Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [община] –гр.Перник, чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 2622 от 27.11.2019 г. по т. д. № 4133/2019 г. на Апелативен съд – София, В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение от 10.06.2019 г. по т. д. № 8/2018 г. на Окръжен съд – Перник, в частта, с която касаторът е осъден да заплати на „Т. П. АД-гр.Перник, сумата от 1 510 264 лева - незаплатена част от главница, дължима по силата на споразумение №74, сключено между страните по спора на 27.05.2016 г. , с което страните са уговорили погасяването на просрочени задължения на Общината към ищеца-доставчик на топлоенергия, както и в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца и 80 793, 77 лева-цена на доставена топлинна енергия за периода: м. 02.2017 –м. 12.2017 г., и в частта за присъдените разноски.

Касаторът се позовава на недопустимост на обжалваното решение, с оглед произнасянето по нередовна ИМ/неиндивидуализирано спорно право/ и на неправилно приложение на материалния закон и необоснованост.

Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите, дали споразумение, с което се уреждат просрочени периодични задължения за плащания прекъсва погасителната давност за последните, когато в споразумението липсва изрично изявление в тази насока и дали такова признание следва да е направено преди изтичането на давностния срок.

По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника по КЖ „Т. П. АД, в която е изразено становище за липса на основание за допускане до касация.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност.

При постановяване на въззивното решение в обжалваните части, второинстанцинният съд е приел следното:

Исковата молба е редовна и не са налице сочените във въззивната жалба пороци на същата. С нея са заявени при условията на кумулативност две искови претенции - за заплащане на суми, дължими по споразумение №74/27.05.2017 г. за главници и законна лихва, както и претенция за заплащане на доставена топлинна енергия по фактури – за главници и законна лихва за последващ сключеното споразумение период. Двете претенции са конкретизирани в достатъчна степен в исковата молба - по основание, размер и период на начисляване. Доводите на ответника за липса на пасивна процесуална легитимация се явяват неоснователни. Качеството му на надлежна страна в процеса следва от правното твърдение на ищеца, че [община] е страна по процесното споразумение, респективно купувач по договор за доставка на топлинна енергия, по които не е изпълнил задълженията си за заплащане на дължими суми. Въпросите относно правната природа на процесното споразумение, основанието за сключване и неговата валидност, са по съществото на спора, а не по допустимостта на исковете.

По съществото на правния спор, съдът е изложил следното:

Между страните по делото не се спори, че на 27.05 2016 г. същите са сключили споразумение № 74/27.05.2016 г., по силата на което ответникът – [община] е поел задължение за заплащане на ищеца на сума в общ размер на 2 618 021 лева по реда и в сроковете, описани в същото споразумение. Безспорно е и обстоятелството, че по така сключеното споразумение ответникът е извършил частични плащания на девет отделни вноски, с което е заплатил на ищеца сума в общ размер на 276 739 лева.

В чл. 1 на представеното по делото споразумение, подписано на 27.05.2016 г. е обективирано изрично изявление на ответника, посочен в същото като купувач, че към 27.05.16 г. [община] дължи на Т. П. АД сума в размер на 2 618 021 лева. Посочено е, задължението представлява сума, натрупана вследствие на доставена, но незаплатена топлинна енергия в сгради, собственост на ответника, в общински детски заведения и комплекси, както и в общински предприятия. Размерът на задълженията, както и конкретните обекти и лица, но които е доставяна топлинна енергия са посочени подробно в Таблица 1 по чл. 3 от договора. Същата съдържа посочване на 25 училища, детски градини, кметства и общински предприятия, както и на общината, с конкретизиране на размера на незаплатеното задължение за заплащане на топлинна енергия към 13.05.2016 г., както и натрупаната към същата дата лихва. Споразумението е подписано от кмета на [община] и изпълнителният директор на ищцовото дружество.

