Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ЧЛК Инвест” ООД и „ТИС - 08” ООД - двете дружества със седалище в [населено място], срещу въззивно решение № 2100 от 06.10.2017 г., постановено по т. д. № 5235/2016 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1573 от 08.09.2015 г. по т. д. № 1746/2011 г. на Софийски градски съд и дружествата - касатори са осъдени да заплатят на „ЧЕЗ Р. Б. АД разноски /адвокатско възнаграждение/ за въззивното производство в размер на 6 000 лв. С първоинстанционното решение са отхвърлени като неоснователни предявените от „ЧЛК Инвест” ООД против „ЧЕЗ Р. Б. АД, подпомагано от „ТИС - 08” ООД, искове с правно основание чл. 59 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумите 115 078 лв. - цена за предоставен в периода 05.05.2006 г. - 05.04.2011 г. достъп по чл. 117, ал. 7 ЗЕ вр. § 1, т. 15 ДР на ЗЕ до енергиен обект „Главна заводска подстанция” на бившия Чугуно - леярен комбинат в [населено място], „ЧЛК Веслец” ЕАД - [населено място], и 36 458.95 лв. - обезщетение за забава.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост, нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и присъждане на претендираните с исковете парични суми, ведно с разноските по делото.

С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „ЧЕЗ Р. Б. АД - [населено място], който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.

За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от „ЧЛК Инвест” ООД против „ЧЕЗ Р. Б. ЕООД обективно съединени искове с правно основание чл. 59 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, Софийски апелативен съд е приел, че не е осъществен фактическият състав на чл. 59 ЗЗД, от който ищецът е извел претенцията си за осъждане на ответника да му заплати сумата 115 078 лв., представляваща равностойност на неоснователно обогатяване с цената за достъп по чл. 117, ал. 7 ЗЕ вр. § 1, т. 15 ДР на ЗЕ до енергиен обект на дружеството за периода 05.05.2006 г. - 05.04.2011 г.

Въззивният съд е приел за безспорно от фактическа страна, че с договор за покупко - продажба във формата на нотариален акт № 198 от 09.07.2003 г., съставен по нот. д. № 286 на нотариус с рег. № 026, „Веслец” ЕАД (в несъстоятелност) e продало на „ЧЛК Инвест” ООД описан в нотариалния акт урегулиран поземлен имот в Промишлена зона по плана на [населено място], заедно с построените в имота нежилищни обекти с производствено предназначение, сред които главна заводска подстанция - електроснабдително съоръжение с пряко предназначение за енергопроизводство, която през исковия период е използвана от „ЧЕЗ Р. Б. АД за осъществяване на търговската му дейност, свързана с доставката на електрическа енергия. В исковата молба ищецът е обосновал обедняването си по смисъла на чл. 59, ал. 1 ЗЗД с качеството на собственик, лишен от ползване на електроснабдителното съоръжение, а обогатяването на ответника - с осъщественото от последния ползване на съоръжението през исковия период за пренос и доставка на електрическа енергия, без заплащане на наем и на цена за ползването. Предвид обстоятелствата, въведени като основание на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е преценил, че ключов за изхода на спора е въпросът дали договорът за покупко - продажба от 09.07.2003 г. легитимира „ЧЛК Инвест” ООД като собственик на съоръжението.

При произнасянето относно собствеността върху съоръжението въззивният съд е съобразил практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК с решение № 1081/05.11.2008 г. по гр. д. № 3259/2007 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 440/23.12.2011 г. по гр. д. № 1605/2010 г. на ВКС, ІV г. о., и решение № 300/28.06.2010 г. по гр. д. № 169/2009 г. на ВКС, І г. о. В цитираните решения е възприето разрешението, че съгласно чл. 8 от Закона за електростопанството от 1975 г., общите енергийни обекти, които захранват няколко потребители и другите електротехнически съоръжения, чрез които се осъществява електроснабдяването на такива потребители, са държавна собственост, не могат да бъдат частна собственост и като такива са изключени от граждански оборот, поради което е налице правна невъзможност за деривативното им придобиване чрез правна сделка; Принципът, залегнал в законодателството относно собствеността на енергийните обекти е, че те трябва да принадлежат на лицата, които са получили лиценз за осъществяване на дейности в областта на енергетиката; С разпоредбите на чл. 56 и § 67, ал. 2 и 9 ПЗР от отменения Закон за енергетиката и енергийната ефективност и чл. 40, ал. 1, т. 2 и § 4, ал. 11 ПЗР от действащия Закон за енергетиката са създадени условия държавната собственост върху енергийните обекти, установена с чл. 2, ал. 1 от Закона за електростопанството от 1975 г., да премине в собственост на енергийните предприятия, т. е. на субектите, които притежават лиценз за осъществяване на дейност по пренос и доставка на електроенергия, по смисъла на чл. 40 от отменения ЗЕЕЕ; Изключение от принципа за принадлежност на енергийните обекти е предвидено в чл. 2, ал. 2 от Закона за електростопанството, отменен през 1999 г., единствено за кооперативни и други обществени организации, на които е призната възможност да придобиват и притежават отделни електроенергийни обекти /електрически централи за производство на електрическа енергия, електрически уредби и мрежи за пренос и разпределение на електрическа енергия/ с разрешение на Асоциация „Енергетика” и които при влизане в сила на ЗЕ запазват правото си на собственост върху придобитите по този начин обекти; Аргументи за отсъствието на правна възможност други субекти, извън притежаващите лиценз за осъществяване на дейности в областта на енергетиката и тези по чл. 2, ал. 2 от Закона за електростопанството, се съдържат и в § 4, ал. 11 ПЗР на ЗЕ, според който при приватизация на имуществото на фирми и дружества, в които има изградени енергийни обекти, те не се включват в предмета на сделката, а се прехвърлят на съответното енергийно предприятие, както и в § 67, ал. 9 от ЗЕЕЕ, според който при приватизация на обекти, на чиято територия има изградени енергийни обекти, последните не се включват в предмета на сделката, ако чрез тях се снабдява с енергия повече от един потребител, а тези обекти се прехвърлят на енергийното предприятие по предвидения за това ред.

Като е изходил от възприетите в практиката на ВКС разрешения и е анализирал приложимата към спора правна уредба, въззивният съд е приел, че възможността за деривативно придобиване на право на собственост върху енергиен обект е обусловена от изпълнение на специфични законови изисквания към приобретателя по сделката, който трябва да бъде юридическо лице, получило лицензия за пренос или разпределение на електроенергия по чл. 40 ЗЕЕЕ отм. към датата на осъществяване на фактическия състав на придобивното основание.

По делото не е имало спор, че към датата на сключване на договора за покупко - продажба с „Веслец” ЕАД /н./, а и впоследствие, ищецът „ЧЛК Инвест” ООД не е притежавал лицензия по чл. 40 ЗЕЕЕ отм. за пренос или разпределение на електроенергия. Отсъствието на лицензия към релевантния за спора момент - датата на осъществяване на фактическия състав на сделката за продажба, е мотивирало въззивния съд да направи решаващия извод, че договорът от 09.07.2003 г. не легитимира „ЧЛК Инвест” ООД като собственик на прехвърленото съоръжение - главна заводска подстанция, поради което не е налице първата предпоставка на чл. 59 ЗЗД - титулярство на правото на собственост върху обекта, от чието ползване без основание от страна на ответника произтича претенцията за имуществено изравняване.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са посочили като значими за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК въпросите:

„1. Обусловена ли е възможността за деривативно придобиване на правото на собственост на електротехническо съоръжение от специфичното качество на приобретателя, какъвто може да бъде само лице, което е получило лицензия за пренос или разпределение на електроенергия; 2. Изградените по време на действието на Закона за електростопанството от 1975 г отм. електрически уредби и съоръжения, които захранват няколко потребители, могат ли да бъдат собственост на различни правни субекти и при какви условия или са изключени изначално от гражданския оборот; 3. Допустимо ли е недействителността на публична продан или търг по чл. 717 и чл. 718 от ТЗ поради извършена с нея продажба на чужда вещ да се релевира с възражение в друг процес по повод на друг имуществен спор, когато действителният собственик не оспорва това право; 4. Кому е противопоставима недействителността на продажбата на чужда вещ и кой може да се позове на нея”.

Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с твърдения, че е налице основанието за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради разрешаването от въззивния съд на първите два въпроса в противоречие с практиката на ВКС в решение № 137/12.12.2014 г. по гр. д. № 3029/2014 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 202/01.12.2014 г. по гр. д. № 1384/2014 г. на ВКС, І г. о., и решение № 136/12.12.2014 г. по гр. д. № 2915/2014 г. на ВКС, ІІ г. о., а на въпросите по т. 3 и т. 4 - в противоречие с практиката на ВКС в решение № 24/11.09.2009 г. по т. д. № 596/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 91/11.09.2009 г. по т. д. № 596/2008 г. на ВКС, ІІ т. о. Въведено е и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, в подкрепа на което са изложени съображения, че създадената по първите два въпроса съдебна практика е неправилна и се нуждае от осъвременяване, тъй като чл. 1, ал. 2 от Закона за електростопанството от 1975 г отм. принципно допуска трети лица, различни от държавата, да придобиват и притежават отделни енергийни обекти, разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от Закона за електростопанството отм. противоречи на чл. 17, ал. 1 от Конституцията на Република България, а разпоредбата на § 4, ал. 11 ПЗР на Закона за енергетиката, в сила от 13.12.2003 г., няма изрично предвидено от законодателя обратно действие и не следва да засяга придобитите от „Веслец” ЕАД /н./ като праводател на „ЧЛК Инвест” ООД права върху процесния енергиен обект.

Въпросите по т. 1 и т. 2 от изложението са от значение за правилността на въззивното решение и не могат да послужат като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол Отговорът на въпросите зависи изцяло от преценката дали въззивният съд е приложил правилно материалния закон като е приел, че действалата при сключване на договора за продажба, с който ищецът /сега касатор/ се е легитимирал като собственик на енергийния обект, правна уредба изключва възможността за придобиване по деривативен начин на право на собственост върху електротехническо съоръжение от субекти, които не притежават лицензия за пренос или разпределение на електроенергия, респ. че извън изрично уреденото в чл. 2, ал. 2 от Закона за електростопанството от 1975 г отм. изключение законодателството не допуска съществуващи електроенергийни обекти да бъдат притежание на други субекти, различни от лицензираните енергийни предприятия. Според указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в стадия за селекция на касационните жалби Върховният касационен съд не проверява дали въззивното решение е правилно на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Предвид тези указания, евентуалното нарушение на материалния закон при произнасянето на въззивния съд по поставените въпроси не е основание въззивното решение да се допусне до касационно обжалване.

Дори да се приеме, че въпросите по т. 1 и т. 2 имат характер на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, по отношение на тях не е доказана специфичната за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК допълнителна предпоставка. Касаторите поддържат, че въззивният съд се е произнесъл относно принадлежността на правото на собственост върху елекроснабдителното съоръжение, във връзка с чието ползване е предявен искът по чл. 59 ЗЗД, в противоречие с практиката на ВКС в решение № 137/12.12.2014 г. по гр. д. № 3029/2014 г. на ІІ г. о., решение № 202/01.12.2014 г. по гр. д. № 1384/2014 г. на І г. о. и решение № 136/12.12.2014 г. по гр. д. № 2915/2014 г. на ІІ г. о. Цитираните решения са постановени по реда на чл. 290 ГПК /редакция преди изменението от ДВ бр. 86/2017 г./ и възприетите в тях разрешения са обусловени от тълкуване на разпоредбата на § 7, ал. 1, т. 7 ПЗР на ЗМСМА, уреждаща обособяването на общинската от държавната собственост върху определена категория имуществени обекти. С решенията е даден отговор на въпросите дали енергиен обект /трафопост/, който обслужва само обекти на територията на една община, представлява част от общинската инфраструктура по смисъла на § 7, ал. 1, т. 7 ПЗР на ЗМСМА, дори да е част от националната електроразпределителна мрежа, и дали действалата нормативна уредба на енергийната система към момента на влизане в сила на ЗМСМА дава основание да се приеме, че по силата на закона мрежа или съоръжение от техническата инфраструктура на енергийната система е предоставена на съответните държавни електропроизводствени и електроснабдителни организации към Асоциация „Енергетика”. Разпоредбата на § 7, ал. 1, т. 7 ПЗР на ЗМСМА е неприложима към разрешения с обжалваното въззивно решение правен спор и въззивният съд не е черпил правни аргументи от нея, за да мотивира изводите си за отсъствие на активна материалноправна легитимация на касатора „ЧЛК Инвест” ООД като ищец по иска с правно основание чл. 59 ЗЗД. В решенията не е обсъждана възможността за придобиване чрез правна сделка на право на собственост върху енергиен обект от субект, който не притежава лицензия за пренос или разпределение на електроенергия и не попада в изключението по чл. 2, ал. 2 от Закона за електростопанството от 1975 г отм., Освен изложеното, от казуалната част на мотивите е видно, че в решенията са разгледани спорове за притежание на право на собственост върху енергийни обекти и съоръжения с участието на търговски дружества, извършващи дейност в областта на енергетиката, т. е. субекти, които притежават лицензия за пренос и разпределение на електроенергия, каквото качество касаторът - ищец няма. Поради различния спорен предмет на делата, по които са постановени посочените решения, и на настоящото дело основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неприложимо.

Не е налице и второто поддържано основание - значение на въпросите по т. 1 и т. 2 за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По въпросите е формирана непротиворечива практика на ВКС, с която по тълкувателен път са изяснени предпоставките за придобиване и притежаване на право на собственост върху енергийни обекти и съоръжения, включително върху обекти и съоръжения за целите на производството, разпределението и снабдяването с електрическа енергия, изградени при действието на Закона за електростопанството от 1975 г отм., Съществуващата практика не е неправилна, както твърдят касаторите, а аргументите в изложението не обосновават необходимост от нейното осъвременяване. Доводът, че разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от Закона за електростопанството отм. противоречи на Конституцията на Р. Б. не би могъл да бъде предмет на обсъждане от страна на Върховния касационен съд, доколкото преценката за съответствие на законите с Конституцията е от изключителната компетентност на Конституционния съд на Р. Б.

Касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне и по въпросите, формулирани в т. 3 и т. 4 от изложението. Въпросите са поставени за пръв път пред касационната инстанция и по тази причина въззивният съд не ги е обсъждал, нито е формирал по повод на тях правни изводи с решаващо значение за изхода на спора. След като не са обусловили решаващите правни изводи на съда за неоснователност на иска по чл. 59 ЗЗД, въпросите по т. 3 и т. 4 не носят белезите на правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и не могат да послужат като общо основание за достъп до касационен контрол. Според указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, несъответствието на въпросите с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване и освобождава касационната инстанция от задължението да обсъжда поддържаните допълнителни предпоставки по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Относно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следва да се има предвид, че твърдението за противоречие на въззивното решение с практиката в решение № 24/11.09.2009 г. по т. д. № 596/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 91/11.09.2009 г. по т. д. № 596/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., е недоказано. В казуалната част на цитираните решения е отречена допустимостта да се оспорва инцидентно от трето лице правото на собственост на друго лице, което се легитимира като собственик с постановление за възлагане на недвижим имот по чл. 717з ТЗ, издадено след проведен от синдика търг в процес на осребряване на имущество от масата на несъстоятелността. Касаторът - ищец се е легитимирал като собственик на енергийния обект с договор за покупко - продажба във формата на нотариален акт, сключен със синдика на дружество в несъстоятелност, което обстоятелство насочва към друг придобивен способ, различен от способа по чл. 717а ТЗ - продажба чрез пряко договаряне по чл. 718 ТЗ. Решенията, представени в подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не дават отговор на въпроса дали възприетото в тях разрешение е относимо и към извършената от синдика продажба по чл. 718 ТЗ. Поради това не би могло да се приеме, че като е разгледал възраженията на ответника срещу активната материалноправна легитимация на ищеца по иска с правно основание чл. 59 ЗЗД, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с обективирана в решенията казуална практика на ВКС.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 5235/2016 г. на Софийски апелативен съд.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2100 от 06.10.2017 г., постановено по т. д. № 5235/2016 г. на Софийски апелативен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: