Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на Б. П. П. Ф. ЕАД, ЕИК[ЕИК], [населено място] срещу решение № 1457/02.03.2016г. на Административен съд София град по адм. д. № 10231/2015г. Релевира възражения за материална незаконосъобразност и необоснованост, касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че в трите процесни договора за кредит, размерът на лихвата е фиксиран за срока на кредита и тя е 0%. Пар. 1, т. 4 и т. 5 от Допълнителните разпоредби на ЗПК (ЗАКОН ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИЯ КРЕДИТ) /ЗПК/ въвеждал легална дефиниция на понятията „лихвен процент“ и „фиксиран лихвен процент“, като понятията не съдържали разпоредби относно възможните стойности. Прави икономически и правен анализ на лихвите, като ги разглежда като положителни, отрицателни и равни на нула. По отношение на лихвите, равни на нула, сочи, че при тези договорни отношения, нито кредиторът има право да получи плащане на лихва, нито длъжникът има задължение да заплати такава. В този смисъл, лихва 0% била математически израз на „без лихва“. Посочва, че чл. 19, ал. 4 ЗПК, въвежда максимален размер на годишен процент на разходите по кредита, като в ГПР се включват и лихвите по чл. 19, ал. 1 ЗПК. Индивидуалната стойност на ГПР по всички ценообразуващи компоненти обаче била изцяло неконтролеруема, като зависела от волята на страните по договора. В този смисъл оспорва извода на съда за законосъобразност на обжалвания акт на председателя на КЗП, с който се забранява на дружеството да използва заблуждаваща търговска практика. Твърди, че не е налице практика, която утежнява положението на потребителя. Последният вземал информирано решение въз основа на предоставената му преддоговорна информация. Касаторът разграничава лихвата по договора за кредит от въведената с процесните договори „такса ангажимент“. Твърди, че последната се изчислява върху размера на главницата към момента на отпускане на кредита и е еднократна, за разлика от лихвата, която се изчислява върху размера на главницата с плащането й, който намалява с времето при плащането. Намира за некоректен извода на органа и съда, че в крайна сметка, сумата, която потребителят заплаща при „такса ангажимент“ и 0% лихва е по-висока от тази при договор с евентуален лихвен процент. В тази насока твърди, че дружеството не е предлагало „по-облекчени условия“ за кредитиране, а договор с определени параметри. И той предвиждал 0% лихва и „такса ангажимент“, която се начислявала върху размера на главницата при подписване на договора, била еднократна и се плащала разсрочено. Размерът на таксата не подлежал на връщане или намаляване при предсрочно прекратяване на договора поради изплащане, тъй като ангажиментът на кредитора бил поет към момента на сключване на договора и разходите били изчислени към този момент. Твърди, че таксата съществува на основание чл. 10а, ал. 4 ЗПК, а забранени били единствено таксите по чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Въз основа на подробен анализ на фактите, обосновава извод за липса на заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68в във връзка с чл. 68г, ал. 1 ЗЗП и в тази насока неправилност на изводите на АССГ за законосъобразност на обжалвания административен акт.

Ответникът по касационната жалба, председателят на КЗП, чрез юрк. А. взема становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски, за които представя списък.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава обосновано заключение за правилност на съдебния акт.

Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес.

При служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 АПК, касационният състав прави извод за валидност и допустимост на обжалваното решение.

Касаторът не въвежда възражения за допуснати съществени процесуални нарушения.

По отношение на правилното приложение на материалния закон:

Касационната инстанция констатира, че АССГ въз основа на анализ на доказателствата по делото правилно е установил фактическата обстановка, която не следва да се повтаря.

Предмет на контрол за законосъобразност пред АССГ е заповед № 221/25.03.2015г. на председателя на КЗП, с която на основание чл. 68л, ал. 1 във връзка с чл. 68в, във връзка с чл. 68г, ал. 1 ЗЗП на [фирма] се забранява използването на заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68в във връзка с чл. 68г, ал. 1 ЗЗП.

За да отхвърли жалбата срещу заповедта, съдът е приел, че същата е издадена от компетентен орган, във валидна писмена форма, при правилно приложение на материалния и процесуалния закон и в съответствие с целта на закона. Решението е правилно:

Чл. 68в ЗЗП забранява нелоялните търговски практики.

Търговска практика от страна на търговец към потребител е нелоялна, съгласно нормата на чл. 68г, ал. 1 ЗЗП, ако противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компетентност и ако променя или е възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител, когото засяга или към когото е насочена, или на средния член от групата потребители, когато търговската практика е насочена към определена група потребители.

В конкретната хипотеза недобросъвестността на търговеца се изразява в следното: [фирма] отпуска потребителски кредити с 0% годишен лихвен процент, но в същото време начислява на кредитополучателите „такса ангажимент“, представляваща еднократна такса, дължима към кредитора поради приложимия фиксиран лихвен процент за целия срок на договора. Таксата се начислява и е дължима при отпускане на кредита, заплаща се разсрочено с всяко погасителна вноска за срока на кредита. Същата е дължима в остатъчния си размер и при предсрочно погасяване на кредита. Отпуснатите кредити са с 0% лихвен процент за срока на договорите, но за да бъде фиксирана лихвата, кредиторът изисква от потребителите да заплатят такса ангажимент, с която да фиксира лихвения процент, но при условие, че годишната инфлация не надвишава 24%. По този начин кредиторът изисква такса ангажимент от потребителя, за да фиксира лихвата, но не гарантира напълно фиксирането й.

За да е налице нелоялна търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал. 1 ЗЗП е необходимо наличието на следните кумулативни предпоставки: 1. Използването на търговска практика по смисъла на §13, т. 23 ДР на ЗЗП, свързана с предлагането на стоки и услуги; 2. Тази практика да противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компетентност; 3. Да променя или да е възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител, когото засяга или към когото е насочена.

Касационната инстанция приема за правилен извода на АССГ, че поведението на търговеца, обосновано от фактите по спора, попада в процесната хипотеза, като може да се определи като поведение, противоречащо на изискването за добросъвестност и професионална компетентност: Потребителският кредит е обявен от търговеца с фиксирана лихва от 0% за целия период на договора. Този параметър на договора действително е възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител. При обявен безлихвен кредит, потребителят не очаква никакви допълнителни такси за получаването му, като наличието на такса ангажимент, която при това се изчислява върху пълния размер на главницата, към момента на отпускане на кредита, без възможност за приспадане при предсрочно погасяване на същия.

Съгласно разпоредбата на чл. 32, ал. 1 от ЗПК /Закон за потребителски кредит/ потребителят има право по всяко време да погаси изцяло или частично задълженията си по договора за кредит. В тези случаи той има право на намаляване на общите разходи по кредита, като това намаляване се отнася до лихвата и разходите за оставащата част от срока на договора.

Кредиторът не може да откаже да приеме предсрочното изпълнение по договора за кредит. Кредиторът няма право на обезщетение или неустойка, когато при предсрочно погасяване на кредита от потребителя погасяването на кредита се извършва в период, през който лихвеният процент по договора за кредит не е фиксиран, и има право на такова обезщетение при фиксиран лихвен процент за евентуалните разходи, пряко свързани с предсрочното погасяване на кредита, когато то се извършва през период, в който лихвения процент е фиксиран.

Правилен е изводът на АССГ, че 0% лихвен процент следва да се тълкува като кредит без лихва, а не като кредит с фиксирана лихва.

В случая са отпуснати кредити без лихва, като кредиторът е въвел такса ангажимент като условие за получаване на кредита и същият не може да бъде усвоен, ако потребителят не се съгласи да я плати. Съдът правилно е приел, че тази такса не трябва да бъде поставяна в зависимост от липсата на лихва по кредитите, тъй като никъде в понятието фиксиран лихвен процент не се предвижда такса за това, че е фиксиран, не се предвижда такса и при липса на лихва по кредита. В действителност, се създава непропорционално утежняване на задълженията на кредитополучателя.

Касационната инстанция не споделя извода на касатора, че така определената от кредитора такса няма характер на такава по чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Съгласно тази разпоредба, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Напротив, такса ангажимент се дължи при отпускане на кредита и е свързана с усвояване на същия.

Неоснователно е и възражението на касатора досежно извода на съда за незаконосъобразност на уговорката от 0% лихвен процент. В действителност, когато ЗПК говори за фиксиран лихвен процент по кредита, предвижда лихвен процент, предвиден в клауза от договора за кредит, по силата на която кредитополучателят са задължава да заплаща постоянен лихвен процент за целия срок на договора. Фиксираният лихвен процент по договора е число по-голямо от нула, тъй като приемането на обратното противоречи на духа и буквата на закона.

Касационната инстанция не споделя и възражението на касатора за липсата на утежнено положение. В случая се касае за кредит без лихва, при който се въвежда такса ангажимент. Липсата на лихва обаче може да постави потребителя в по-неблагоприятно положение, тъй като: - при предсрочно погасяване на кредита, такса ангажимент не се намалява, а се дължи остатъчния й размер върху цялата главница; - при инфлация по-голяма от 2 % на месечна база, кредиторът има право да преизчисли размера на остатъчното задължение с индекса на инфлация за приложимия период, като по този начин таксата дори не гарантира фиксирания размер на лихвата, ако се приеме, че 0% лихва е фиксиран размер на лихвата.

При проверка на материалната законосъобразност на заповедта съдът е преценил всички визирани в нормата на чл. 68г, ал. 1 ЗЗП предпоставки, предвид вложения от законодателя смисъл. Приложената принудителна административна мярка е преустановителна, тъй като забраната цели преустановяване на конкретно поведение.

Не са налице сочените касационни основания за отмяна на обжалваното решение, поради което същото следва да се остави в сила.

Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 144 АПК, във връзка с чл. 37 от ЗПрП (ЗАКОН ЗА ПРАВНАТА ПОМОЩ) и чл. 24 от Наредба за заплащане на правна помощ, на ответника по касационната жалба се дължат разноски в размер на 200 (двеста) лева юрисконсултско възнаграждение.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, настоящият състав на седмо отделение на ВАС

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1457/02.03.2016г. на Административен съд София град по адм. д. № 10231/2015г.

ОСЪЖДА Б. П. П. Ф. ЕАД, ЕИК[ЕИК], [населено място] да заплати на Комисия за защита на потребителите сумата от 200 (двеста) лева, разноски по делото.

Решението е окончателно.