Производството е по гл. ХІІ от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], представено от адв. Е. Д., срещу решение № 4590/07.07.2017 г. на Административен съд София-град /АССГ/ по адм. д. № 555/2017 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против ревизионен акт /РА/ № Р-22221016001629-091-001/14.09.2016г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП София, в потвърдената при оспорването по административен ред част. Инвокират се оплаквания за противоречие на решението с материалния закон и съществените съдопроизводствени правила. Според касатора местната данъчна привръзка за осъществените от него в данъчни периоди м. 12.2015 г. и м. 01.2016 г. доставки на услуги е тази по чл. 21, ал. 2 ЗДДС, доколкото получателят е данъчнозадължено лице по чл. 9, ал. 1 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета. Обосновава невалидността на чл. 18 от Регламент за изпълнение № 282/2011 г. на Съвета от 15 март 2011 г., тъй като разпоредбата била с характер на хармонизираща мярка по смисъла на чл. 113 ДФЕС, която не е приета със законодателен акт по специална законодателна процедура. От невалидно приетото хармонизиращо правило не следвало задължение за данъчно задължените лица, включително задължението на касатора за начисляване на ДДС за спорните доставки. Иска отмяна на решението на АССГ и на РА, а евентуално отмяна на решението и частична отмяна на РА за постигане на размерна данъка, съобразен с чл. 67, ал. 2 ЗДДС. Претендира деловодни разноски. В касационната жалба се прави и искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по въпросите дали въвеждането с чл. 18 от Регламент за изпълнение № 282/2011 г. на Съвета от 15 март 2011 г. на дефиниция за данъчно задължено лице представлява хармонизираща мярка по смисъла на чл. 113 ДФЕС; действал ли е Съвета без правомощие като е дефинирал понятието с незаконодателен акт и без да спази специална законодателна процедура; валидна ли е разпоредбата на чл. 18 от Регламент за изпълнение № 282/2011 г. на Съвета от 15 март 2011 г.
Ответникът по касация директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - София отрича основателността на жалбата, както и на искането за отправяне на преюдициално запитване. Иска присъждане на разноски за касационното съдебно производство.
Заключението на прокурора е за неоснователност на касационната жалба, както и на искането за преюдициално запитване.
Като обсъди доводите на страните и в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, съдът прие следното:
С оспорената пред АССГ част ревизионен акт са установени в тежест на [фирма] допълнителни задължения за ДДС в общ размер 18 906.36 лева за данъчни периоди м. 12.2015 г. и м. 01.2016 г. и за закъснителна лихва в общ размер 1 209.72 лева. Определеното задължение за косвен данък е в резултат на извършено на основание чл. 86, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 21, ал. 1 и чл. 67, ал. 2 от ЗДДС от органите по приходите начисляване на ДДС по инвойси № 20…01/01.12.2015 г., № 20…02/16.12.2015 г. и № 20…03/25.01.2016г. с обща данъчна основа 58 000 евро /113 438.14 лева/, издадени от РЛ, с получател [фирма] - Великобритания. Според администрацията е неприложима нулевата ставка на данъка, тъй като мястото на изпълнение на фактурираните услуги се определя по правилото на чл. 21, ал. 1, а не на ал. 2 ЗДДС и е на територията на страната, доколкото получателят на услугите е данъчно незадължено лице, установено на територията на друга държава-членка.
С първоинстанционното решение е отхвърлено оспорването. Констатациите на съда са за възцникнала от дотовор от 01.10.2015 г. правна връзка между [фирма] и [фирма], регистрирано в Англия и Уелс, чието съдържание е задължението на ревизираното лице да предостави услуги по набиране на клиенти и осъществяване на контакти в Швейцария и Ю. А във връзка с дейността на Синкортек по продажба на произведени продукти за строителната индустрия, както и осигуряване на аутсорсинг услуги на строителни материали и мениджърски компании. Уговорен е комисион 42 250 евро за пробен период от м. 10 до м. 122015 г., а след това фиксирана месечна такса 16 750 евро. Съдът е обвързал решаването на спора за съществуването на установените с РА задължения с отговора на въпроса за мястото на изпълнение на доставките на услуги по издадените от жалбоподателя инвойси. Приел е, че липсва валиден идентификационен номер по ДДС на получателя, поради което при действието на чл. 18 от Регламент 282/2011 г. доставчикът не е имал основание да го счита за данъчно задължено лице, а съответно и да приложи привръзката по чл. 21, ал. 2 ЗДДС. В първоинстанционното решение е даден отговорна доводите за неприложимост на чл. 18 от Регламента за изпълнение с позоваване на чл. 397 от Директива2006/112/ЕО и на т. т. 4 и 5 от преамбюла на Регламента. Съдът е заключил, че Регламентът е законодателен акт, който е задължителен в своята цялост и не въвежда нова дефиниция на понятието данъчно задължено лице, а относно статута му препраща към членове 9 - 13 и чл. 43 от Директивата за ДДС. По касационната жалба: Решението е правилно.
Разрешаването на спора за съществуването на задължението за начисляване на данъка и на данъчното задължение, съответно по чл. 86, ал. 1 и ал. 2 от ЗДДС по издадените от касатора инвойси към Синкортек е обусловено от привръзката на доставката с мястото на изпълнение, доколкото с разпоредбата на чл. 86, ал. 3 от ЗДДС доставчикът е освободен от задължението за начисляване на ДДС за доставки с място на изпълнение извън територията на страната. Търсената от касатора местна привръзка е тази по чл. 21, ал. 2 от ЗДДС, сочеща като място на изпълнение на доставките на услуги с получател данъчно задължено лице това, в което е получателят е установил независимата си икономическа дейност, респ. на мястото на постоянния му обект /ако услугите се предоставят на такъв обект/, а ако няма място на независима икономическа дейност или постоянен обект – мястото на постоянния адрес или постоянното пребиваване на получателя. Тази привръзка е специална по отношение на въведеното с чл. 21, ал. 1 ЗДДС /транспониращ чл. 43 от Директивата за ДДС/ правило за място на доставката на услуга, съвпадащо с мястото, където доставчикът е установил стопанската си дейност или има постоянен обект, от който се доставя услугата, или при липса на такова място на стопанска дейност или постоянен обект — мястото, където се намира постоянният му адрес или обичайното му местоживеене.
Разпоредбата на чл. 21, ал. 2 от ЗДДС не съдържа изискване за идентификация за целите на ДДС на получателя. Фактът на идентификацията за целите на ДДС на клиента е значим в контекста на задължението на държавите-членки по чл. 216 от Директива 2006/112/ЕО да предприемат необходимите мерки за да гарантират, че техните системи за идентификация дават възможност на данъчнозадължените лица, посочени в член 214, да бъдат идентифицирани и да гарантират правилното прилагане на преходните режими за облагане на вътреообщностни сделки, както са посочени в член 402. Част от тези мерки е и идентифицирането на всяко данъчно задължено лице чрез индивидуален номер – чл. 214, § 1, б. „а“ от Директивата. Затова и по оборима презумпция клиентът, притежаващ валиден индивидуален номер за идентифициране за целите на ДДС, е данъчно задължено лице. Тази презумпцията е въведена изрично с чл. 18, § 1, б. „а“ от Регламент за изпълнение (ЕС) № 282/2011 на Съвета, който е влязъл в сила на 04.04.2011 г., а се прилага от 01.07.2011 г. /вж. чл. 65 от Регламента/.
Касаторът е извършил доставки на услуги на регистрираното в Англия и Уелс дружество [фирма], което не притежава идентификационен номер по ДДС.З и при действието на чл. 18, § 2 от Регламента доставчикът е можел да приеме, че установеният в Общността получател има статут на данъчно незадължено лице, освен ако не разполага с информация за противното. РЛ, чиято е тежестта да установи статута на получателя /арг. чл. 116, ал. 1 ДОПК/ не е провел главно пълно доказване на този факт.
Както правилно отбелязва първостепенния съд, статутът на получателя не се определя от чл. 18 от Регламента, а по препращането на чл. 17 от него – от разпоредбите на Директивата за ДДС. Регламентът е законодателен акт, приет по обикновена законодателна процедура и насочен към уеднаквяването на условията за изпълнение на правно обвързващите актове в Съюза – вж. чл. 289, § 3 и чл. 291, § 2 и § 4 от ДФЕС. На Съвета е предоставено правомощието да предприеме мерки по прилагането на Директивата за ДДС с чл. 397 от нея. Целта на Регламента е да гарантира еднаквото прилагане на действащата система на ДДС чрез установяване на правила за прилагане на Директива 2006/112/ЕО, и по-специално по отношение на данъчнозадължените лица, доставката на стоки и услуги и мястото на облагаемите доставки /т. 4 от Преамбюла/.
Без да е доказано, че получателят по процесните фактури притежава качеството данъчно задължено лице, е неприложима привръзката по чл. 21, ал. 2 от ЗДДС. Доколкото предмет на доставките са услуги и получателят е данъчно незадължено лице, то мястото на изпълнение е територията на страната, определено правомерно от приходната администрация с позоваване на разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗДДС. Доставчикът е субект на задълженията по чл. 86, ал. 1 и 2 от ЗДДС за данъка и за начисляването му, а последиците от тяхното неизпълнение е преодоляно с РА.Оето на оспорването срещу законосъобразния административен акт е правилно.
Размерът на данъка е определен по правилото на чл. 67, ал. 2 ЗДДС, т. е искането на касатора за изправяне на първоинстанционното решение с прилагането му от касационния съдебен състав е лишено от предмет. По искането за преюдициално запитване:
Искането е неоснователно. Въпросът за валидността на разпоредбата на чл. 18 от Регламент за изпълнение (ЕС) № 282/2011 на Съвета /което е същината на искането/ не е от значение за правилното решаване на делото /арг. чл. 628 ГПК/. Сочената норма на съюзното право не въвежда дефиниция на понятието „данъчно задължено лице“, което е релевантно за определянето на мястото на доставката на услуги и за съществуването на спорното данъчно задължение.
При този изход на спора на ответника по касация се дължат деловодни разноски в размер 1 122 лева на основание чл. 161, ал. 1, изр. 3 ДОПК във вр. с чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК, Върховният административен съд, Първо отделение РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ искането на [фирма] за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 4590/07.07.2017 г. на Административен съд София-град /АССГ/ по адм. д. № 555/2017 г.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – София деловодни разноски в размер 1 122 лева. Решението е окончателно.