Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК.

Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция „Обжалване и данъчно – осигурителна практика“ /ОДОП/, гр. П., против решение № 1278/17.06.2016 г. на Административен съд - гр. П., постановено по адм. дело № 3189/2015 г., с което е отменено решение за отказ № 1506945/10.08.2015 г., издадено от орган по приходите в ТД на НАП – гр. П., потвърдено с решение № 820/19.10.2015 г. при обжалването по административен ред.

Касаторът поддържа доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че по отношение на К. П. не е изпълнено условието по чл. 22б, ал. 1, т. 1 ЗДДФЛ за ползване на данъчно облекчение. Твърди, че лицето е получило доходи не само от трудови правоотношения, а и доходи от обезщетение за временна неработоспособност и от наем. Искането е за отмяна на решението. Претендират се разноски.

Ответникът – К. К. П. от гр. П. не е изразила становище по касационната жалба.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата.

Върховният административен съд, първо отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество е неоснователна, поради следното:

Предмет на оспорване пред Административен съд - гр. П. е решение за отказ № 1506945/10.08.2015 г., издадено от орган по приходите в ТД на НАП – гр. П., потвърдено с решение № 820/19.10.2015 г. на директора на дирекция „ОДОП“, гр. П., с което на К. К. П. е отказано възстановяване на надвнесен данък, поради липса на основанието по чл. 22б, ал. 1, т. 1 ЗДДФЛ за ползване на декларираното за 2014 година данъчно облекчение.

С обжалваното решение съдът е отменил оспорения акт, като е приел, че са изпълнени предпоставките за ползване на данъчното облекчение по чл. 22б ЗДДФЛ. В мотивите си първоинстанционният съд е приел, че не се установяват посочените в акта фактически основания за отказ да се възстанови данъка.

По отношение на полученото от жалбоподателката обезщетение за временна неработоспособност за м. 09.2014 г., съдът е посочил, че замества дохода от трудово правоотношение. В мотивите си съдът се е позовал на § 1, т. 26, б. "а" от ДР на ЗДДФЛ, съгласно който трудови правоотношения са правоотношенията с работници и служители по Кодекса на труда и попадат в обхвата на доходите по чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗДДФЛ. Прието е, че в настоящия случай на основание чл. 40 от КСО именно работодателят е изплатил обезщетението, т. е. средствата са от фонда на работодателя, а не от фондовете на общественото осигуряване, поради което следва то да бъде зачетено именно като доход, произтичащ от трудово правоотношение. Според съда данъчното облекчение за доходи, непревишаващи минималната работна заплата по отменения чл. 22б от ЗДДФЛ има социалната насоченост, на която не съответства тълкуване, ограничаващо приложното й поле, а такова съобразено с нейната цел да установи по-голяма социална справедливост в данъчното облагане на работещите с най-ниски доходи. Поради това е приел, че изпадането на лицето във временна неработоспособност, съответно получаването на обезщетение за това, не прави дохода му по-висок и не следва да се счита за такъв непроизтичащ от трудово правоотношение.

По отношение на другото фактическо основание за отказа да се възстанови декларирания данък, съдът е приел, че не е доказано от органите по приходите които носят доказателствената тежест в процеса, получен доход от наем през 2014 от М. Е.. От представените по делото договор за наем от 03.01.2011 г. и отговор на искова молба, подаден от П. И. П. по гр. д. № 13386/2014 г. на Районен съд – Пловдив, съдът е установил, че К. П. не е страна по договора за наем и не е получавала припадащата се част от наема на нейния наследодател – К. П..

С тези мотиви съдът е направил извод, че от събраните по делото доказателства не се установява жалбоподателката да е получавала доходи от извънтрудови правоотношения и е отменил като незаконосъобразен отказа за възстановяване на декларирания данък за 2014 г. Решението е правилно постановено.

По делото няма спор, че декларираният от К. П. данък за възстановяване по ГДД за 2014 г. е резултат от ползвано данъчно облекчение за доходи непревишаващи минималната работна заплата по чл. 22б от ЗДДФЛ отм. , Нормата е действаща само за процесния период от 01.01.2014 до 31.12.2014 г. и предвижда, че физическите лица могат да ползват данъчно облекчение за доходи непревишаващи минималната работна заплата, когато едновременно са изпълнени следните условия: лицето е придобило през годината само доходи по чл. 10, ал. 1, т. 1 и придобитите през годината доходи по т. 1 не превишават 12 месечни минимални работни заплати за съответната година (за 2014 г. – 4080 лева).

В разглеждания случай като основание за оспорения отказ да се възстанови данъка се сочи неизпълнение на първото от посочените условия по чл. 22б, ал. 1, т. 1 ЗДДФЛ отм. - лицето е придобило други доходи през годината, освен доход по чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗДДФЛ – обезщетение за временна неработоспособност и доход от наем.

Правилно съдът е тълкувал нормата на чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗДДФЛ, като е приел, че доход от трудови правоотношения е доход получен от правоотношения с работници и служители по смисъла на § 1, т. 26, б. „а“ от ДР на ЗДДФЛ. Няма спор по делото, че К. П. е декларирала в ГДД по чл. 50 ЗДДФЛ доход от трудов договор, сключен с [фирма], както и че полученият размер на трудовото възнаграждение не превишава размера по чл. 22б, ал. 1, т. 2 ЗДДФЛ.

Правилно съдът е приел, че обезщетението за временна неработоспособност представлява доход, който замества възнаграждението за труд. Това следва от нормата на чл. 40, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО), според която осигурените лица за общо заболяване и майчинство имат право на парично обезщетение вместо възнаграждение за времето на отпуск поради временна неработоспособност и при трудоустрояване, ако имат най-малко 6 месеца осигурителен стаж като осигурени за този риск. Следователно изплатеното в случая обезщетение за временна неработоспособност няма характер на друг вид доход по смисъла на чл. 10 ЗДДФЛ, съответно доход от извънтрудовото правоотношение на К. П., а има заместваща функция. Допълнителен аргумент в тази връзка е и посоченото от съда, че в случая обезщетението е изплатено за сметка на работодателя. Следва да бъдат споделени и мотивите на първоинстанционния съд относно социалната функция на данъчното облекчение по чл. 22б ЗДДФЛ за работещите с най-ниски доходи, поради което изпадането във временна неработоспособност на работника или служителя, не следва да се вменява в негова тежест. Неоснователно е позоваването в касационната жалба на чл. 13, ал. 1, т. 6 ЗДДФЛ. Тази норма определя като необлагаеми доходите от задължително осигуряване в България и чужбина, за да ги разграничи от облагаеми доходи от всички източници по чл. 12, ал. 1 ЗДДФЛ. Видовете доходи са посочени в чл. 10 ЗДДФЛ.

Изводът на съда, че не е доказано придобиване на доход от наем през 2014 г. се подкрепя от събраните по делото доказателства. Съдът е дал указания по разпределението на доказателствената жест в процеса, като е възложил установяването на фактическите основания за издаване на оспорения акт на органите по приходите. Нормата на чл. 22б, ал. 1, т. 1 ЗДДФЛ изисква да е придобит само доход по чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗДДФЛ. Органите по приходите твърдят, че освен трудово възнаграждение, лицето е придобило и доход от наем през 2014 г. като се позовават на справка от информационната система на НАП по чл. 57 и чл. 73 от ЗДДФЛ от М. Е. за изплатен наем от 187 лева и удържан данък от 12.67 лева. Съгласно чл. 11 ЗДДФЛ доходът се смята придобит на датата на: 1. плащането - при плащане в брой; 2. заверяването на сметката на получателя на дохода или получаването на чека - при безналично плащане; 3. получаването на престацията - за непаричен доход. По силата на чл. 11, ал. 3 ЗДДФЛ доходът се смята за придобит от физическото лице и когато по негово нареждане или по споразумение между него и платеца плащането или престацията са получени от трето лице. За определяне датата на придобиване се прилагат ал. 1 и 2.

В случая не се установява П. да е придобила доход от наем по смисъла на чл. 11 ЗДДФЛ чрез плащане в брой или по банкова сметка. Данните от информационната система на НАП не са подкрепени с никакви доказателства за получаване на плащане от лицето през 2014 г. Плащане не се установява и от приложеното извлечение от банковата сметка. По делото не са ангажирани доказателства от платеца на дохода – М. Е.. От представения от лицето отговор на искова молба по гр. д. 13386/2014 г. по описа на РС - Пловдив, по предявен иск за делба на имота, предмет на договора за наем от 03.01.2011 г., е видно, че останалите съсобственици на имота, в хода на съдебната делба твърдят, че П. не е получавала припадащата й се част от наема, въпреки усилията им и едва с отговора я канят да посочи банкова сметка, по която да се изплаща ежемесечно наема. При тези обстоятелства не може да се приеме, че доходът от наем е придобит и в хипотезата на чл. 11, ал. 3 ЗДДФЛ, тъй като не се установява съществуването на нареждане или споразумение между К. П. и платецът на наема - М. Е., по силата на което наемът, посочен в справката от информационната система на НАП по чл. 57 ЗДДФЛ, е получен от трето лице, включително съсобственик на наетия имот.

При тези доказателства, правилен е крайният извод на първоинстанционния съд, че не са доказани посочените от органите по приходите фактически основания за издадения отказ за възстановяване на надвнесен данък и задълженото лице е установило изпълнението на спорното условие по чл. 22б, ал. 1, т. 1 ЗДДФЛ, че е получило само доход по трудово правоотношение по чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗДДФЛ през 2014 г.

С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав на касационната инстанция счита, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното решение като правилно постановено на основание чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора, право на разноски по чл. 161, ал. 1 ЗДДФЛ има ответника по касация, но поради липса на искане, такива не следва да се присъждат.

Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1278/17.06.2016 г., постановено по адм. дело № 3189/2015 г. по описа на Административен съд - гр. П.. Решението не подлежи на обжалване.