Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) вр. с пар. 149 от Преходните и заключителни разпоредби към Закон за изменение и допълнение на АПК (обн. ДВ бр. 77/2018 г.).

Образувано е по касационна жалба на М. Намарет, [гражданство], срещу решение № 4067 от 15.06.2018 г. по адм. дело № 8077/2017 г. по описа на Административен съд - София - град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата му срещу отказ за издаване на дългосрочна виза вид „D“ с рег. № IST 1619913 от 12.06.2017 г.

Касационният жалбоподател, чрез процесуалния си представител, сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че съдът погрешно е приел, че не е нарушено правото му на сдружаване по чл. 11 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ/Конвенцията) с оглед на постановения административен отказ. Счита за неправилни изводите на АССГ, че щом е станал съдружник в българско търговско дружество, то неговото право на сдружаване е реализирано. Фактът, че едно лице е формално съдружник в едно търговско дружество, не може да се приравни на реално и пълноправно участие в управлението на същото. Излага подробни съображения за неправилност на изводите на съда относно отрицателната му визова история, за липсата на доказателства за участие на М. Намарет в дружеството, за липсата на доказателства за наличие на доходи, както и съображения за несъответствие на оспорения административен акт с целта на закона. Претендира присъждане на направените разноски по делото.

Ответникът – Съветник на Генералното консулство на Р. Б в гр. И., Турция, не изразява становище по касационната жалба.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, като се запозна с обжалваното съдебно решение, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211 АПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

С обжалваното решение АССГ е отхвърлил жалбата срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване (виза вид "D") с рег. № IST 1619913 от 12.06.2017 г. на М. Намарет, [гражданство].

За да постанови обжалваното решение съдът е приел за установено от фактическа страна, че с решение № 6081 от 05.10.2016 г. постановено от АССГ по адм. дело № 9716/2015 г., е отменен отказ за издаване на виза вид "D" от консулско длъжностно лице при Генерално консулство на Р. Б в Истанбул, издаден по заявление на М. Намарет. С постановеното решение, преписката е изпратена на административния орган със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на решението. Основният аргумент на съда за отмяна на постановения отказ е допуснато от административния орган съществено нарушение на административнопроизводствените правила и липса на мотиви.

На 28.11.2016 г. М. Намарет е подал ново заявление за издаване на дългосрочна виза вид "D" на основание чл. 24, ал. 1, т. 2 от ЗЧРБ (ЗАКОН ЗА ЧУЖДЕНЦИТЕ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ) (ЗЧРБ), в качеството му на съдружник с 45% от капитала на „И. Е. С” ООД, осъществяващ търговска дейност в Р.Б.О заявлението, от жалбоподателя е депозирана молба с приложени към същата писмени доказателства във връзка с постановеното от АССГ решение по адм. дело № 9716/2015 г. за ново разглеждане на преписката.

По така подаденото заявление е издаден обжалваният Отказ изх. № IST 1619913 от 12.06.2017 г. на консулско длъжностно лице, връчен на жалбоподателя, чрез неговия упълномощен представител, с приемо-предавателен протокол на 23.06.2017 г.

Отказът е постановен на основание чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ във вр. с чл. 16 от Правилник за прилагане на ЗЧРБ (ЗАКОН ЗА ЧУЖДЕНЦИТЕ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ) (ППЗЧРБ). Като мотиви за издаването му е посочено, че апликантът е с отрицателна визова история. Заявлението, депозирано на 28.11.2016 г., е различно от първоначално заявената цел на посещението. При първоначалното подаване на документи с предходното заявление от 08.07.2015 г. е посочена основна цел на пребиваването „друго, чл. 24, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ”. При извършената проверка на заявлението, въз основа на което е издаден оспореният отказ, е установено, че жалбоподателят, в качеството си на съдружник в търговско дружество, е кандидатствал за издаване на дългосрочна виза вид "D" на основание чл. 24, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ, като е декларирал, че осъществява търговска дейност на територията на Р. Б, с разкрити най-малко десет работни места на пълно работно време за български граждани, поддържани в срока на пребиваването.

Според мотивите на административния орган, представените документи от Териториална дирекция на Националната агенция за приходите - гр. С., касаещи действащите трудови договори на „И. Е. С” ООД, не отговарят на изискванията за осигуряване на не по-малко от 10 български граждани на пълно работно време, изискване важащо за всеки един от съдружниците - чл. 24, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ. От проверка в Търговския регистър към Агенцията по вписванията е установено, че дружеството се състои от трима съдружника, което е прието, като още едно неспазено изискване. Според административния орган от представените към заявлението документи не е установена връзка между дейността на посоченото търговско дружество и участието на жалбоподателя в него, с оглед посочените като осигурени български граждани. Прието е още, че жалбоподателят няма установени на територията на Р. Б ясни и прогнозируеми доходи, липсват данни за разпределението на доходите от дейността на дружеството по дялове на съдружниците. Предвид така установеното, административният орган е приел, че апликантът не отговаря на законовите изисквания и е издал оспорения отказ.

Към заявлението са приложени и писмени доказателства, приети от административния орган, като допълващи съществуващата административна преписка по предходното заявление за издаване на дългосрочна виза.

С определение от 21.07.2017 г., производството по делото е прекратено, а жалбата срещу постановения административен акт е оставена без разглеждане. От страна на жалбоподателя е депозирана частна жалба срещу постановения съдебен акт, разгледана от Върховния административен съд, който с Определение от 09.10.2017 г. по адм. д. № 10076/2017 г., е отменил определението на АССГ и е върнал делото на същия състав, с указания при решаване на спора по същество да бъде извършена преценка относно това дали са засегнати основни права и свободи на жалбоподателя по ЕКПЧОС

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът е приел, че оспореният отказ е издаден от компетентен административен орган, съгласно чл. 9г, ал. 1 ЗЧРБ и чл. 10, ал. 1 от Наредба за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим (НУРИВОВР), в предвидената от закона форма, без допуснати нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон и неговата цел.

Посочил е, че в разпоредбата на чл. 11 от ЕКПЧОСса гарантирани две основни права: свобода на мирни събрания и свободно сдружаване. Изложил е, че под "свобода на сдружаването" следва да се разбира, правото на хората да се сдружават с други хора и да образуват структури за общи цели. Приел е, че понятията, използвани в Конвенцията не следва да бъдат тълкувани и определяни в зависимост от националните системи, тъй като имат собствено/автономно значение и обхват, определени в ЕКПЧОС Така понятието "сдружаване" по цитираната по-горе разпоредба, не се отнася само до сдруженията в тесен смисъл, а покрива всякакви доброволни неправителствени организации, създадени от групи от хора, включително и търговски дружества. Съобразно представените по делото доказателства, съдът е приел, че не е налице твърдяното нарушаване на права по чл. 11 от Конвенцията. Изложил е, че жалбоподателят по никакъв начин не е бил ограничен в тази връзка, тъй като от служебно извършена справка в Търговския регистър към Агенцията по вписванията, се установява, че същият е съдружник с 45 % от капитала в „И. Е. С“ ООД от 03.12.2013 г., като именно по този начин е реализирал правото си на сдружаване. Съдът е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 123 от ТЗ (ТЪРГОВСКИ ЗАКОН) (ТЗ), всеки съдружник има право да участва в управлението на дружеството, в разпределението на печалбата, да бъде осведомяван за хода на дружествените дела, да преглежда книжата на дружеството и право на ликвидационен дял. В действащите разпоредби на ТЗ са предвидени редица начини, гарантиращи участието в управлението на всеки един от съдружниците в съответното търговско дружество. В закона е уредена възможност съдружникът, който е чужденец да упълномощи валидно друг участник в дружеството или трето лице, което да го представлява при извършване на съответните дружествени работи, както и същото да го осведомява и да му предоставя съответните документи и информация, свързана с осъществяваната от дружеството дейност. Съдът е приел, че обстоятелството, че жалбоподателят не е реализирал това свое право, не води до извод, че е ограничено правото му на сдружаване уредено в чл. 11 ЕКПЧОС Ето защо е направил извод за неоснователност на доводите за ограничаване на икономическите права на жалбоподателя.

Съдът е обсъдил подробно и останалите доводи на жалбоподателя за незаконосъобразност на оспорения отказ, като е приел за обоснован и законосъобразен извода на административния орган, за наличие на предпоставките по чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ за отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване, тъй като чужденецът не е доказал условията на планирания престой. Решението е правилно.

Към момента на подаване на жалбата на М. Намарет до АССГ е в сила изменението на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ (ДВ бр. 97 от 2016 г.), в съответствие с което отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ (визи за дългосрочно пребиваване вид "D") не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧОС Разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ е процесуална и има незабавно действие по отношение заварените съдебни производства, тъй като липсва изрична преходна разпоредба в обратния смисъл. Единствената такава е нормата на § 53 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗИДЗЧРБ (ДВ бр. 97 от 2016 г.), съгласно която неприключилите до влизане в сила на този закон производства, с изключение на производствата за издаване на "удостоверение за пътуване зад граница на лице без гражданство", се довършват по досегашния ред. При условие, че ЗЧРБ урежда административни производства, а за съдебните препраща към АПК, тълкуването на съдържателния обхват на § 53 ПРЗ ЗИДЗЧРБ налага извод, че нормата касае заварени от ЗИДЗЧРБ неприключили административни производства и в случая не намира приложение.

Това са и мотивите на Върховния административен съд за допустимост на обжалването на оспорения отказ, обективирани в Определение № 11843 от 09.10.2017 г., по адм. дело № 10076/2017 г., с което жалбата е изпратена на АССГ, за преценка дали са засегнати основни права на жалбоподателя по ЕКПЧОС каквито доводи са били изложени в първоинстанционната жалба. Това е и предметният обхват на съдебното производство по аргумент от 10а, ал. 4 ЗЧРБ.

Разглеждайки останалите доводи на жалбоподателя по съществото на спора, съдът е излязъл извън предмета на съдебен контрол, съгласно посочената по-горе законова регламентация. Това обстоятелство не се отразява върху правилността на съдебния акт, доколкото с диспозитива на решението правилно е отхвърлена жалбата срещу оспорения отказ.

Разпоредбата на чл. 11 от ЕКПЧОСрегламентира, че всеки има право на свобода на мирни събрания и на свободно сдружаване, включително правото да образува и членува в професионални съюзи за защита на своите интереси, като упражняването на тези права не подлежи на никакви други ограничения освен на тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала или на правата и свободите на другите.

В настоящия случай доводите на касатора се свеждат до твърдението, че отказът за издаване на виза вид "D" препятства реалното му и пълноправно участие в управлението на дружеството, с което счита, че се нарушава правото му по чл. 11 от Конвенцията.

Свободата на сдружаване е право на хората да се сдружават с други хора и да образуват структури с общи цели. Правото на сдружаване съчетава либералната идея за свободата на индивида с колективистичната идея за обединяване усилията на повече хора за постигане на определени цели. Свободата на сдружаване, съгласно практиката на Е. С по правата на човека (Съдът) включва свобода на учредяване и членство в сдруженията, свобода на определяне на целите и дейностите им, ограничаване на контрола за законност преди регистрацията им, ненамеса върху тяхната дейност. Единствените законни цели, които съгласно международните стандарти са основание за ограничения, са посочените в чл. 11 ЕКПЧОС

Правилни са изводите на съда, че не е налице нарушение гарантираното от чл. 11 от Конвенцията право на сдружаване на касатора. Касае се до право на сдружаване за защита на общи икономически интереси. Не се спори по делото, че жалбоподателят е бил (а и към настоящия момент е) съдружник с 45 % от капитала в „И. Е. С” ООД. Правото му на сдружаване със стопанска цел е реализирано още на 03.12.2013 г., когато е регистрирано търговското дружество. Фактът, че дружеството осъществява дейност повече от пет години, сам по себе си е доказателство, че спрямо него не е предприета намеса, несъвместима с чл. 11 ЕКПЧОС съответно - касаторът не е препятстван да осъществява функциите си на съдружник.

Постановеният отказ за издаване на дългосрочна виза не е пречка за развитие на търговска дейност на дружеството. То има управител, различен от касатора, който, съгласно регламентацията в чл. 141 ТЗ организира и ръководи дейността му и го представлява. Обстоятелството, че М. Намарет, в качеството си на съдружник и член на общото му събрание, не може да упражнява правата си по чл. 137 ТЗ от територията на Р. Б, не води до извод за ограничаване правото му на сдружаване по смисъла на чл. 11 ЕКПЧОС Съдът обосновано е посочил начините, които предоставя националното законодателство за осъществяване на тази дейност, включително чрез пълномощник.

Приемайки доводите на касатора се достига до извод, че отказът за издаване на виза на съдружниците в търговски дружества, при всички случаи би представлявал ограничаване на правото им на сдружаване, което пък би довело до получаване на дългосрочна виза от всеки чужденец, участващ в търговско дружество регистрирано на територията на Р. Б, с оглед гарантиране на това твърдяно негово право. Тази теза е в разрез с духа и целта на закона.

Контролът за наличието на законовите предпоставки за издаване на дългосрочна виза е в правомощията на компетентния административен орган. Законодателят е предоставил възможност за съдебен контрол само по отношение на гарантираните от Конвенцията права. Дали са били налице предпоставките за издаване на виза не е в обсега на съдебната проверка по настоящето дело.

В тази връзка не е налице сочената незаконосъобразност на постановения отказ за издаване на дългосрочна виза, поради което жалбата срещу него се явява неоснователна. Като е достигнал до този извод първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила.

По изложените съображения и на основание и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд, седмо отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 4067 от 15.06.2018 г. по адм. дело № 8077/2017 г. по описа на Административен съд - София - град.

Решението е окончателно.