Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационната жалба на „З. Т“ АД, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Х. К“ № 12, ЕИК: 130340853, представлявано от изпълнителния директор - И.П, чрез адв. Д.П, срещу Решение № 1451/30.07.2019 г., постановено по адм. дело № 381/2019 г. по описа на Административен съд (АС) – Бургас, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД) № МДТ - 645/12.10.2016 г., издаден от главен експерт в отдел „Местни данъци и такси” при О. Н, мълчаливо потвърден от началника на отдел „Местни данъци и такси” при О. Н, и дружеството е осъдено да заплати на О. Н разноски в размер на 1044, 00 лева.

Касационният жалбоподател излага доводи за неправилност на съдебния акт, като постановен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост отм. енителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че неправилно административния съд е приел, че АУЗД е издаден в съответствие с принципите от чл. 2 - чл. 6 от ДОПК, както и тези по чл. 6, ал. 1, чл. 7, ал. 1, чл. 9, ал. 2 и ал. 4, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от АПК, във вр. с § 2 от ДР на ДОПК, както и че АУЗД е издаден със задължителното съдържание на фактическите и правни основания за издаването му - чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК. Отделно от това, счита, че неправилно съдът е приел, че оспореният АУЗД е изададен в съответствие с материалния закон. Намира, че изводът на съда, че размерът на коефициента за местоположение (Км) при определянето на данъчната основа следва да се определи по колона 1 от Таблица № 3 към чл. 6, ал. 1 от Приложение № 2 към ЗМДТ, е необоснован, неправилен и постановен при съществено нарушение на администратнвнопроизводствените правила. Излага, че по делото не са били обсъдени възраженията на „З. Т“ АД срещу Заповед № 1163/22.12.2004 г., а именно за нищожност и унищожаемост, както и тези срещу Решение № 273 по протокол № 10/10.12.2004 г. на Общински съвет – Несебър. М. В административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд – Бургас, както и да присъди направените по делото разноски, включително и за адвокатско възнаграждение.

Ответната страна – Началникът на отдел „Местни данъци и такси“ при О. Н, не взема становище по касационната жалба.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и предлага да се остави в сила оспореното решение на Административен съд – Бургас.

Върховният административен съд, първо отделение, като взе предвид, че касационната жалба е подадена в 14-дневния срок и от надлежна страна, намира същата за допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Производството пред първоинстанционния съд е протекло по реда на чл. 226 от АПК, след като с Решение № 2169/14.02.2019 г., постановено по адм. дело № 11562/2018 г. по описа на Върховния административен съд, осмо отделение, е отменено първоначално постановеното Решение № 1308/29.06.2018 г., постановено по адм. дело № 1943/2017 г. по описа на АС – Бургас и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. В отменителното решение на ВАС са дадени задължителни указания: да се разгледат възраженията на дружеството, включително и по отношение на заповедта на кмета и решението на Общинския съвет за определяне на зоната на недвижимите имоти, като се има предвид, че те са влезли в сила административни актове; да се дадат указанията по чл. 171, ал. 2 и ал. 4 от АПК и да се съберат доказателства съгласно мотивите на решението на ВАС, в това число и решение № 273 от 10.12.2004 г. на Общински съвет – гр. Н.; да се възложат допълнителни задачи на вещото лице, касаещи определяне на данъчна оценка по години и размер на ДНИ, при съобразяване с посочената в декларацията по чл. 14 ЗМДТ конструкция на обекта – М1, вкл. и във варианти, съобразно оспорванията на адресата на акта; след изясняване на спора от фактическа страна да се изложат конкретни мотиви относно установените от съда факти, да се обосноват фактическите изводи и да се извърши преценка за законосъобразност на процесния АУЗД.

Предмет на обжалване пред АС - Бургас е бил АУЗД № МДТ - 645/12.10.2016 г., издаден от главен експерт в отдел „Местни данъци и такси” при О. Н, мълчаливо потвърден от началника на отдел „Местни данъци и такси” при О. Н, с който на „З. Т“ АД, като собственик на недвижим имот, са установени задължения за данък върху недвижимите имоти (ДНИ) за периода 01.01.2014 г. - 31.12.2015 г., а именно: за 2014 г. задължение в размер на 4 320, 31 лева, от които главница - 3 554, 91 лева и лихва – 765, 40 лева; за 2015 г. задължение в размер на 3 957, 73 лева, от които главница - 3 554, 91 лева и лихва – 402, 82 лева.

С обжалваното решение № 1451/30.07.2019 г., постановено по адм. дело № 381/2019 г. по описа на АС – Бургас, съдът е отхвърлил жалабта на „З. Т“ АД срещу АУЗД и осъдил дружеството да заплати на О. Н разноски в размер на 1044, 00 лева.

За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че оспореният АУЗД е издаден от компетентен орган и в съответната форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, както и при съобразяване с целта на закона.

Администартивния съд е приел, че АУЗД е бил връчен на упълномощено от дружеството лице - Д.П на 31.03.2017 г., като с жалба вх. № Н4-МДТ-1497/19.04.2017 г. дружеството е оспорило по административен ред установените задължения. Във връзка с подадената жалба, органът-издател на АУЗД изпратил до дружеството уведомително писмо изх. № Н4-МДТ-1496-001/15.05.2017 г. с приложена обяснителна записка по АУЗД № 645/12.10.2016 г., в която били изложени съображения за начина на начисляване на данъка върху недвижимите имоти за процесната сграда за 2014 г. и 2015 г. Обяснителната записка била връчена на дружеството на 01.06.2017 г. Предвид, че по жалбата на дружеството не последвало произнасяне на горестоящия административен орган, съгласно разпоредбата на чл. 156, ал. 4 от ДОПК, непроизнасянето на решаващия орган в срока по чл. 155, ал. 1 е квалифицирано като потвърждение на АУЗД.

При новото разглеждане на делото, в изпълнение на указанията на касационнат инстаниця, администаритвиня съд е назанчил съдебно-техническа (СТЕ) и съдебно-икономическа (CTE) експертизи, заключенията на които не са оспорени и са приети, като логични и обосновани. Първоинстанционният съд е посочил, че според заключението на СТЕ кодът на конструкцията на процесната сграда на хотел „Фрегата“ е M3, като от заключението на СИЕ се установявало, че размерът на ДНИ за процесния имот за 2014 г. и за 2015 г., според определения със СТЕ код на сградата, е 3 554, 91 лева.

Административният съд е приел за неоснователни възраженията на жалбоподателя за допуснато в административното производство съществено процесуално нарушение, изразяващо се в липса на мотиви. Приел, че с АУЗД са определени задължения за ДНИ, деклариран от дружеството, като в действителност в акта не била посочена основата за облагане и ставката - промили за изчисляване на ДНИ, но същите, включително и начинът на изчисляване на задълженията, били нормативно определени с издадените въз основа на ЗМДТ подзаконови нормативни актове и решения на Общински съвет - Несебър, което позволявало да бъдат извършени необходимите изчисления. Посочил е, че в изготвената обяснителна записка, издадена от орган по приходите в отдел „Местни данъци и такси“ на О. Н, връчена на жалбоподателя „З. Т“ АД, се съдържат подробни мотиви относно начина на определяне на задълженията на жалбоподателя за ДНИ за процесните години, в т. ч. разяснения относно приложимите нормативни актове, основата за облагане, размера на данъчната оценка на имота и начина на формирането ѝ, ставката в промили за изчисляване на данъка. По тази причина първоинстанционният съд е приел, че не би могло да се приеме, че дружеството е било препятствано да се запознае с мотивите на органа и да организира защитата си, като, при съобразяване на Тълкувателно решение № 16 от 31.03.1975 г. на ОСГК на ВС е посочено, че не съществувала пречка мотивите да бъдат изложени отделно, извън административния акт - в документите, съставляващи административната преписка, стига да се постигат целите, които законодателят е преследвал с изискването за мотивиране на ИАА и отказите за издаване на такива.

Първоинстанционният съд е приел, че оспореният административен акт е издаден в съответствие с приложимия материален закон.

Приел е, че съгласно разпоредбата на чл. 21 от ЗМДТ данъчната оценка на недвижимите имоти на предприятията, е по-високата между отчетната им стойност и данъчната оценка съгласно приложение № 2, а за жилищните имоти - данъчната им оценка съгласно Приложение № 2, като в чл. 4 от Приложение № 2 е посочена формулата, по която се изчислявала данъчната оценка на недвижимите имоти.

Първоинстанционният съд е приел, че съгласно чл. 22 от ЗДМТ общинският съвет определя с наредба по чл. 1, ал. 2 размера на данъка в граници от 0, 1 до 4, 5 на хиляда върху данъчната оценка на недвижимия имот, като с разпоредбата на чл. 18 от Наредба № 14 за определяне размер на местните данъци на О. Н, в приложимата редакция, приета с решение № 48 от протокол № 4/21.12.2011 г., е определен данък в размер на 1, 2 на хиляда за процесните 2014 г. и 2015 г. Отчетната стойност на обложения недвижим имот, посочен в подадена от дружеството декларация е 207 466 лева.

Съдът е счел за неоснователно поддържаното от жалбоподателя възражение за прилагане на коефициент за местоположение по чл. 6, ал. 1 от Приложение № 2 от ЗМДТ, като страната считала за приложима таблица № 3, колона 7, в който случай коефициентът за местоположение би бил 26, 18, видно от второто експертно заключение, изготвено при първоначалното гледане на делото. Съдът е посочил, че разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от Приложение № 2 предвиждала, че коефициентът за местоположение (Км) се определял по таблица № 3 или № 4 и местонахождението на сградата, като съгласно ал. 7 на същата разпоредба, границите на зоните в населените места и категориите на вилните зони се определяли с решение на общинския съвет, а до приемане на решението се прилагали зоните и категориите, определени със заповед на кмета на общината.

Първоинстанционният съд е приел, че доколкото хипотезата за прилагане на коефициент за местоположение от колона 7 била приложима в случаите, когато не са определени зоните в населеното място и/или категориите на вилните зони по аргумент от чл. 6, ал. 1, т. 1, изр. 2 от Приложение № 2, то възражението на „З. Т“ АД за прилагането ѝ било неоснователно, тъй като видно от приложените по делото Решение № 273 по протокол № 10/10.12.2004 г. на Общински съвет - Несебър и Заповед № 1163/22.12.2004 г. на кмета на О. Н, град Несебър, включително курортен комплекс Слънчев бряг, бил групиран като населено място в I (първа) категория, 1 - ва група. Съдът е приел, че посочените административни актове са влезли в сила и техният правен ефект следвало да бъде зачитан по причина, че са придобили стабилитет.

В заключение административният съд е счел, че размерът на данъчната оценка е определен правилно от административния орган, в съответствие с изискванията на чл. 4 от Приложение № 2 към ЗМДТ и при съобразяване конструкцията на сградата, като този размер съответства и на посочения от вещото лице в заключението на СИЕ - 3554, 91 лева за 2014 г. и 2015 г. Съдът кредитирал заключението на СИЕ като обосновано, логично и в съответствие със заключението от СТЕ, че кодът на конструкцията на процесната сграда на хотел „Фрегата“ е M3. Така постановеното решение е правилно.

На първо място следва да бъде посочено, че възраженията на касационния жалбоподател, че съдът не е извършил проверка кога жалбата му е достигнала до горестоящия орган, са неоснователни. Настоящият съдебен състав счита, че посоченото обстоятелство има значение за срочността на подаването на жалбата до съда, като тази проверка е ивършена и жалбата е приета, като подадена в срок.

Правилно е посоченото от първоинстанционният съд, че представената обяснителна записка съдържа начин на определяне на задълженията на жалбоподателя за ДНИ за процесните години, разяснения относно приложимите НА, основата за облагане, размера на данъчната оценка на имота и начина на формирането ѝ, ставката в промили за изчисляване на данъка. С оглед изложеното касационният жалбоподател е могъл своевременно да организира защитната си теза пред съдебните инстанции, които са разглеждали жалбата му, като по отношение мотивираността на оспорения от него административен акт първоинстанционният съд обосновано е счел, че е налице достатъчна информация за имота, за задълженията, които се установяват с акта и точния им размер, които са потвърдени впоследствие и от СИЕ. Правилно, в тази връзка, първоинстанционният съд е приел, че оспореният АУЗД е мотивиран.

На следващо място, съдът, в открито съдебно заседание от 25.03.2019 г. съобразно указанията на първата касационна инстанция, е възложил по делото СТЕ, с която: „да се установи вида на конструкцията на процесния имот - хотел „Фрегата“, като преди това вещото лице се запознае с архитектурния проект на сградата; да се определи на кой коефициент отговаря конструкцията - М1 или М3.“ Първоинстанционният съд е възложил и допълнителна СИЕ, с която „да се определи данъчната оценка по години и размера на ДНИ за процесния имот, при съобразяване с посочената в декларацията по чл. 14 ЗМДТ, подадена от „З. Т“ АД - конструкция на обекта „М1“ и съобразен с този вид конструкция коефициент за овехтяване „Ко“; алтернативно ДО и ДНИ да се определят при конструкция на обекта определена от заключението на възложената СТЕ, в случай че е различна от М1. Отделно от изложеното съдът е указал на жалбоподателя, че носи доказателствената тежест за установяване на съществуването на фактите и обстоятелствата, посочени в жалбата и допълнително от него, от които черпи благоприятни последици. На ответника първоинстанционният съд е указал, че в негова тежест е да установи съществуването на фактическите основания, посочени в обжалвания административен акт и изпълнението на законовите изисквания при издаването му. По този начин съдът изцяло е изпълнил указанията на Върховния административен съд, дадени в отменителоното решение.

Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗМДТ с ДНИ се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания, както и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, ал. 1 от ЗУТ (ЗАКОН ЗА УСТРОЙСТВО НА ТЕРИТОРИЯТА) и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Хипотезите, при които имоти не се облагат с ДНИ са посочени в чл. 10, ал. 1, 2 и 3 ЗМДТ, а случаите, при които данъчнозадължените лица са освободени от заплащането на ДНИ са лимитативно изброени в чл. 24, ал. 1, т. 1 – т. 19 ЗМДТ.

Спорът между страните се концентрира върху размера на дължимия ДНИ за 2014 г. и 2015 г., обусловен от приложимия при определянето му коефициент с оглед местоположението на имотите, категорията и зоната, в която попадат.

По силата на чл. 19, ал. 1 ЗМДТ данъкът се определя върху данъчната оценка на недвижимите имоти по чл. 10, ал. 1. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗМДТ данъчната оценка на недвижимите имоти на предприятията е по-високата между отчетната им стойност и данъчната оценка съгласно приложение № 2, а за жилищните имоти - данъчната им оценка съгласно приложение № 2. По аргумент от чл. 6, ал. 1 от Приложение № 2, коефициентът за местоположение (Км) се определя по таблица № 3 или 4 и местонахождението на сградата. Ал. 7 от същата разпоредба сочи, че границите на зоните в населените места и категориите на вилните зони се определят с решение на Общинския съвет, а до приемане на решението се прилагат зоните и категориите, определени със заповед на кмета на общината.

При този нормативен регламент, правилно АС - Бургас е съобразил стабилитета на Решение № 273 по протокол № 10/10.12.2004 г. на Общински съвет – Несебър и на Заповед № 1163/22.12.2004 г. на Кмета на О. Н, определящи курортен комплекс „Слънчев бряг“ като населено място от I-ва категория, 1-ва група. Неоснователни са доводите на касатора, че решаващият състав е следвало да осъществи косвен съдебен контрол за действителността на тези актове и да игнорира правните им последици. Действително, дефинираният в решение № 78/12.07.1973 г. по гр. дело № 58/73 г. на ОСГК на ВС институт на косвения съдебен контрол, като правомощие в рамките на задължението за преценка на правопораждащите факти, дава възможност на съда да констатира нищожността на един административен акт и с оглед на това, без да го изменя или отменя, да приеме съществуването или не на определени правоотношения. Този институт обаче намира приложение само в гражданския процес, имащ за предмет граждански правоотношения, спрямо които един административен акт е възможно да представлява факт с правно значение. Именно необходимостта за установяване на относимите към гражданскоправния спор факти е мотивирала законодателя за приемането на изричната правна норма на чл. 17 ГПК. Аналогична разпоредба в процесуалните закони в областта на административното право не е налице, тъй като възможността за съдебен контрол относно действителността на административните актове е предвидена изрично като безсрочна - чл. 149, ал. 5 АПК, но до упражняване на правото на оспорването им и обявяването им за нищожни, стабилитетът на административните актове следва да бъде зачитан, както правилно е приел и първоинстанционният съд. Ето защо, като е съобразил правното действие на решението на Общински съвет Несебър и посочената заповед на Кмета на О. Н, и е приел, че според декларираното местоположение на имотите, същите попадат в населено място от I-ва категория, 1-ва група, първоинстанционният съд обосновано е приел за неоснователно възражението за прилагане на коефициент за местоположение от колона 7 на таблица № 3. Същата, по аргумент от чл. 6, ал. 1, т. 1, изр. 2 от Приложение № 2 би била приложима в случаите, когато не са определени зоните в населеното място и/или категориите на вилните зони.

Пред първостепенния съд e изслушана и СТЕ, която е дала заключение, че кодът на конструкцията на хотел „Фрегата“ е М3. Наред с това, според заключението от възложената СИЕ всеки компонент на данъчната основа се изчислява спрямо данните, посочени от жалбоподателя в данъчна декларация вх. № 67837/01.02.2011 г. по чл. 14 от ЗМДТ в зависимост от местонахождението на процесния имот при прилагане на коефициентите, определени в Приложение № 2 към ЗМДТ, като съобразно кодът на конструкцията М3, вещото лице е приело, че дължимия за 2014 г. и 2015 г. ДНИ е в общ размер на 7 109, 82 лева. Правилно ДНИ е изчислен при приложим коефициент 68, 74 по Таблица 3, към Приложение № 2 от ЗМДТ в корелация с всички декларирани от дружеството в таблица 3 на декларацията по чл. 14 ЗМДТ относими коефициенти. При тези параметри, определеният размер на ДНИ за процесните периоди е идентичен с този, установен с оспорения АУЗД, следователно е бил правилно определен, поради което законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че релевираната жалба се явява неоснователна и следва да се отхвърли.

Предвид изложеното, настоящият състав счита, че обжалваното решение не страда от наведените в касационната жалба отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК и като правилно следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на сопра, претенцията на касатора за разносик е неоснователан.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, първо отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1451/30.07.2019 г., постановено по адм. дело № 381/2019 г. по описа на Административен съд – Бургас.

Решението е окончателно.