По силата на чл. 4 от споразумението, купувачът се е задължил да заплати на доставчика натрупаните незаплатени задължения както следва - сумата от 150 000 лева в срок до 30.05.2016 г., сумата от 200 000 лева в срок до 30.06.2016 г., сумата от 140 000 лева в срок до 15.07.2016 г., а остатъкът до пълния размер на задължението от 2 618 021 лева, ведно с дължимата към датата на плащане законна лихва следва да бъде погасяван на равни месечни вноски в размер на по 85 000 лева по пълното погасяване на дълга, с падеж на първата вноска е на 26.07.2016 г., а на всяка следваща вноска - 26-то число на съответния месец. Тълкувайки волята на страните, обективирана в договорните клаузи, съдът е преценил, че процесното съглашение носи всички елементи на договор за спогодба по чл. 365 от ЗЗД. Със същото страните уреждат задълженията за заплащане на доставена топлинна енергия в обекти - училища, детски градини и кметства, собственост на общината както и на общински предприятия. Между страните по делото не се спори, че всички, посочени в Таблица 1 на чл. 2 от договора, лица са общински училища или детски градини на общинска издръжка, или пък имат качеството на общински предприятия по смисъла на чл. 61 от ТЗ, Горното обосновава извода, че същите получават финансиране за осъществяване на дейността си от бюджета на общината. Съгласно разпоредбата на чл. 11 ал. 5 от ЗПФ (ЗАКОН ЗА ПУБЛИЧНИТЕ ФИНАНСИ) описаните в чл. 2 от споразумението лица имат качеството на разпоредители с бюджета от втора степен, а Кметът на [община] се явява разпоредител с бюджета от първа степен - чл. 11 ал. 3 от ЗПФ. Съобразно нормата на чл. 11 ал. 5 от ЗПФ разпоредители с бюджет от по-ниска степен са тези, чиито бюджети се включват в бюджета на съответния разпоредител с бюджет от по-висока степен, а съгласно ал. 13 на същата разпоредба, първостепенните разпоредители с бюджет упражняват контрол върху процесите по планирането, съставянето, изпълнението и отчитането на бюджетите на разпоредителите с бюджет от по-ниска степен. С оглед на горното, поемането на задължение от страна на общината, в качеството си на разпоредител с бюджета от първа степен за задължения на бюджетни организации, имащи качеството на разпоредители от втора степен със същия бюджет, не се явява лишено от кауза. Типичната и непосредствена цел на сключване на процесното споразумение е разрешаване на правния спор относно съществуването на задължения за заплащане на топлинна енергия, които следва да бъдат погасени със средства от бюджета на общината. По тази причина, независимо от обстоятелството, че страна по конкретните договори за доставка са общински учебни заведения и общински предприятия, а не самата [община], за последната е налице интерес от уреждане на отношенията по повод задължения, платими от общинския бюджет. Ето защо, според съда, основанието на сключения договор за спогодба е именно погасяването на тези задължения, поради което доводите на ответника за нищожност на споразумението, поради сключването му при липса на основание е неоснователно. Неоснователни се явяват и доводите за нищожност споразумението, поради сключването му в нарушение на закона. Твърдението за нарушение на разпоредбата на чл. 13 ал. 3 от ЗФУКПС (ЗАКОН ЗА ФИНАНСОВОТО УПРАВЛЕНИЕ И КОНТРОЛ В ПУБЛИЧНИЯ СЕКТОР), въвеждаща задължение за полагане на двоен подпис при поемането на задължения от страна на ръководители на организации от публичния сектор по смисъла на чл. 2 от същия закон, какъвто се явява и Кмета на [община], както и доводите на ответника, че по естеството си процесното споразумение не носи белезите на договора за спогодба, доколкото същият не разрешава съществуващ или бъдещ спор. С процесното споразумение страните по делото са разрешили спора относно дължимостта на процесните суми чрез взаимни отстъпки, като ищецът се е съгласил да получи разсрочено плащане, което улеснява ответника при планиране и разходване на бюджета.

За неоснователно е счетено и възражението на въззивника – ответник за погасяване на вземането по давност. От датата на възникване на основанието за плащане – сключване на договора за спогодба от 27.05.2016 г. до датата на предявяване на исковата молба в съда – 21.02.2018 г. не е изтекъл петгодишния давностен срок по чл. 110 от ЗЗД, поради което и вземанията не са погасени по давност. С факта на подписване на договора за спогодба и разсрочването на задължението се е променило основанието за заплащане на сумите, поради което същите са загубили характера си на периодични задължения, дължими по договор за доставка на топлинна енергия. Преуредените задължения се претендират от ищеца на основание сключения договор за спогодба, поради към същите е приложим петгодишния давностен срок по чл. 110 от ЗЗД, а не краткият давностен срок по три години по чл. 111 б.В от ЗЗД.Интно за спора е евентуалното погасяване на част от вземанията, /предвид периодичния им характер/ към датата на сключване на договора за спогодба, доколкото с факта на подписване на същия ищецът е признал съществуването на непогасената част от дълга и е поел задължение за нейното погасяване на ново основание и при нови условия.

По изложените съображения съдът е счел претенцията за заплащане на главницата по т. 1 от исковата молба за основателна в пълния заявения размер от размер от 1 510 264 лева.

Настоящият съдебен състав на ВКС, Второ намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт по следните съображения:

Съгласно указанията по приложение на процесуалния закон, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на спора, по отношение на който е налице и някоя от визираните в т. 1 – 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК допълнителни селективни предпоставки. В мотивите към т. 1 от ТР на нормативно тълкуване са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК не биха могли да се основават на доводи за неправилност на решението.

Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че въпросът за това, дали споразумение, с което се уреждат просрочени периодични задължения за плащания прекъсва погасителната давност за последните, когато в споразумението липсва изрично изявление в тази насока, на което касаторът се позовава като основание за допускане до касация по чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК, се отнася към материалната законосъобразност на изводите на въззивния съд по спорното материално право, което предпоставя извършване на същински касационен контрол на въззивното решение, относно преценката на съда на конкретното съдържание на процесното споразумение, за това съдържа или не последното такова изрично признание. Произнасянето по законосъобразността на въззивното решение, по фактите по конкретния спор, не попада в обхвата на селективното производство по чл. 288 ГПК, съгласно цитираното по-горе ТР. Ето защо, поради неустановяване на общата предпоставка за достъп до касация, ВКС не дължи произнасяне и по допълнителния селективен критерий по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Отделен е въпросът, че съдът не се е произнасял по прекъсването на давността за предходните периодични по своя характер вземания, а за тези възникнали по силата на сключеното споразумение, на което е основана първата от исковите претенции, поради което този въпрос е и без значение за изхода по спора.

По втория въпрос, дали признанието на вземането от длъжника следва да е направено преди изтичането на давностния срок, за да породи ефекта на прекъсването му, е налице практика на ВКС по чл. 290 ГПК: Р №65 от 03.06.2011 г. по т. д. № 600/2010 г. на Първо т. о. на ТК, в който е даден отговор на въпроса, че когато признанието на вземането е направено след изтичането на давностния срок, то следва да се зачете, в смисъл на отказ на длъжника от изтекла в негова полза давност, което същият не би могъл да стори по-рано, поради евентуална недействителност-чл. 113 ЗЗД. В решението на ВКС №100/20.06.2011 г. по т. д. №194/2010 г. на Второ т. о. на ТК, на което се позовава касационният жалбоподател, е по въпроса, дали под признание на вземане се разбира само признанието на съответния фактически състав, от който произтича същото или и на неговата дължимост, т. е. липсва връзката между произнасянето в тази практика на ВКС и формулирания от касатора въпрос.

Следва да се има в предвид, обаче, принципната неотносимост и на така формулирания от касатора втори въпрос към произнасянето от въззивния съд, доколкото последният се е позовал на извода си за ирелевантност за спора на евентуалното погасяване по давност, към датата на сключване на договора за спогодба, на част от вземанията, предвид периодичния им характер, доколкото, с факта на подписване на спогодбата, длъжникът е поел задължение за погасяване на тази част от дълга на ново основание и при нови условия.

С оглед гореизложеното не следва да се допуска касационно обжалване.

В полза на ответника по касация не следва да се присъдят разноските пред настоящата инстанция, с оглед липсата на доказателства за направата на такива.

Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2622 от 27.11.2019 г. по т. д. № 4133/2019 г. на Апелативен съд – София в обжалваната част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: