Върховният административен съд на Р. Б. - Първо отделение, в съдебно заседание на тринадесети септември две хиляди и двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. М. ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛОЗАРА А. П. при секретар Б. П. и с участието на прокурора Ч. С. изслуша докладваното от съдията С. А. по административно дело № 9719 / 2021 г.
Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 7 ДОПК.
Образувано е по касационна жалба на „Дистанд“ ООД – гр. Добрич чрез процесуалния си представител адв. М. П. срещу решение № 230/02.07.2021 г., постановено по адм. дело № 425/2020 г. по описа та Административен съд – гр. Добрич, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против РА № Р – 03000818007764 – 091 – 001/29.10.2019 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр. Варна, потвърден с решение № 318/19 от 10.07.2020 г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно –осигурителна практика“ – гр. Варна при ЦУ на НАП, с което не е признато правото на приспадане на данъчен кредит в размер на 60 263,73 лв. за периода 01.01.2013 г. – 31.12.2017 г. и лихви за забава – 29 651,21 лв. Релевират се оплаквания, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, представляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според касационния жалбоподател съдът не е обсъдил всеобхватно значението на приложимите в настоящия случай правни норми за правилното решаване на казуса. Счита, че ревизионният акт е незаконосъобразен, тъй като такова непризнаване на данъчен кредит не се прилага, когато стоките са предмет на последващ износ. В този смисъл касаторът е изложил съображения, че когато се касае за доставки, при които стоките остават на територията на Европейския съюз (ЕС), то тогава следва да се обложат в някоя страна – членка, като вид вътреобщностно придобиване (ВОП). Направен е извод в касационната жалба, че при ВОП на стока по идентификация, получателят самоначислява ДДС, но няма право на данъчен кредит, като при случай, в който стоката остава на територията на ЕС следва ДДС да се обложи в страната – членка на приспадане, а ако не е обложена стоката, следва да се обложи при междинния получател по чл. 62, ал. 2 ЗДДС. Това облагане по чл. 62, ал. 2 ЗДДС касаторът счита, че е субсидиарно, вторично, допълнително и е за чужд данъчен дълг, като се определя от два кумулативни факти – стоките да са пристигнали в държава на ЕС и крайният получател да не е декларирал придобиването, но в процесния случай стоката не е останала в държава от ЕС, а е изнесена от Австрия, където стоките са пристигнали от Полша до трети страни – Русия, Молдова и др. Позовава се на разпоредбите на чл. 114, б. „а“, чл. 141, б. „д и „г“ и чл. 197 от Директива 2006/112/ЕО. Относно цитираното от съда решение по съединени дела С – 536/08 и С – 539/08 на Съда на Европейския съюз (СЕС), касационният жалбоподател счита, че то не е относимо към настоящия казус поради различната фактическа обстановка. В тази връзка сочи, че в случая няма избягване на облагане с ДДС, т. е. няма ощетен бюджет; няма трето лице краен получател на територията на ЕС, което да не е декларирало ДДС по извършен от него ВОП; няма държава в ЕС, която да е крайна дестинация на движението на стоките и да се налага облагане на ВОП, защото стоките са с предназначение износ извън ЕС. По отношение на стоките, изпратени до Румъния според касатора е налице противоречие в съдебното решение относно документ по чл. 9, ал.1 ППЗДДС, с който се доказва облагането на стоките на територията на Румъния, а именно документ, който не се издава от държава в ЕС, вкл. и в България и относно облагането на ВОП, посочено в Ш. Д. в цитираното решение на СЕС, вместо новорегламентираната Директива 2006/112/7ЕО „деклариране“ по чл. 42, б. „б“ и чл. 265 от нея. По приложението на чл. 62, ал. 2 ЗДДС в касационната жалба се излагат доводи, че нито в посочената разпоредба, нито в Директива 2006/112/ЕО, нито в цитираното решение на СЕС е посочено с какви документи се доказва облагането при ВОП. Посоченият документ в чл. 9 ППЗДДС касационният жалбоподател счита, че е в противоречие с цитираната Директива, а именно, че ППЗДДС като подзаконов нормативен акт изисква доказване на „облагане“, а не на „деклариране“, както изисква чл. 42, буква „б“ от Директивата, а чл. 265 от нея регламентира подаването на справка – декларация по ДДС за съответния данъчен период, поради което не става въпрос за облагане, а за деклариране. Наред с това се сочи, че ППЗДДС ограничава доказателствените средства до едно единствено – документ, издаден от компетентната администрация, който нито една държава – членка от ЕС не издава, вкл. и България. Твърди, че официалните свидетелстващи документи от такъв вид относно данъци, се издават само между държави – членки, но не и на частни лица (фирми) и то по Регламент (ЕС) № 904/2010 относно административното сътрудничество и борбата с измамите в областта на ДДС, съдът противно на изложеното изисква „плащане на ДДС“, а не доказване на декларирания ВОП. Излага се и оплакване, че съдът е отказал събиране на доказателства по реда на Регламент (ЕС) № 904/2010, с което е лишил касатора от възможността да се ползва от безспорни факти – декларирането на ВОП по чл. 42, б. „б“ във връзка с чл. 265 от Директивата и в тази връзка се сочи, че чл. 62, ал. 2 - 4 ЗДДС противоречи на посочените разпоредби от Директивата, както и, че чл. 9, ал.1 ППЗДДС регламентира обективно невъзможен документ за доказване. Касационният жалбоподател счита, че следва да се отправи преюдициално запитване до СЕС с оглед депозираната пред настоящата касационна инстанция молба. Иска се отмяна на обжалваното решение и отмяна на ревизионния акт.
Ответникът по касационната жалба директорът на дирекция „Обжалване и данъчно – осигурителна практика“ – гр. Варна в депозирани по делото молби от юриск. Иванова оспорва касационната жалба и моли да се остави в сила обжалваното решение, да не се допуска искането за преюдициално запитване до СЕС и да се присъдят направените по делото разноски.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, а обжалваното решение като правилно, да се остави в сила.
Върховният административен съд, Първо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в преклузивния срок по чл. 211, ал.1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения:
За да отхвърли жалбата на „Дистанд“ ООД срещу цитирания по – горе ревизионен акт, с който на дружеството не е признато правото на приспадане на данъчен кредит в размер на 60 263,73 лв. за периода 01.01213 г. – 31.12.2017 г. и лихви за забава – 29 651,21 лв., първоинстанцинният съд е приел, че е установено по делото, че стоките, предмет на ВОП от Полша се закупуват от дружеството под идентификационен номер BG124025582, като същите стоки не пристигат на територията на България, а се получават на територията на Австрия, складират се там и се продават впоследствие за трети страни за износ. От фактическия състав на чл. 62, ал. 1 ЗДДС мястото на изпълнение на ВОП е на територията на страната, когато стоките пристигат и превозът им завършва на територията на страната, поради което според съда се налага извод, че от съществено значение за определяне на мястото на изпълнение на ВОП е правилното установяване на мястото на пристигане на стоките и мястото, където завършва транспорта. Относно ал. 2 съдът е приел, че мястото на изпълнение на ВОП също е на територията на страната, когато лицето ги е придобило под идентификационен номер, издаден в страната, независимо, че стоката не пристига и превозът не завършва на територията на страната, а на основание чл. 84 ЗДДС дружеството е задължено да начисли ДДС при придобиване на стоката. В тази връзка се сочи в обжалваното решение, че дружеството няма право на данъчен кредит по ВОП, когато стоките не пристигат на територията на страната и транспортирането им не завършва на същата територия. Съдът се е позовал на решението по съединени дела С – 536/08 и С - 539/08 на СЕС. Правото на данъчен кредит и според решението на СЕС съдът е приел, че не възниква при ВОП, дори в случай, че докаже извършването на последваща облагаема доставка с място на изпълнение на територията на друга държава – членка. Данъчният кредит в случая съдът е приел, че правилно не е признат от приходните органи, след като е установено, че стоките не са пристигнали на територията на страната преди да бъдат последващо транспортирани до държава – членка на крайно потребление. Според съда в този смисъл дори не е било достатъчно ревизираното лице да докаже, че стоките са обложени