Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Ц. В. Б. против решение № 1196 от 31.01.2017 г., постановено по адм. д. № 10381/2016 г. на Върховния административен съд, шесто отделение, с което е отхвърлена жалбата на Б. против заповед № Т-953/ 17.08.2016 г. на министъра на външните работи, с която служебното правоотношение на Б. е прекратено на основание 33, ал. 1, т. 2, пр. 2 от ЗДС (ЗАКОН ЗА ДИПЛОМАТИЧЕСКАТА СЛУЖБА) (ЗДС.) Жалбоподателят твърди, че решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и в противоречие с доказателствата. Излага съображения и за нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Моли оспореното решение да бъде отменено и да се постанови нов съдебен акт по същество, с който заповедта за прекратяване на служебното правоотношение да бъде отменена.

Ответникът – министърът на външните работи оспорва касационната жалба и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Като взе предвид изложеното в касационната жалба и данните по делото настоящият петчленен състав на Върховния административен съд констатира следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 АПК, от страна, за която оспореното решение е неблагоприятно, поради което е допустима.

Разгледана по същество, касационната жалба е основателна.

Правилно тричленният състав приема, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган. Заповедта е постановена през период, през който функциите на министъра на външните работи се изпълняват от негов заместник, тъй като титулярът не може да ги упражнява лично поради отсъствие. Заместването е установено по реда на чл. 7, ал. 4 ЗДС с изрична заповед № 95-00-327/ 12.08.2016 г., като за посочения в нея период заместващият е натоварен с изпълнение на правомощията на министъра в пълен обем (ограничения не са въведени), а следователно и с тези по назначаване и прекратяване на служебните правоотношения, като действа от името на титуляра. Ето защо поддържаните в касационната жалба доводи за постановяване на акта от некомпетентен орган са неоснователни.

Законосъобразни са и заключенията на тричленния състав, че при издаване на заповедта са спазени изискванията за форма и не са допуснати съществени нарушения на административнопроизвоствените правила.

Въпреки това решението на тричленния състав следва да бъде отменено, тъй като при постановяването му са допуснати нарушения на материалния закон, както и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Тричленният състав неправилно приема, че предпоставките за прекратяване на служебното правоотношение на служителя са осъществени. Съгласно разпоредбата на чл. 33, ал. 1, т. 2, пр. 2 ЗДС министърът на външните работи прекратява служебното правоотношение с държавен служител, на който е отнето издаденото разрешение за достъп до класифицирана информация, когато такова се изисква по длъжностна характеристика. В конкретния случай е установено, че жалбоподателят е пълномощен министър в задгранично представителство, притежава дипломатически ранг и за длъжността му се изисква достъп до класифицирана информация „секретно“. Установено е също, че разрешението на служителя за достъп до класифицирана информация с ниво на класификация „секретно“ е отнето с решение № 160/30.06.2016 г. на заместник – председателя на ДАНС, потвърдено с решение от 09.08.2016 г. на Държавната комисия по сигурността на информацията (ДКСИ). Въз основа на тези актове е издадена заповедта, предмет на оспорване, с която служебното правоотношение на жалбоподателя е прекратено на основание чл. 33, ал. 1, т. 2, пр. 2 ЗДС. При тези данни първоинстанционният съд приема, че предпоставките на последния текст са осъществени като мотивите на съдебния състав са свързани с изпълнение на условията, предвидени в специалния текст на чл. 33, ал. 1, т. 2 ЗДС, без да е съобразено, че този акт на органа по назначаването е предопределен от решението на ДКСИ, с което е отнето разрешението на жалбоподателя за достъп до класифицирана информация. По този начин тричленният състав всъщност не разглежда въпрос, който е от съществено значение за решаване на делото и съответно не излага мотиви. Контрол върху акта на ДКСИ не е упражнен в самостоятелно производство, тъй като съдебен контрол върху този акт тогава не е предвиден (чл. 68 от Закон за достъп до класифицирана информация е изменен около месец след постановяване на акта на комисията), а също и от тричленния състав в производството по оспорване на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, въпреки че законосъобразността на оспорената заповед е изцяло обусловена от законосъобразността на решението на ДКСИ. Със своя окончателен характер решението за отнемане на разрешението за достъп до класифицирана информация изцяло предопределя волеизявлението на органа по назначаването и фактически лишава жалбоподателя от възможността ефективно да оспори заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, тъй като съображенията за нейната незаконосъобразност са имплицитно свързани със законосъобразността на акта, с който е отнето разрешението му за достъп до класифицирана информация. Въпреки това съответствието на последния акт с материалния закон не е обсъдено от тричленния състав, не са изложени и съображения в този смисъл, а същевременно липсват и мотиви, обосноваващи отказа за достъп до съд с подходяща компетентност, със съображения за легитимност на преследваната цел или пропорционалност. По този начин е нарушен чл. 6 § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. В този смисъл са решенията на Европейският съд по правата на човека по делата Ф. срещу България и М. П. срещу България, постановено по идентичен казус. К. международен договор, ратифициран по конституционен ред, обнародван и влязъл в сила за Р. Б, Конвенцията е част от вътрешното право на страната (чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Р. Б) и има предимство пред нормите на вътрешното законодателство, които й противоречат, като следва да се прилага съоразно тълкуването, възприето в решенията на Европейския съд по правата на човека (чл. 32 от конвенцията). Съгласно чл. 46, §1 от Конвенцията решенията на съда са задължителни за държавата, която е страна по тях и подлежат на изпълнение.

Поради изложеното настоящият петчленен състав приема, че оспореното решение е постановено в противоречие с материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и следва да бъде отменено. Липсата на мотиви в посочения по - горе смисъл представлява съществено нарушение на процесуалните правила и същевременно препятства проверката за материалната законосъобразност на съдебния акт. Поради това след отмяната делото следва да се върне за ново разглеждане от друг тричленен състав на съда, за произнасяне съобразно изложеното по-горе.

По изложените съображения и на основание чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК Върховният административен съд, петчленен състав, РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 1196 от 31.01.2017 г., постановено по адм. дело № 10381/2016 по описа на Върховния административен съд, шесто отделение.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг тричленен състав на Върховния административен съд. Решението е окончателно.