Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Д. К., И. В. К., Г. И. Т. и Д. А. Т. - всички от [населено място], чрез адв. В. К. от САК, срещу въззивно решение № 243 от 11.12.2017 г., постановено по в. гр. д. № 489/2017 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 27.04.2017 г. по гр. д. № 3075/2017 г. на Пловдивски окръжен съд, допълнено в частта за разноските с определение № 1591 от 27.06.2017 г. С първоинстанционното решение са обявени за недействителни по отношение на „Ц. кооперативна банка” АД на основание чл. 135 ЗЗД сделките, изповядани с нотариален акт № 132, том 1, рег. 760, дело № 111/28.03.2012 г. на нотариус А. П. с рег. № 605 на НК, вписан в СВ - [населено място] с нот акт № 90, том 4, дело №І 497/28.03.2012 г., нотариален акт № 136, том 2, рег. № 1670, дело № 261/31.05.2012 г. на нотариус А. П. с рег. № 605 на НК, вписан в СВ - А. с нот. акт № 42, том 8, дело № 1104/31.05.2012 г., и нотариален акт № 3, том 3, рег. № 1959, дело № 1307/21.09.2012 г., с които Д. А. Т. и Г. И. Т. са продали на дъщеря си А. Д. К. по време на брака й с И. В. К. общо 22 бр. недвижими имоти, представляващи незастроен ПИ с идентификатор 72789.502.225 с площ 6 106 кв. м., ПИ с идентификатор 72789.502.216 с площ 1 248 кв. м., ведно с построената в него двуетажна жилищна сграда със застроена площ 51 кв. м., незастроен ПИ с идентификатор 72789.503.72 с площ 1 854 кв. м., незастроен ПИ с площ 1 066 кв. м., както и още 18 бр. поземлени имоти - ниви, ливади, пасища и лозя, подробно описани в нотариалните актове, с местонахождение в [населено място], [община].

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е частично недопустимо и неправилно. Недопустимостта на решението е аргументирана с оплакване, че въззивният съд е потвърдил недопустимо решение на първоинстанционния съд, с което обективираните в нотариалните актове разпоредителни сделки са обявени за недействителнияс спрямо банката - ищец по отношение на имоти, за които не е предявен иск по чл. 135 ЗЗД. Като основания за неправилност на решението се сочат нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. По съображения в жалбата се иска решението да бъде обезсилено в недопустимата част и отменено в останалата част с отхвърляне на иска и присъждане на разноски.

Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в изложение, инкорпорирано в касационната жалба, в което са изложени аргументи за наличие на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК - вероятна недопустимост на въззивното решение, и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

В срока по чл. 286, ал. 1 ГПК е депозиран отговор от ответника по касация „Ц. кооперативна банка” АД - [населено място], който изразява становище за неоснователност на касационната жалба и претендира разноски.

С определение № 389 от 22.11.2018 г. производството по делото е спряно на основание чл. 292 ГПК до приключване на тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС и след приемане на тълкувателно решение № 2/2017 от 09.07.2019 г. е възобновено с определение № 228 от 18.07.2019 г.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежни страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, но е частично недопустима предвид ограничението на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

С разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК са изключени от обхвата на касационния контрол решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. - по граждански дела, и до 20 000 лв. - по търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост.

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявени от „Ц. кооперативна банка” АД обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 135 ЗЗД, с които е поискано да бъдат обявени за недействителни по отношение на банката - ищец сключени между ответниците три договора за покупко - продажба на недвижими имоти, оформени с нотариален акт № 3 (погрешно посочен в исковата молба с № 103), том ІІІ, рег. № 1959, дело № 300/2012 г. от 20.06.2012 г., нотариален акт № 132 (погрешно посочен в исковата молба с № 90), том І, рег. № 760, дело № 111/2012 г. от 28.03.2012 г. и нотариален акт № 136 (погрешно посочен в исковата молба с № 42), том ІІ, рег. № 1670, дело № 261/2012 г. от 31.05.2012 г., всички на нотариус А. П. с рег. № 605. При предявяване на исковете ищецът се е легитимирал като кредитор на ответниците Г. Т. и Д. Т. (продавачи по договорите) с вземане, произтичащо от абсолютна търговска сделка - запис на заповед, авалиран от ответниците в полза на издателя „Т.” О.. Търговският характер на правоотношението, от което ищецът е извел материалноправната си легитимация по исковете с правно основание чл. 135 ЗЗД, предопределя търговския характер на делото и приложимостта на предвидения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК минимален ограничителен праг за достъп до касационно обжалване по търговски дела - 20 000 лв.

Определена по правилата на чл. 69, ал. 1 т. 4 и т. 2 ГПК, цената на всеки от исковете по чл. 135 ЗЗД се съизмерява с данъчната оценка на отделните имоти, предмет на договорите за продажба (в този смисъл определение № 105/01.03.2018 г. по т. д. № 2411/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., потвърдено с определение № 252/29.05.2018 г. по ч. т. д. № 1347/2018 г. на ВКС, І т. о.). От представените пред първоинстанционния съд удостоверения за данъчни оценки се установява, че данъчната оценка на посочените в р.ІІ, т. 1 на исковата молба 8 бр. недвижими имоти, предмет на разпореждане с договора по нотариален акт № 3 от 20.06.2012 г., са на стойност, значително по ниска от 20 000 лв., като най-високата данъчна оценка е 851.80 лв.; данъчната оценка на посочените в р.ІІ, т. 3 на исковата молба 2 бр. недвижими имоти, предмет на разпореждане с договора по нотариален акт № 136 от 31.05.2012 г., е съответно 7 095.30 лв. и 4 079.60 лв.; данъчната оценка на посочените в р.ІІ, т. 2 на исковата молба 2 бр. недвижими имоти, предмет на разпореждане с договора по нотариален акт № 132 от 28.03.2012 г., е съответно 23 367.70 лв. и 7 594.10 лв. Изложените обстоятелства налагат извод, че в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за уважаване на исковете по чл. 135 ЗЗД по отношение на договорите за продажба, оформени с нотариален акт № 3 от 20.06.2012 г. и нотариален акт № 136 от 31.05.2012 г., въззивното решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като цената на отделните обективно съединени искове е под 20 000 лв. Поради необжалваемостта на въззивното решение в посочената част подадената от ответниците касационна жалба е частично недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. В останалата част, с която е обжалвано въззивното решение по иска с правно основание чл. 135 ЗЗД с предмет договора за продажба, сключен във формата на нотариален акт № 132 от 28.03.2012 г., касационната жалба е процесуално допустима и подлежи на селекция по реда на чл. 288 ГПК с оглед обстоятелството, че определената съобразно чл. 69, ал. 1, т. 4 вр. т. 2 ГПК цена на иска по отношение на един от прехвърлените имоти е над предвидения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК ограничителен праг от 20 000 лв. за достъп до касационен контрол.

За да потвърди решението на Пловдивски окръжен съд в частта, с която на основание чл. 135 ЗЗД е признат за недействителен по отношение на ищеца „Ц. кооперативна банка” АД сключеният между ответниците Г. Т. и Д. Т. като продавачи и А. К. (по време на брака й с И. К.) като купувач договор за покупко - продажба на 2 бр. недвижими имоти във формата на нотариален акт № 132 от 28.03.2012 г., Пловдивски апелативен съд е приел, че ищецът се легитимира като кредитор на продавачите с изискуемо вземане, произтичащо от авалиран от тях запис на заповед в полза на „Т.” О., и че с извършване на продажбата ответниците - продавачи са увредили кредитора като са го лишили от възможността да насочи принудително изпълнение за удовлетворяване на вземането си върху продадените имоти при знание на ответницата А. К. за увреждащия ефект на продажбата. Въззивният съд е съобразил, че ответникът И. К. не е участвал при сключване на договора за продажба, но е направил извод, че доколкото към момента на извършване на продажбата той се е намирал в брак с ответницата А. К. - дъщеря на двамата продавачи, и по силата на закона - чл. 21, ал. 3 СК, е придобил в режим на СИО права върху прехвърлените имоти, субективното му отношение към увреждащата сделка няма значение за основателността на иска по чл. 135 ЗЗД.

Като неоснователно въззивният съд е преценил възражението на ответниците, че продажбата е извършена с цел набавяне на средства за погасяване на публични задължения на продавачите към НАП. Въззивният съд е посочил, че след като имотите са продадени по данъчна оценка, не по пазарната им цена, твърдяната цел не би могла да бъде постигната. За неоснователно е счетено и възражението за липса на знание у ответницата А. К. за увреждащия характер на сделката с мотив, че от нейна страна не е оборена презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 ЗЗД.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол в подлежащата на касационно обжалване част.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК и с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК е аргументирано с твърдения, че първоинстанционният, а впоследствие и въззивният съд, са уважили иска по чл. 135 ЗЗД и по отношение на недвижими имоти, които фигурират в нотариалните актове за продажба, но не са посочени от ищеца в исковата молба. Преценката дали съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо на посоченото основание следва да бъде ограничена единствено до частта от решението, която подлежи на касационно обжалване, а именно - до обявяването за недействителен спрямо „Ц. кооперативна банка” АД на договора за продажба, обективиран в нотариален акт № 132 от 28.03.2012 г. В останалата част - досежно другите два договора за продажба, въззивното решение не подлежи на касационен контрол и Върховният касационен съд няма правомощия да се произнася относно евентуалната му недопустимост.

С договора за продажба по нотариален акт № 132 от 28.03.2012 г. ответниците Г. Т. и Д. Т. са продали на ответницата А. К. 2 бр. поземлени имоти с идентификатори 72789.502.225 и 72789.502.216, вторият от които застроен с жилищна сграда с площ 51 кв. м. В петитума на исковата молба, с която е предявен искът по чл. 135 ЗЗД, ищецът „Ц. кооперативна банка” АД е поискал от съда да обяви за недействителен обективирания в посочения нотариален акт договор за продажба с предмет на разпореждане двата имота, описани в р.ІІ, т. 2 от обстоятелствената част на молбата. Първоинстанционният съд се е произнесъл с решение, с което е уважил иска по чл. 135 ЗЗД така, както е предявен, като в диспозитива на решението е индивидуализирал двата имота по начин, съответен на индивидуализацията им в нотариалния акт. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение и тъй като е налице пълно съответствие между предмета на търсената с иска по чл. 135 ЗЗД защита и произнасянето в диспозитива на решенията, не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо поради произнасяне „свръх петитум”.

По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК.

Основанието по 280, ал. 1, т. 1 ГПК е аргументирано с твърдения, че: Въззивният съд се е произнесъл в решението си по правен въпрос „от значение за решаване на делото” като в нарушение на материалния закон и в разрез с константната съдебна практика - решение № 245/19.01.2017 г. по гр. д. № 1428/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о., и решение № 199/30.12.2010 г. на ВКС, ІІ т. о., „е осъдил Г. И. Т. и Д. А. Т. по иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД в качеството им на авалисти”, а „доколкото те се явяват поръчители по запис на заповед, очевидно не могат да бъдат пасивно легитимирани по иска с правно основание чл. 135 ЗЗД”; При съществени нарушения на съдопроизводствените правила въззивният съд не е допуснал поисканите с въззивната жалба свидетели за оборване на презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД за знание у ответницата А. К. за увреждащия характер на сделката - пряко нарушение на т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и противоречие с практиката в решение № 566/10.01.2011 г. по гр. д. № 1019/2009 г. на ВКС, ІІ г. о., и решение № 7/27.01.2015 г. по гр. д. № 2427/2014 г. на ВКС, ІІІ г. о.; В разрез с материалния закон въззивният съд е приел, че ответникът И. К. също е обвързан от презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД - противоречие с решение № 13/19.02.2015 г. по гр. д. № 4606/2014 г. на ВКС, ІV г. о.

Според т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се допуска, когато с обжалваното въззивно решение е разрешен правен въпрос, включен предмета на спора и обусловил решаващата правна воля на съда по конкретното дело (чл. 280, ал. 1 ГПК), ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК; Посочването на обуславящия правен въпрос е задължение на касатора, който следва да обоснове и специфичните за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК допълнителни предпоставки. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне.