в тази държава – членка, което отново не е сторено. Съдът е приел, че извършените от „Дистанд“ ООД покупки на стоки на територията на държава – членка, транспортирани до друга държава – членка и за трети страни, не попада в обхвата в общите хипотези на ВОП, с място на изпълнение на територията на страната съгласно чл. 13, ал.1 във връзка с чл. 62, ал.1 ЗДДС, доколкото с тези разпоредби се поставя изискването стоките да пристигнат и превозът им да завършва на територията на страната. Относно чл. 62, ал. 2 ЗДДС съдът е изложил мотиви, че независимо от ал.1 мястото на изпълнение на ВОП е на територията на страната, когато лицето, което придобива стоките е регистрирано по ЗДДС и е осъществило придобиването им под идентификационен номер, издаден в страната, а ал. 3 указва, че ал. 2 не се прилага, когато лицето разполага с доказателства, че ВОП на стоки е обложено в държава – членка, където стоките са пристигнали или е завършен техния превоз. В процесния случай съдът е приел, че задълженото с ревизионния акт дружество не е представило доказателства съответното придобиване да е обложено с ДДС в държавата – членка, в която стоките са пристигнали или е извършен превоза им, като в тези случаи ДДС е изискуем от българското дружество съгласно чл. 84 ЗДДС. Съдът е приел, че от представените доказателства не се намира документ по смисъла на чл. 9 ППЗДДС, удостоверяващ, че ВОП е обложено в държавата – членка, в която стоките са пристигнали или превоза им е завършен там. Направеният опит от жалбоподателя в съдебното производство да бъдат събрани доказателства от компетентния орган на Румъния съдът е приел, че не са довели до промяна на направения вече извод за установяване факта на заплащане на ДДС по доставките. Направен е извод в обжалвания съдебен акт, че за жалбоподателя не е налице право на приспадане на данъчен кредит по ВОП, тъй като стоките не са пристигнали в страната.
По отношение на декларираните от „Дистанд“ ООД доставки към трети страни извън ЕС, съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 28 ЗДДС, според която прилагането на нулева ставка е за стоки, които се изпращат или превозват от мястото на територията на страната до трета страна или територия от или за сметка на доставчика/получателя, ако получателят е лице, което не е установено на територията на страната. За прилагането на нулева ставка в обжалваното решение е прието, че не е изпълнен съставът на чл. 28 ЗДДС, като отново съдът акцентира на решението по посочените по – горе съединени дела на СЕС. В решението е направен извод, че не са ангажирани по делото доказателства и затова правилно било прието от приходните органи, че ДДС е изискуем от ревизирания субект и е приложима разпоредбата на чл. 62, ал. 2 ЗДДС, както и не е доказан износът на същите стоки по смисъла на чл. 28 ЗДДС. Обжалваното решение е правилно постановено.
Разпоредбата на чл. 62, ал. 2 ЗДДС урежда особен вид ВОП, при който стоките не пристигат при получателя, а в друга държава – членка на ЕС, като ал. 2 регламентира хипотеза, при която закупуването на стоките се извършва под идентификационен номер на получателя. Няма спор, че данъчно задълженото с процесния ревизионен акт лице е издало протоколи по реда на чл. 117 ЗДДС и е начислило ДДС, като спорният въпрос е дали за ВОП от Полша за „Дистанд“ ЕООД, на последния се дължи и право на приспадане на данъчен кредит?
Разпоредбата на чл. 62, ал. 3 ЗДДС предвижда неприлагане на ал. 2, ако лицето разполага с доказателства, че ДДС е обложен в държавата – членка, където стоките са пристигнали или е завършен превозът им. Твърдението на жалбоподателя за такова облагане, обосновано е прието в обжалваното решение, че е недоказано. За законосъобразно упражняване на правото на данъчен кредит доказателствената тежест е върху получателя и последният следва да представи категорични доказателства, че данъкът е обложен. В случая фикцията на чл. 62, ал. 2 ЗДДС, според която, когато е налице ВОП, който се придобива под идентификационен номер, мястото се счита, че е на територията на страната и затова следва да е приложим и чл. 84 ЗДДС, за което няма спор между страните по делото. В същия смисъл са и разпоредбите на чл. 40 и чл. 41 от Директива 2006/112/ЕО, които уреждат мястото на вътреобщностното придобиване на стоки.
За твърдението на касатора, че ВОП е обложен в държавата – членка, където стоките фактически са пристигнали – Австрия пред настоящата касационна инстанция бяха представени от касационния жалбоподател следните документи: 2 броя фактури от 22.09.2015 г. и от 13.11.2015 г. в оригинал и в превод от румънски език, 3 броя писма от В. Вайс - Данъчни консултации Виена - Фрайщад до одитор Д. Д. във връзка с обмен на информация, писмо от Данъчни консултации Виена - Фрайщад, във връзка със запитване от одитор Д. Д., писмо от 28.07.2022 г. от Данъчна служба Австрия - Федерално министерство на финансите, извадка от Закона за счетоводните професии, обн. в Федерален държавен вестник - Австрия, писмо от Генерална дирекция "Борба с данъчните измами" - Национална агенция "Данъчна администрация" при Министерство на финансите - Румъния до Е. Д.. Тези документи обсъдени самостоятелно не изясняват спорните по делото факти и обстоятелства, а именно: След осъществяването на ВОП под идентификационен номер на „Дистанд“ ЕООД в България, извършен ли е износ по смисъла на чл. 28 ЗДДС от дружеството на същите стоки за Русия, Молдова и Казахстан – котли, шамотни плочи, датчици, щекери, релета, контролер, сензор за отработени газове и др. От доказателства, които бяха представени пред настоящата съдебна инстанция, вкл. и писмата от Австрия (от данъчен консултант във Виена – Фрайщад) не се установява процесните стоки да са се намирали на склад в Австрия, каквито са твърденията в касационната жалба, но в същото време приходните органи в ревизионния акт не оспорват този факт. В писмото от 28.07.2022 г. от Данъчна служба към Федерално министерство на финансите – Австрия до Д. Д. – одитор (без да са налице доказателства каква е връзката му с дружеството – касатор) е посочено, че описаните факти не се отнасят до територията на Австрия, а до България, Хърватска и Румъния, поради което не е налице контактна точка с австрийското данъчно законодателство. В писмо от същата дата на служител от Данъчна служба при Федерално министерство на финансите отново до Д. Д. се споменава, че в първоначалното му изявление се говори за склад в Австрия, но в последващото такова не се споменава за такъв склад. Така представените документи от Австрия не спомагат за изясняване на спорния въпрос по делото, като се има предвид, че доказателствената тежест за доказване на правото на данъчен кредит е върху касационния жалбоподател. Относно исканията на дружеството съдът да събере данни по линията на международното сътрудничество, както и искането да му се даде възможност чрез неколкократно отлагане на делото да се представят още доказателства, такива въпреки дадената от първостепенния съд възможност не са ангажирани, освен писмото на данъчен консултант от Виена – Фрайщад, което отново е предоставено и пред настоящата касационна инстанция, но от него не се установяват относимите по делото факти относно това дали следва да се признае правото на данъчен кредит след извършеното самоначисляване на ДДС за стоките по ВОП от Полша.
Относно приложението на чл. 62 ЗДДС правилно първоинстанционният съд е приел, че чл. 62, ал. 2 ЗДДС предвижда, че когато ВОП е осъществен под идентификационен номер, се приема, че доставката е на територията на страната, а ал. 3 указва, че ал. 2 не се прилага, когато лицето разполага с доказателства, че ВОП е обложено в държавата – членка, в която стоките са пристигнали или превозът им е завършен – арг. и от чл. 9, ал. 1 ППЗДДС. В същия смисъл са и разпоредбите на чл. 40 и чл. 41 от Директива 2006/112/ЕО относно мястото на вътреобщностното придобиване, но доказателства за относимостта на ал. 3 не са ангажирани от жалбоподателя.
Относно решението по съединени дела С – 536/08 и С – 539/08 на СЕС по приложението на чл. 28б, А, параграф 2, първа алинея от Шеста директива, касателно въпросът дали може да се приспадне данъчен кредит на начисления ДДС по ВОП, този казус е сходен, а не идентичен, но е относим към спорния въпрос: Дължи ли се право на данъчен кредит при осъществен ВОП под идентификационен номер, след като стоките са пристигнали на територията на друга държава – членка? Отговорът в решението на СЕС е категоричен, че данъчен кредит не се дължи, след като стоките по ВОП не са пристигнали на територията на страната, както и не е доказано от касатора чрез документ по чл. 9 ППЗДДС данъкът да е обложен в държавата – членка, където стоките са превозени. Неоснователно в тази връзка касаторът твърди, че му е нарушено правото да ползва данъчен кредит след самоначисляването на данъка, след като стоките не са пристигнали на територията на България, за което обстоятелство няма спор по делото. В тази връзка не следва да се сподели и възражението на касационния жалбоподател за нарушение на чл. 197 и чл. 265 от Директива 2006/112/ЕО. При липса на доказателства относно облагането на доставките в държавата – членка, в която стоките са пристигнали, то за касатора остава неприложим и корекционния механизъм по чл. 62 ал. 4 ЗДДС.
За твърденията на касатора за износ към трети страни на същите стоки, обосновано първоинстанционният съд е приел за законосъобразни изводите на приходните органи, че не са налице кумулативните предпоставки на разпоредбата на чл. 28 ЗДДС. Тази правна норма изисква за признаване на износ към трети страни стоките да се изпращат или превозват от място на територията на страната до място на територията на трета страна, което по делото категорично не е доказано, след като ВОП на стоките от Полша е осъществен под идентификационен номер, поради което те не са достигнали до нашата територия. В този смисъл правилно първостепенният съд е приел, че не е доказан и последващия износ на процесните стоки, респ. прилагането на нулева ставка по чл. 28 ЗДДС. Това не се установява и от представените допълнителни доказателства и пред настоящата касационна инстанция. При положение, че касационният жалбоподател като данъчно задълженото с процесния ревизионен акт лице не е доказал, а напротив установено е по безспорен начин, че ВОП на стоки от Полша не са пристигнали/не е завършен превозът им на територията на страната, поради което получателят „Дистанд“ ООД е извършил самоначисляване с протоколи по чл. 117 ЗДДС, то на него не му се дължи и правото на данъчен кредит. Спорният въпрос, както вече беше изтъкнато и по – горе в настоящето решение е относно ползването на данъчен кредит при положение, че не е изпълнено условието по чл. 62, ал. 3 ЗДДС, нито са налице доказателства, за да може касаторът да се ползва от корекционния механизъм по чл. 62, ал. 4 ЗДДС. Не е доказано по делото и наличие на тристранна операция, за де е приложим чл. 62, ал. 5 ЗДДС.
За твърдения от касатора износ не са представени достатъчно доказателства, с изключение на една малка част от документи "Auto", които не доказват категорично наличието на последващ износ за трети страни с износител „Дистанд“ ООД. Налице е износ, но от Австрия, а не от България, поради което не е изпълнено условието на чл. 28 ЗДДС. Фактът, че лицето е посочено в митническите декларации за износ от Австрия за трети страни като износител, не дава право на ревизирания субект да се ползва от нулевата ставка по чл. 28 ЗДДС предвид, че стоката не се превозва от територията на страната до територията на трета страна. В този смисъл в процесния случай не е приложим и чл. 73а ЗДДС.
Относно искането за отправяне до СЕС на преюдициално запитване, то касационния жалбоподател в нарочна молба пред настоящата съдебна инстанция, е поставил следните въпроси към СЕС:
1). Налице ли е „вътреобщностно придобиване на стоки“ по смисъла на чл. 41 и чл. 42 от Директива 2006/112/ЕО (чл. 62, ал. – 4 ЗДДС) при условие, че стоките, предмет на доставки на територията на ЕС не остават на територия на ЕС, а са предназначени за изпращане и реално са изпратени извън територията на ЕС при обстоятелствата на данъчния спор по главното производство при условията на чл. 146 от Директива 2006/112/ЕО?
2). Ако отговорът на горния въпрос е в смисъл, че е налице „вътреобщностно придобиване на стоки“ по смисъла на чл. 41 и чл. 42 от Директива 2006/112/ЕО (чл. 62, ал. 2 – 4 ЗДДС), то налице ли е право на приспадане на данъчен кредит според чл. 169, буква б) от Директива 2006/1128ЕО при „износ“ по чл. 146 – 149 предвид факта, че стоките не остават и не подлежат на облагане на територията на ЕС?.
3). Предвид изричните формулировки от решение по дело С – 536/08 и С – 539/08 на СЕС и чл. 42, б. б) от Директива 2006/112/ЕО, как трябва да се тълкуват използваните по решението на СЕС С – 536/08 и С – 539/08 изрази сделки, „обложени с ДДС“ (subject to tax)?
3.1. Като ефективно облагане и внасяне на конкретна сума ДДС или
3.2. Деклариране на „вътреобщностно придобиване на стоки“ по смисъла на чл. 265 от Директива 2006/112/1О, както регламентира и чл. 42, б. б) от Директива 2006/112/ЕО
В частност и предвид горното, как следва да се разбира изразът в чл. 41, 1 in fine относно установяването:“ че ДДС е бил приложен за това придобиване в съответствие с чл. 40“.
4). Допустима ли е национална правна уредба – чл. 28 ЗДДС, която да ограничава „освобождаванията“ по чл. 146 от Директива 2006/112/ЕО само до хипотези на изпращания на стоки от територията само на една страна – членка (България), в резултат на което се стеснява регулативния й обем?
В частност, има ли пряко приложение чл. 146 от Директива 2006/112/ЕО при данъчен спор относно изпращане на стоки извън територията на Общността от територията на друга страна – членка, различни от страната – членка, в която е установен изпращача?
5). Допустима ли е национална правна уредба – чл. 9, ал. 1, изр. второ от подзаконовия нормативен акт – Правилник за прилагане на ЗДДС, по силата на която за целите на доказване на изпълнение на условието по чл. 41, 1 in fine и/или чл. 42, б. а) и б) във връзка с чл. 265 от Директива 2006/112/ЕО (чл. 62, ал. 3 ЗДДС) доказателственото средство да се ограничи до официален удостоверителен документ, издаден от данъчната администрация на страната – членка, в която пристигат стоките или завършва техния превоз.
Настоящият касационен състав счита, че не следва да се отправя поисканото от касационния жалбоподател преюдициално запитване до СЕС, тъй като същият не е доказал наличието на доказателства за облагане, деклариране/прилагане на ДДС от държавата – членка, където стоките за ВОП от Полша за „Дистанд“ ООД са пристигнали. Изясняването на посочените понятия чрез преюдициално запитване от СЕС (относно облагане/прилагане/деклариране) не би допринесло за решаване на настоящия правен спор, след като по делото касаторът не е ангажирал никакви доказателства, че в държавата – членка, където стоките са пристигнали по ВОП от Полша, но са предназначени за „Дистанд“ ООД, данъкът е деклариран, обложен или приложен, поради което изясняването на тези понятия не би променило изхода на делото в полза на касационния жалбоподател. Както вече се посочи по – горе доказателствената тежест е върху касатора и негово задължение е било да изясни спорните факти и обстоятелства, а това не е сторено. В същия смисъл е и цитираното по – горе решение на СЕС.
Относно оплакването, че неизясняването на делото е по вина на приходните органи, респ. на първоинстанционния съд, тъй като не били изпратили запитване по линията на административното сътрудничество по Регламент (ЕС) № 904/2010 в Австрия, то е неоснователно. Приходните органи не са били длъжни предвид, че в случая доказателствената тежест за ВОП е върху ревизираното лице, а не както е при ВОД – върху приходните органи. От друга страна регламентът не два право на съда да изисква такава информация. Поради изтъкнатото по - горе не е налице извършено нарушение от страна на първостепенния съд, което на това основание да води до отмяна обжалваното решение, респ. на ревизионния акт.
С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав на касационната инстанция счита, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното решение е постановено при спазване на приложимия материален закон и на съдопроизводствените правила и затова като правилно на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК следва да бъде оставено в сила.
Предвид изхода на делото и направеното искане от ответника по касация, на същия следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция в размер на 3 252,22 лв. Не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение и за първата съдебна инстанция, както е поискано от ответника по касация, тъй като с обжалваното решение такова е присъдено.
Въпреки направеното искане, на касационния жалбоподател не следва да се присъждат направените по делото разноски предвид изхода на делото.
Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, Първо отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 230/02.07.2021 г., постановено по адм. дело № 425/2020 г. по описа та Административен съд – гр. Добрич.
ОСЪЖДА „Дистанд“ ООД – гр. Добрич да заплати на Национална агенция за приходите юрисконсултско възнаграждение в размер на 3 252,22 лв. за касационната инстанция.
Решението е окончателно.
Вярно с оригинала,
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
/п/ ЕМИЛИЯ МИТКОВА
секретар:
ЧЛЕНОВЕ:
/п/ С. А. п/ МАДЛЕН ПЕТРОВА