Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба, подадена от А.Б и А.Ц, и двамата от [населено място], срещу Решение №4991/15.07.2019 г. на Административен съд София - град, постановено по адм. дело № 11305/2018 година.

С решението съдът отхвърлил подадената от тях жалба срещу отказ на областния управител на О. С за изплащане на обезщетение за отчужден имот по подадено заявление с вх. № 94АА/41/05.09.2018 г., обективиран в писмо с изх. №ОА23–676/06.11.2018 година.

Наведените в жалбата възражения относно необоснованост на първоинстанционния съдебен акт, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на нормата на чл. 39, ал. 5 от ЗДС (ЗАКОН ЗА ДЪРЖАВНАТА СОБСТВЕНОСТ) (ЗДС) са относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и вместо него постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отмени обжалвания отказ и връщане на делото като преписка на административния орган за ново произнасяне по подаденото заявление. Претендира се присъждане на сторените съдебни разноски пред двете съдебни инстанции.

Ответникът – областният управител на О. С чрез процесуалния си представител юрисконсулт Йорданов, оспорва касационната жалба като неоснователна. Моли решението да бъде оставено в сила, както и иска присъждане на сторените по делото разноски.

Ответникът – Агенция „Пътна инфраструктура”, чрез упълномощения си представител юрисконсулт Начков, оспорва касационната жалба като неоснователна и недоказана. Отправя искане за оставяне на обжалваното решение в сила, както и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че не са налице основанията по чл. 209, т. 3 АПК за отмяна на съдебния акт, поради което същият следва да бъде потвърден.

Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.

Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, касационната жалба е неоснователна.

Производството пред Административен съд – София град е било образувано по жалба на А.Б и А.Ц срещу мълчалив отказ на областния управител на О. С да се произнесе по подадено от тях заявление с вх. №94АА/41/05.09.2018 година. След депозиране на жалбата е последвал изричен отказ, обективиран в писмо с изх. №ОА23–676/06.11.2018 г., за изплащане на жалбоподателите на обезщетение за имот 68134.8641.42 (само „Имота”). Отказът е мотивиран с това, че обезщетението е изплатено на наследниците на М.М, съгласно Решение на Министерски съвет №811/2013 г., които са представили в отчуждителното производство надлежни доказателства за правото си на собственост върху имота.

При това и по аргумент от чл. 58, ал. 3 АПК и ППВС №4/1976 г. съдът се е произнесъл по изричния отказ, като е отхвърлил жалбата.

За да постанови този резултат, съдът е установил следните относими факти:

С Решение на Министерски съвет №811/21.12.2013 г. (обн. ДВ, бр. 2 от 2014 г.) са отчуждени имоти, попадащи в трасето на обект: „Северна скоростна тангента” от км 0+000 до км 16+400/16+540, сред които е и имот с идентификатор 68134.8641.42 в землището на кв. „Враждебна”. В решението под №20 е записан така посочения имот със собственик М.М и с площ от 2578 декара. Определеното обезщетение е в размер на 51 668 лева.

Решението на Министерски съвет и по отношение на постановеното отчуждаване на имот с идентификатор 68134.8641.42 е било обжалвано от наследниците на М.М по реда на чл. 38, ал. 1 ЗДС. С Решение №4210/16.04.2015 г. на Върховния административен съд, трето отделение, постановено по адм. дело №1609/2014 г., влязло в сила на 16.04.2015 г., оспорването е отхвърлено.

С молба – уведомление адресирана до Агенция „Пътна инфраструктура” (АПИ), с вх. №94-001078/29.01.2015 г., А.Б и А.Ц са уведомили инвеститора, че процесният имот е тяхна собственост, придобит на основание наследство и давностно владение. С молбата са заявили, че наследниците на М.М не са правоимащи лица и не следва да получат определеното в решението на Министерски съвет обезщетение. Поискали са да им бъде изплатено следващото се обезщетение за отчуждения имот.

С писмо изх. №148М-94/70 от 30.11.2016 г. заместник областният управител на О. С е уведомил А.Б и А.Ц, че към 09.06.2015 г. сумата определена за изплащане на обезщетението е преведена от АПИ на О.С.К преписката е било представено Удостоверение изх. №18587/19.05.2015 г. на Служба по вписвания гр. С., видно от което, за имота към тази дата нямало вписана искова молба. Според писмото, с платежни нареждания от 30.07.2015 г. процесната сума, предвидена като обезщетение за отчуждения имот, била преведена на наследниците на М.М.

В изпълнение на изискването по чл. 39, ал. 6 ЗДС АПИ е публикувала обявление в три ежедневника, както и на сайта на агенцията, за започване изплащане на обезщетенията. След изтичане на законоустановения срок, определеното обезщетение е преведено по сметката на областния управител на О. С град.

По делото пред първоинстанционния съд се представя бюджетно платежно нареждане от 18.05.2015 г., видно от което по сметка на областна администрация, О. С е преведена сумата 1336107, 66 лева. Плащането от АПИ по сметката на О. С е потвърдено и в писмо от 09.06.2015 г., приложено по делото.

Със заявление с вх. №94АА/05.09.2018 г. по описа на областната администрация на О. С А.Б и А.Ц отново заявяват правата си на собственици върху процесния имот, цитират представени към заявлението писмени доказателства, удостоверяващи правото им на собственост, както и молят да им бъде изплатено следващото се обезщетение за отчуждения имот.

От приложените към заявлението доказателства се установява, че с влязло в сила на 21.03.2018 г. Решение №5709/03.05.2016 г. на Софийски районен съд, 124 състав, постановено по гр. дело №4658/2015 г., съдът е признал за установено по отношение на А.Б и А.Ц, че наследниците на М.М не притежават право на собственост върху поземлен имот с идентификатор 68134.8641.42.

Решението на Софийски районен съд е било обжалвано пред Софийски градски съд, който с Решение №2008/16.02.2017 г. по въззивно гр. дело №13563/2016 г. е оставил в сила първоинстанционния съдебен акт. С Определение №146/21.03.2018 г. на Върховен касационен съд, II гражданско отделение, постановено по гр. дело №2993/2017 г., решението на въззивния съд не е допуснато до касация.

В административната преписка, по която е издаден и оспорения акт, се съдържа Удостоверение за вписвания, отбелязвания и заличавания за имот, изх. №43368/21.09.2018 г. на Агенцията по вписванията. От съдържанието му е видно, че за процесния имот в книгата за отбелязвания по вписани искови молби има отбелязване с вх. рег. №31113/18.05.2018 г. том 29, канцеларско дело 2283/18.05.2018 г. и вписана искова молба вх. рег. №28207/20.05.2015 г., том 6 88/2015.

Със заявление с вх. № 94-00-2443/05.06.2015 г. наследниците на М.М са поискали изплащане на предвиденото обезщетение за отчуждения имот. За доказване на собствеността върху него е представено решение №4451/ 02.12.2009 г. на ОСЗ – Кремиковци, издадено на основание чл. 18ж, ал. 1 от ППЗСПЗЗ, влязло в сила на 05.04.2010 г. за възстановяване правото на собственост върху поземлен имот стар № 024042 /идентификатор 68134.8641.42/, в землището на „Враждебна“, както и скица на имота.

На 20.07.2015 г. комисия за разглеждане на преписки по реда на глава III от ЗДС е взела решение определеното в РМС № 811 от 21.12.2013 г. обезщетение да бъде изплатено на наследниците на М.М, което е и направено на 30.07.2015 г., както бе посочено по-горе.

При тези данни от правна страна съдът е определил като спорен въпроса законосъобразно ли областният управител е отказал изплащане на обезщетението за отчужден имот с идентификатор 68134.8641.42 на жалбоподателите по тяхно заявление с вх. № 94АА/41/05.09.2018 година. Приел е, че в случая решението на ОСЗ, издадено на основание чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ, влязло в сила на 05.04.2010 г., с което наследниците на Минков установяват правото си на собственост, не можело да бъде преценявано относно неговата валидност посредством инцидентен контрол в съдебното производство. Поради това е заключил, че се касае до спор за собственост и не е обсъдил аргументите на жалбоподателите за недействителност на извършеното възстановяване на права на частни лица върху имот, собственост на други частни лица.

Съдът е преценил като законосъобразен отказа на областния управител на област С. за изплащане на обезщетение на А.Б и А.Ц за отчужден имот с идентификатор 68134.8641.42 и е отхвърлил оспорването.

Обжалваното решение е правилно като краен резултат.

Административното производство, по което е издаден отказ на областния управител на О. С за изплащане на обезщетение за отчужден имот, е обективиран в писмо с изх. №ОА23–676/06.11.2018 г., по подадено заявление с вх. № 94АА/41/05.09.2018 г. на А.Б и А.Ц. С него касационните жалбоподатели релевират твърдения, че са собственици на имот с идентификатор 68134.8641.42, отчужден с Решение на Министерски съвет №811/21.12.2013 г. и предявяват искане за изплащане на определеното в решението на МС обезщетение.

Съобразно текста на чл. 17, ал. 5 от Конституцията на Р. Б принудително отчуждаване на собственост за държавни и общински нужди, какъвто е настоящия случай по отношение на имот с идентификатор 68134.8641.42, може да става само въз основа на закон, при условие че тези нужди не могат да бъдат задоволени по друг начин и след предварително и равностойно обезщетение. Принципът е, че държавата придобива собствеността, след като собственикът получи обезщетението по реда и по начина предвиден в конкретния закон, въз основа на който е осъществено отчуждаването.

Доколкото отчуждителната процедура за процесния имот е реализирана по реда на ЗДС (ЗАКОН ЗА ДЪРЖАВНАТА СОБСТВЕНОСТ), то и претенцията за изплащане на следващото се обезщетение ще бъде разгледана по реда на чл. 39 и сл. ЗДС.

В случая с влязло в сила решение на 21.03.2018 г. на Софийски районен съд, 124 състав, постановено по гр. дело №4658/2015 г., е признато за установено по отношение на А.Б и А.Ц, че наследниците на М.М не притежават право на собственост върху поземлен имот с идентификатор 68134.8641.42.

Независимо от този правнорелевантен факт, от данните по делото пред Административен съд София – град се установява, че в хода на висящото съдебно производство по предявения отрицателен установителен иск за собственост, АПИ е превела по сметка на областен управител на О. С град, сумата, която е определена за парично обезщетение на посочените в решението на МС собственици на имота. Отчуждителната процедура за имота е приключила, след като Върховният административен съд е отхвърлил претенцията на наследниците на М.М срещу решението на МС в частта относно определеното им по размер парично обезщетение.

По делото не е установено касационните жалбоподатели да са обжалвали решението на МС за отчуждаване на процесния имот, в който случай биха били надлежно заявени и спорните им права, нито са предявили правата си, произтичащи от принадлежността на имота, след като инвеститорът АПИ на 17.04.2015 г. е публикувал обявление в съответствие с чл. 39, ал. 6 ЗДС, че започва да изплаща обезщетенията по РМС №811/2013 година.

Конкретната хипотезата е по чл. 39, ал. 1, т. 2, б. "б“ ЗДС, тъй като административната отчуждителна процедура за страните по нея, е приключила с факта на плащане на паричното обезщетение на 30.07.2015 г. на наследниците на М.М.К правилно посочва административния съд разпоредбата на чл. 39, ал. 1 от ЗДС обвързва влизането в сила на решението на МС и отчуждаването на имота с момента на превеждане на сумата на паричното обезщетение по сметка на правоимащите лица. Последните се легитимират като такива с Решение № 4451 от 02.12.2009 г. на ОСЗ - Кремиковци.

Действително в производството по преценка дължи ли се претендираното от касаторите обезщетение решението като административен акт не може да бъде преценявано относно неговата валидност посредством инцидентен контрол в настоящото производство, поради което и не следва да бъдат обсъждани аргументите на жалбоподателите за недействителност на извършеното възстановяване на права на частни лица върху имот, собственост на други частни лица. Същият спор се разрешава по гражданскоправен ред.

Тълкуването на редакциите на чл. 39 и чл. 39а ЗДС води до извода, че плащането на обезщетението за отчуждените имоти по този закон става по два начина - чрез внасяне на сумата в търговска банка по сметка на правоимащите, (което е правилото) или чрез превеждане на сумата на обезщетението по сметка на областния управител, (което е изключението). Независимо от начина на плащане, последното следва да е извършено своевременно, което в конкретния случай е направено по отношение на наследниците на М.М.

В отчуждителното производство инвеститорът и административният орган с оглед установената процедура по Глава трета, „Принудително отчуждаване на имоти - частна собственост, за държавни нужди“ от ЗДС, следва да установят както правния статут на имота, който ще бъде отчужден по този ред, така и правата върху него, които претендират да имат съответните лица.

По делото не се доказа, а и касаторите не изтъкват като относим към касационните основания факта, уведомен ли е бил областният управител на О. С за материалноправния спор за собственост по образуваното гр. дело №4658/2015 г. на Софийски районен съд, 124 състав, което би било законово основание по чл. 39, ал. 5 ЗДС обезщетението да се заплати едва след разрешаването му по съдебен ред.

Ето защо, за областния управител на О. С не е съществувало правно основание, при наличието, на което да плати втори път определеното в решението на МС обезщетение, след като отчуждителната процедура, приключила с влязлото в сила решение на МС, е била проведена законосъобразно и не е бил уведомен своевременно за спорното материално право на собственост върху имота.

По изложените съображения, решението на Административен съд София – град следва да се остави в сила, като правилно и законосъобразно, тъй като не се установи да са налице касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Предвид изхода на спора, основателни се явяват претенциите на ответниците за присъждане на юрисконсултско възнаграждение и същите следва да бъдат уважени в размер на по 100 лева, съгласно чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК, във връзка с чл. 144 АПК.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №4991 от 15.07.2019 г. на Административен съд – София град, постановено по адм. дело № 11305/2018 година.

ОСЪЖДА А.Б с ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк], [жилищен адрес] и А.Ц с ЕГН [ЕГН] от [населено място],[адрес] да заплатят на областният управител на област С. с адрес [населено място], [улица], сумата 100 лева (сто лева) разноски по делото.

ОСЪЖДА А.Б с ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк], [жилищен адрес] и А.Ц с ЕГН [ЕГН] от [населено място],[адрес] да заплатят на Агенция „Пътна инфраструктура” с адрес на управление гр. С., бул. ”Македония” №3, сумата 100 лева (сто лева) разноски по делото.

Решението е окончателно.