Касаторите не са изпълнили задължението си да посочат конкретен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, чието разрешаване от въззивния съд е обусловило постановения с обжалваното решение правен резултат. Посочването на съдебна практика е направено в подкрепа на релевирани нарушения на материалния и процесуалния закон, които не могат да бъдат преценявани от касационната инстанция в стадия за селекция на касационните жалби. Формулирането на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК е възможно единствено по пътя на служебното му извеждане от съдебния състав въз основа на твърденията в изложението, но тази възможност е отречена изрично от ОСГТК на ВКС с цитираното тълкувателно решение. Непосочването на правен въпрос с обуславящо значение за изхода на делото е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За изчерпателност следва да се отбележи, че с приетото в хода на касационното производство Тълкувателно решение № 2/2017 от 09.07.2019 г. по тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС на въпроса дали поръчителят е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по иск с правно основание чл. 135 ЗЗД е даден положителен отговор.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа по отношение на следния въпрос, за който се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото поради липса на създадена по него практика на ВКС: „Когато със средства, получени от сделки, предмет на иск по чл. 135 от ЗЗД, са удовлетворени изискуеми, предмет на принудително изпълнение, вземания на привилегирован кредитор по смисъла на чл. 136 от ЗЗД, като с това погасяване пасивът на длъжника е намален и са спестени разходи, които иначе е следвало да понесе, налице ли е увреждане на друг кредитор, който не се ползва с привилегия по отношение на имуществото, предмет на разпоредителната сделка”. Въпросът е поставен във връзка с твърдението на касаторите, че продажбата на имотите е извършена с цел погасяване на публични задължения на продавачите към НАП.

Касационно обжалване на въззивното решение по посочения въпрос не следва да се допуска, тъй като същият не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите изводи на съда за основателност на иска по чл. 135 ЗЗД. В мотивите към решението въззивният съд е изложил съображения за неоснователност на възражението на ответниците, че продажбата е извършена с цел набавяне на средства за погасяване на публичните им задължения към НАП, като е счел за недоказан факта, че получените от продажбата средства са послужили за погасяване на такива задължения. Поставеният въпрос дали продажбата е увреждаща по смисъла на чл. 135 ЗЗД, след като със средствата от нея са погасени задължения на длъжника към привилегирован кредитор, не кореспондира с извода на въззивния съд, поради което не отговаря на изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК и е безпредметно да се обсъжда поддържаната във връзка с него допълнителна предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В отговора на касационната жалба ответникът по касация е направил искане за разноски, но тъй като не са представени доказателства за извършването им в производството по чл. 288 ГПК, разноски не следва да се присъждат.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на А. Д. К., И. В. К., Г. И. Т. и Д. А. Т. - всички от [населено място] с адрес за призоваване [населено място],[жк], [жилищен адрес] - адв. В. К., срещу въззивно решение № 243 от 11.12.2017 г., постановено по в. гр. д. № 489/2017 г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение от 27.04.2017 г. по гр. д. № 3075/2017 г. на Пловдивски окръжен съд, допълнено в частта за разноските с определение № 1591 от 27.06.2017 г., в частта, с която са обявени за недействителни по отношение на „Ц. кооперативна банка” АД на основание чл. 135 ЗЗД сделките, изповядани с нотариален акт № 136, том 2, рег. № 1670, дело № 261/31.05.2012 г. на нотариус А. П. с рег. № 605 на НК, вписан в СВ - А. с нот. акт № 42, том 8, дело № 1104/31.05.2012 г., и нотариален акт № 3, том 3, рег. № 1959, дело № 1307/21.09.2012 г., вписан в СВ - А. с нот. акт № 103, том 9, дело № 1307/21.09.2012 г., с които Д. А. Т. и Г. И. Т. са продали на дъщеря си А. Д. К. по време на брака й с И. В. К. описаните в нотариалните актове недвижими имоти с местонахождение в [населено място], [община].

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 243 от 11.12.2017 г., постановено по в. гр. д. № 489/2017 г. на Пловдивски апелативен съд, в останалата част.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва с частна жалба пред друг състав на ВКС, Търговска колегия, в едноседмичен срок от връчването само в частта за оставяне на касационната жалба без разглеждане, а в частта за недопускане на касационното обжалване е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: