- 13 -
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3845
гр. София, 07.08.2024 година
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 28.02.2024 (двадесет и осми февруари две хиляди двадесет и четвърта) година в състав:
Председател: Владимир Йорданов
Членове: Димитър Димитров
Анелия Цанова
като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 5175 по описа за 2023 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 4299/05.09.2023 година, подадена от Ч. А. Г., срещу решение № 205/20.07.2023 година на Окръжен съд Шумен, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 419/2022 година.
С касационната си жалба Г. оспорва въззивното решение в частта му, с която след частично потвърждаване и частично изменение на първоинстанционното решение № 260 036/17.05.2022 година на Районен съд Шумен, единадесети състав, постановено по гр. д. № 1843/2018 година е определен режим на лични отношения на децата П. А. Х. и Г. А. Х. с майка им М. Х., като режима е увеличен с посочените в решението празници и е потвърден началния момент на задължението за издръжка.
В касационната жалба на Ч. А. Г. се излагат доводи за това, че въззивното решение на Окръжен съд Шумен в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което е и необосновано.
Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което бъде определен режим на лични отношения между децата П. А. Х. и Г. А. Х. и майка им М. Х., така както е поискано от касатора и началния момент на задължението за издръжка бъде определен-считано от датата на предявяване на иска.
В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Шумен по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба М. Х. е подала отговор на същата с вх. № 5508/23.11.2023 година, с който е изразила становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 205/20.07.2023 година на Окръжен съд Шумен, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 419/2022 година в оспорваната му част и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
Ч. А. Г. е бил уведомен за обжалваното решение на 07.08.2023 година, като подадената от него против същото касационна жалба е с вх. № 4299/05.09.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
В обжалваното решение съставът на Окръжен съд Шумен е приел, че в случая, се било установило по категоричен начин, че и двамата родители Ч. А. Г. и М. Х. притежавали необходимите личностни, морални, социални, икономически и битови условия, както и нужния капацитет да задоволяват основните и специфични потребности на децата П. А. Х. и Г. А. Х. и се ползвали от подкрепата на членовете на разширените си семейства.
Между децата и родителите била изградена силна и пълноценна емоционална връзка и децата били привързани и към двамата, без резерви към някой от тях. Същите се чувствали спокойни, сигурни и напълно адаптирани към семейството си и социалната среда. И при двете деца било налице стабилно емоционално състояние, което се изразявало в чувство на защитеност, сигурност и подкрепа. Не се установявал синдром на родителско отчуждение и психоемоционалното състояние на децата не било засегнато от спора между страните относно тях.
От друга страна, се било установило, че в най-ранните им години грижи за децата бил полагал преимуществено бащата Ч. А. Г., а след задържането на майката М. Х. в Кралство Н. и след завръщането им в Р. Б. когато П. А. Х. бил на 5 години, а Г. А. Х. на 2 години, същият ги бил отглеждал сам в продължение на около две години, след което отново бил основният обгрижващ родител, подпомаган активно от родителите си и семейството на сестра си, с изключение на времето, през което децата били настанени в семейството на леля си по бащина линия по реда на ЗЗДет., през периода от началото на 2020 година до лятото на 2022 година..
Също така се било установило, че бащата бил по-добре подготвен психически и емоционално да отговори на нуждите на децата и, поради преимущественото си съжителство с него, те го приемали за значимия за тях родител. Установило се и, че след пристигането на децата в Р. Б. бащата бил съумял, с помощта на своите близки да им осигури всички необходими условия и грижи, съобразени с възрастта и специфичните им нужди от здравни услуги, образование, създаване на социални умения и среда, личностно и физическо развитие, както и, че в отношенията си към тях проявявал любов, топлота, загриженост и разбиране към индивидуалните им потребности, предоставял им свобода на избор, но поставяйки ясни граници при авторитетен стил на родителстване.
На следващо място, се било установило, че майката М. Х. също била силно емоционално привързана към децата си и била направила всичко възможно за да бъде близо до тях и да не прекъсва връзката помежду им, напускайки държавата, в която била родена, живяла и работила и идвайки в Р. Б. където била положила нужните усилия да създаде оптимални условия за живот за себе си и децата си, както и, че, осъзнавайки проблема и търсейки решение, тя била проявила толерантно отношение към нуждите и потребностите им и търпимост при разрешаване на спора за упражняване на родителските права върху тях с бащата, което поведение безспорно показвало зряло, осъзнато и отговорно отношение към родителската й функция.
Майката имала подкрепа от родителите си и по-големите си деца, които безрезервно били готови да я подпомогнат или заменят в грижите за децата П. А. Х. и Г. А. Х.. Родителският й стил при общуването й с децата се базирал на либерално отношение, съчетано с липса на контрол относно поведението на децата, поставяне на граници и развиване на социални умения спрямо възрастовото им израстване. М. Х. отричала постигнатите резултати при П. А. Х. и отсъствало поощрение от нейна страна.
При избор на занимания, същата не отчитала спецификата на възрастта, в която се намирал П. А. Х. и особеностите на половите различия между децата. При контакта на майката с децата преобладавало желанието й за близост, като искала да ги държи в постоянно свързване с мисълта за привързване-израз на удовлетворяване на собствената й потребност на значима майка (чрез задоволяване на детски желания, което тя възприемала като норма) при либерален стил на възпитание.
В отношението на майката към двете деца се отчитала незрялост и липса на ясна визия за тяхното личностово развитие и бъдеще. В ситуация на затруднение, същата трудно преработвала негативни емоционални преживявания. Било установено и, че при общуването между майката и нейните близки от Кралство Н. и детето Г. А. Х. съществувала езикова бариера, която макар и да не била непреодолима, го затормозява. Наред с това, се установило, че по отношение на майката била налице влязла в сила присъда в Кралство Н., с която й било наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години и четири месеца, чието изтърпяване било отложено за неизвестен период от време поради депозирана от нея молба за помилване, по която нямало окончателно произнасяне от компетентния съд.
Срещу бащата също било повдигнато обвинение за извършено престъпление в Кралство Н. и било поискано екстрадирането му в тази държава, по отношение на което все още нямало постановено решение от страна на българския съд. Членовете от разширените семейства на двамата родители не били прекъснали контактите си с двете деца, като, поради стечение на посочените по-горе обстоятелства, те били по-близки с роднините на бащата.
Във връзка с тона следвало да се отбележи, че от данните по делото се установявало, че в началото на спора помежду им всеки от родителите бил проявил негативизъм в отношенията си към другия и незачитане на правата му, които действия обаче били очевидно импулсивни, като с времето както Ч. А. Г., така и М. Х. били направили нужните компромиси и били постигнали необходимия баланс в отношенията им в положителна посока, което можело единствено да се адмирира.
Що се отнасяло до негативните им характеристики, които можели да бъдат извлечени от показанията на някои от свидетелите, предвид установеното и това, че заключенията на разпитаните лица се базирали само на инцидентни впечатления и то в екстремна за страните обстановка, въззивният съд намирал, че те не можели да бъдат определящи, особено предвид дадените от експертите психолози заключения. Въз основа на посоченото и, съобразявайки най-добрия интерес на двете деца, въззивната съдебна инстанция приемала, че упражняването на родителските права спрямо тях следвало да бъде предоставено на бащата Ч. А. Г., при когото да бъде определено и местоживеенето им, тъй като същият ги бил отглеждал преимуществено и по възможно най-добрия за живота и здравето им начин, притежавал необходимия родителски капацитет и всички необходими условия да им осигури сигурна, подкрепяща и благодатна среда за развитие и израстване, задоволявал нуждите и потребностите им според индивидуалните им характеристики и се отнасял с любов, разбиране и уважение към личността на всяко от тях, полагайки усилия за правилното им социализиране и изграждане като пълноценни личности, с ясна визия за бъдещия им прогрес.
Във връзка с това въззивният съд, считал, че бащата бил по-подходящия да упражнява родителските права и поради факта, че той щял да осигури на децата по-позната за тях семейна и социална среда, към която те биха успели да се адаптират и, в която се чувствали обгрижвани, спокойни и защитени, докато предоставянето на майката можело да създаде нежелателен стрес за децата поради необходимостта от привикване към нови условия, начин на общуване, обгрижване и социализация, което безспорно, предвид все още ниската им възраст и невъзможността за самостоятелна и адекватна преценка на обстоятелствата и заобикалящата среда, би ги изправило пред сериозни предизвикателства от психоемоционален характер, с възможни негативни последици.
На следващо място въззивният съд, отчитал и обстоятелството, че по отношение на майката М. Х. била налице вече влязла в сила присъда, което предполагало, че макар и в бъдеще било възможно да се наложи да я изтърпи ефективно, което при предоставяне родителските права на нея щяло да създаде излишен риск децата да бъдат лишени от възможността да ги упражнява реално и отново щяло да ги поставило в несигурно и неприемливо положение, което допълнително щяло да рефлектира негативно върху живота и психиката им.
Действително по отношение на бащата Ч. А. Г. също съществувала опасност от наказателно преследване, но предвид фазата, в която се намирало инициираното срещу него производство, то предполагало по-дълъг времеви период, който не бил решаващ за статута на децата към настоящия момент, а от друга страна-дори при задържането му, те нямало да бъдат изправени пред необходимостта да напуснат дома си и познатата им семейна среда, която среда при възникване на ситуация, в която майката би била задържана за изтърпяване на наказание, би се променила съществено, дори, ако децата бъдат отглеждани от роднините й в Р. Б.
Що се отнася до противоречащите позиции, които били заемани от бащата Ч. А. Г., във връзка с които били навеждани доводи във въззивната жалба, въззивният съд намирал, че такива се очертават и в поведението на М. Х., като, видно от доказателствата, към настоящия момент всеки от двамата бил успял да ги преодолее и осмисли позициите, приоритетите и поведението си, което само допринасяло за положителната оценка и на двамата като родители, осъзнаващи общите си ангажименти и отговорности към двете деца, които не можели да бъдат поети удачно само и единствено от единия от двамата.
По тези съображения въззивният съд, достигал до извода, че исковите претенции за предоставяне упражняването на родителските права по отношение на децата П. А. Х. и Г. А. Х. на бащата Ч. А. Г. и определяне на местоживеенето им при него били основателни и доказани и следва да се уважат. Относно режима на лични контакти, като съобразявал възрастта на двете деца, родителските качества на майката и емоционалната привързаност между тях, въззивният съдебен състав приемал за изцяло правилен извода на първоинстанционния съд, че режимът следвало да бъде разширен и да се осъществява, както следва: и за двете деца всяка първа и трета седмица от месеца, от 17.00 часа в петък до 19.00 часа в неделя, с преспиване; през всяка четна календарна година-през първата половина на коледните, новогодишни и великденски празници, а през всяка нечетна календарна година-през втората половина на коледните, новогодишни и великденски празници; 30 дни през лятото, когато бащата не бил в платен годишен отпуск и на рождените дни на всяко от децата, които да се празнуват съвместно от тях двете и родителите им.
Относно искането на Ч. А. Г. режимът да бъдел определен поотделно за всяко от децата, въззивният съд считал, че не следвало да се уважава, предвид факта, че двете деца съжителствали заедно през повечето време и очевидно връзката помежду им се базирала на силна емоционална привързаност, обич и разбирателство, като не се установявало специфичните им потребности да създавали трудности при съвместното им отглеждане.
Действително, особеностите в развитието на детето П. А. Х. и липсата на възможност майката да комуникира с детето Г. А. Х. без помощта на преводач създавали предпоставки за различен вид общуване с всяко тях, което обаче не следвало да представлява пречка за осъществяване на пълноценни срещи и контакти и с двете деца едновременно и задоволяване в пълнота на потребността им от общуване с майката, предвид разширения режим на свиждане.
Въззивният съд считал, че при съвместно осъществяване режима на лични контакти не само че за децата щяла да се създаде оптимално благоприятна обстановка за общуване в семейна среда и изграждане на обща взаимност с майката, каквото би следвало да било естественото развитие на отношенията им, но и това щяло да подпомогнало правилната социализация на децата и да улесни грижите на майката, която при езикови затруднения в общуването си с Г. А. Х. можела да бъде подпомагана от П. А. Х.. Освен това и двете деца били на възраст, в която имали изградена представа за своята личност, както и за личностни граници и нямало да бъде препятствие, при подходящи подход и напътствия от страна на родителя, да постигнат нужния синхрон и баланс при общуване помежду си и с майка им.
Съвместните им занимания и преживявания не само щели да изградят у децата чувство за общност и пълнота в общуването, но и щели да допринесат за изграждането им като съпричастни и проявяващи търпимост и емпатия личности, което би повлияло на цялостното им израстване и развитие. Що се отнася до опасенията на бащата Ч. А. Г., че майката М. Х. би могла да изведе незаконно децата извън страната, ако и двете са с нея, въззивният съд считал, че към настоящия момент, от събраните по делото доказателства, не можело да бъдат извлечени данни за подобни немерения у майката. Напротив, установи било, че тя трайно се била установила в Р. Б. където си била закупила жилище и работела като изразява готовност да се грижи за децата си тук, като декларирала, че би ги завела в Кралство Н., но само за ваканция и единствено, ако те пожелаели и с разрешение на бащата. Действително, М. Х. имала по-различен подход от приетия в нашето общество относно начина на общуване и възпитание на двете деца, който обаче се дължал единствено на различната й култура и възгледи за живота, възприети като нормални в страната, от която произхождала, което не можело да бъде предпоставка за ограничаване на контактите й с двете деца, при отсъствие на доказателства, че начина й на родителстване засягал или поставял в опасност живота, здравето и нормалното им психично и физическо развитие.
Обратно, опознаването от децата на друг мироглед, подход на родителстване, отношение и възпитание само щяло да допринесе за обогатяването им и приспособяването им към двете различни култури, към които те безспорно принадлежали в еднаква степен и щяло да подобри способностите им за безпроблемна адаптация към различна среда в бъдеще, като, ако бъдели лишени от тази възможност сега, срещата с нея в бъдеще действително щяла да създаде по-голям риск от културен, социален и личностен шок за тях.
На следващо място, се установило, че със съдебно решение по чл. 8 от Х. К. местоживеенето на децата било определено в Р. Б. с оглед на което, при евентуално им извеждане извън граница от майката, съществували достатъчно механизми за защита на правата и интересите им. Предвид това и, че родителят не би могъл да бъде ограничаван от правото да осъществява контакт с децата си само поради факта, че бил гражданин на друга държава, а децата-с двойно гражданство, въззивният съд считал, че определянето на разделен режим на свиждане с майката е неудачно. В съответствие с фактическите и гривните доводи, въззивната инстанция приемала, че първоинстанционното решение следвало да се измени само в частта за режима на лични контакти между майката и двете деца, като се отмени в частта, касаеща коледните, новогодишни и великденски празници и вместо него бъдело постановено друго, с което режимът да бъдел определен, както следва: през всяка четна календарна година-през първата половина на коледните, новогодишни и великденски празници, а през всяка нечетна календарна година-през втората половина на коледните, новогодишни и великденски празници, и се допълни, както следва: На рождените дни на всяко от децата, които да се празнуват съвместно от тях двете и родителите им.
Наред с горното е посочено, че претенцията на Ч. А. Г. за присъждане на издръжка от датата на завеждане на исковата молба била неоснователна и следвало да се отхвърли, тъй като към тази дата и до септември 2022 година децата били отглеждани в приемното семейство на тяхната леля, а от друга страна-по делото не твърдяло и не се били събрали доказателства, че след това те били издържани единствено или преимуществено само от бащата, а не и от двамата родители.
С оглед на тези изводи на състава на Окръжен съд Шумен с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Ч. А. Г. е поискал въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпросите за задължението на въззивния съд да мотивира решението си като обсъди всички доказателства и защитни позиции, включително всички възражения на страните (т. 1 от ТР № 1/2010 година на ОСГТК на ВКС)?;за това може ли съдът да не възприеме заключението на съдебните експертизи без да мотивира защо в съответствие с нормата на чл. 202 от ГПК и трябва ли съдът независимо от това дали възприема или не експертното заключение да изложи мотиви обосноваващи преценката му за годността на експертизата (решение № 241/23.10.2013 година, постановено по гр. д. № 3194/2013 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 108/16.05.2011 година, постановено по гр. д. № 1814/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 60/25.03.2013 година, постановено по т. д. № 475/2012 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о.)?; за това длъжен ли е съдът при наличие на противоречиви експертни заключения на вещи лица да изложи мотиви по какви съображения възприема едното от тях, а не кредитира другото (решение № 58/13.02.2012 година, постановено по гр. д. № 408/2010 година по описа на ВКС, ГК, І г. о.)?, както и за това може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по селото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля изцяло като недостоверни (решение № 24/28.01.2010 година, постановено по гр. д. № 2744/2008 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. и решение № 294/11.11.2015 година, постановено по гр. д. № 1454/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.)?.
Първият от така поставените въпроси не обуславя допускането на въззивното решение до касационен контрол, тъй като при постановяването му въззивният съд е съобразил задължението си по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС, съгласно която дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава.
Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която беше контролноотменителна и дейността й беше проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. При въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора.
Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция всъщност обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност.
След собствените си фактически и правни изводи по същество на спора, въззивният съд трябва да направи констатацията за наличието на пълно или частично съвпадение с тези на първата инстанция. В последните два случая ще се изрази непрекият резултат от дейността на въззивния съд, по проверка на обжалваното решение, отразен в диспозитива му-да остави в сила или да постанови ново решение, след като отмени изцяло или частично решението на първата инстанция. Съставът на Окръжен съд Шумен е изложил подробни мотиви, относно това как е достигнал да изводите си при постановяване на въззивното решение, които изводи са изградени след обсъждане на всички събрани по делото доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност, като с оглед на това е отразено и кои доводи, твърдения и възражения на страните са приети за основателни и кои не.
Същевременно е съобразено и задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства без да дава превес на едни от тях над други или пък да игнорира част от тях. С оглед на това не само първия, но и четвъртият от въпросите в изложението на Ч. А. Г. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не обуславя допускането на исканото от него касационно обжалване. Такова обжалване не се обуславя и от втория и третия от посочените по-горе въпроси.
Видно от мотивите на въззивния съд същият е обсъдил заключенията на изслушаните в производството, както пред първата, така и пред въззивната инстанция, експертизи, като не е приемал съществуването на противоречие между двете и е изложил подборни съображения защо счита, че режима на лични отношения с майката следва да се осъществява общо за двете деца, в противовес на становището на вещото лице от изслушаната пред въззивната инстанция експертиза, че това трябва да става поотделно за всяко едно от тях.
Освен това в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Ч. А. Г. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Шумен да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по въпросите за това посочения от бащата и отразен във въззивната жалба режим на свиждания и на лични контакти на децата с тяхната майка, изразяващ се във виждане с всяко едно от децата поотделно за определен период от време (в случая обусловен от изпълнението на влязла в сила осъдителна присъда на майката), противоречи ли на разпоредби от действащото българско и европейско законодателство в тази област?; за това посоченият от бащата и отразен във въззивната жалба режим на свиждания и лични отношения на децата с тяхната майка, изразяващ се във виждане с всяко от децата поотделно за определен период от време (в случая обусловен от изпълнението на влязла в сила осъдителна присъда на майката), противоречи ли на интересите на децата и в тяхна вреда ли е?; за това неуважаването на претенцията за определяне размера на издръжката с начален момент датата на депозиране на исковата молба, представлява ли нарушаване на действащи законови разпоредби?; за това игнорирането и неприлагането на разпоредбата на чл. 143, ал. 3 от СК, както и непроизнасянето на каквито и да са мотиви относно същия тест, представлява ли нарушаване на действащото законодателство и налагащо отмяна на постановен съдебен акт в тази му част?; за това поставянето в тежест на страна, позоваваща се на наличието на отрицателен за нея факт, да доказва същия факт вследствие на което се приема, че страната не го е доказала, представлява ли процесуално нарушение, водещо до отмяна на постановен съдебен акт в тази му част?, както и за това неприсъждането на разноски в полза на ищеца при явно установено поведение на ответника на обжалване и оспорване на исковата претенция в цялото съдебно производство (и пред двете съдебни инстанции) и постановено съдебно решение, уважаващо изцяло някои от претенциите и частично някои от същите, представлява ли процесуално нарушение водещо до отмяна на съдебен акт в тази му част?
Въпреки, че твърди, че произнасянето на касационния съд по тези въпроси би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото касаторът не е изложил никакви твърдения и съображения, от които да може да бъде направен извод за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ял. 1, т. 3 от ГПК.
Съгласно дадените в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС задължение на касатора е както да формулира правен въпрос или въпроси, които да послужат като общо основание за допускане на касационното обжалване, така и да обоснове съществуването на някои от посочените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Неизпълнението на това задължение само по себе си е достатъчно за да не се допуска касационното обжалване. Още повече, че видно от формулировката на въпросите, същите изискват от касационния съд да се произнесе по въпроси, свързани с конкретния спор между страните, в насока какво трябва да е разрешението на същия, а също така и по въпроси свързани с правилността на процесуалната дейност на решаващия съд.
Затова тези въпроси не покриват изискванията за въпроси, които могат да послужат като общо основание за допускане на касационното обжалване, съгласно указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Ч. А. Г. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Шумен да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение.
Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора.
Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК.
Изложените от Ч. А. Г. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Шумен.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 205/20.07.2023 година на Окръжен съд Шумен, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 419/2022 година, по подадената срещу него от Ч. А. Г. касационна жалба с вх. № 4299/05.09.2023 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 205/20.07.2023 година на Окръжен съд Шумен, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 419/2022 година по подадената срещу него от Ч. А. Г. от [населено място], [улица], вх. 4, ет. 3, ап. 50, с ЕГН [ЕГН] касационна жалба с вх. № 4299/05.09.2023 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.