1 ГПК, приложим субсидиарно, адв. Г. и адв. М., са поискали от съда да допълни съдебния акт. Съдът е приел, че доказателства за извършеното плащане н адвокатско възнаграждение не са приложени по делото, поради което е осъдил областната администрация да заплати разноски на страната в размер на 30 лв.

След произнасянето на съда, по искане на жалбоподателите, областният управител на област С. е представил на съда молба с дата 12.12.2015 г., от съдържанието на която е видно, че оригиналът на договора за правна помощ и съдействие не е бил изпратен с административната преписка в съда (л. 212).

При така изложените факти настоящият състав намира, че с оглед изхода на правния спор и представените от страните писмени доказателства, обжалваното определение е неправилно и следва да се измени като на страната се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение пред първата инстанция при следните съображения:

В протокола на проведеното на 06.11.2014 г. открито съдебно заседание съдът е отразил, че жалбоподателите се представляват от адв. Г. и адв. М. „с пълномощни по делото“. Тъй като, съгласно чл. 33 ГПК, пълномощниците се легитимират с пълномощно, подписано от страната или нейния представител или упълномощаването се прави устно пред съда, то настоящият състав приема, че упълномощаването пред решаващия съд е направено валидно и отразено в съдебния протокол, който е доказателство за извършените в съдебното заседание съдопроизводствени действия по арг. от чл. 152 ГПК. По делото е представено едно единствено пълномощно – серия А № [номер], без дата, приложено към молбата на Областния управител на област С. от 12.12.2015 г., от текста на което е видно, че адв. Г. и адв. М. са упълномощени да представляват оспорващите заповед № РД-15-123 от 11.06.2014 г. на Областния управител на О. С пред АССГ, с което упълномощаването е валидирано, а заплащането на адвокатско възнаграждение в брой - доказано.

Тези обстоятелства не са били известни на съда при постановяване на определението, но настоящата инстанция следва да ги съобрази. В касационното производство не е налице искане за присъждане на разноски, не е представен списък и такива не се доказват.

Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК Върховният административен съд, трето отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1773 от 18.03.2015 г., постановено по адм. дело № 6946/2014 г. от Административен съд - София град.

ИЗМЕНЯ Определение № 6501 от 27.11.2015 г., постановено по адм. дело № 6946/2014 г. от Административен съд - София град КАТО:

ОСЪЖДА Областна администрация на област С. ДА ЗАПЛАТИ на С. В. Т., Г. В. Т., И. П. Б. и Н. П. Б. сумата от 500 (петстотин) лева, представляващи разноски по делото адвокатско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване.