Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от [фирма] против решение № 185 от 12. 10. 2017 г. по в. гр. д. № 319/2017 г. на Пловдивския апелативен съд, ГО, с което е потвърдено решение № 292 от 16. 03. 2017 г. по гр. д. № 2998/2015 г. на Пловдивския окръжен съд, 4 гр. с-в в частта, с която са e отхвърлен предявеният от [фирма] – П. против [община] частичен иск за присъждане на сумата 250000 лв., съставляваща част от дължимата сума от 3100000 лв., представляваща извършени от [фирма] подобрения. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Ответната страна по касационната жалба – [община] изразява становище за неоснователност на жалбата, правилност на въззивното решение и липса на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърден първоинстанционният съдебен акт в частта, с която са отхвърлени предявените от [фирма] – П. против [община] частични искове за присъждане на сумата 250000 лв., съставляваща част от дължимата сума от 3100000 лв., представляваща извършени от [фирма] подобрения, претендирани на основание чл. 72, ал. 1 ЗС, а при условията на евентуалност – на осн. чл. 74, ал. 2 ЗС, както следва:

а/. за подобрения извършени в периода октомври 1989 г. – 01. 08. 1991 г. – сумата 1079068, 79 лв. /909233, 37 лв. увеличена стойност от извършена реконструкция и модернизация на имота и 169853, 42 лв. увеличена стойност от извършени основни ремонти/;

б/. за подобрения, извършени в периода от ноември 1992 г. до края на декември 1993 г., изразяващи се в изграждане на абонатна станция за топлофициране на ресторант „Ловен парк“ – сумата 273684 лв.;

в/. за подобрения, извършени в периода 11. 01. 1998 г. – 30. 11. 1999 г., изразяващи се в реконструкция на В. зала и приемна - сумата 78754479, 51 лв. с ДДС.

За да постанови този резултат, съставът на въззивния съд е приел, че ищецът – търговско дружество към извършване на подобренията не е бил владелец на подобрения имот, поради които не би могъл да иска присъждане на увеличена стойност на имота нито на основание чл. 72, ал. 1 ЗС, нито на основание чл. 74, ал. 2 ЗС.

От фактическа страна съдът е приел за доказани следните обстоятелства:

- подобреният имот към 1988 г. е бил предоставен за стопанисване и управление на Общинско предприятие „Обществено хранене и хотелиерство“ – [населено място]; в А. № 2274/84г. обектът /тогава бюфет-ресторант, състоящ се от партер и етаж/ е описан с площ 236 кв. м.;

- подобряването на имота започнало на 20. 11. 1988 г., с предаване на строителната площадка от ОП „Обществено хранене и хотелиерство“ – П. /първоначален инвеститор/ на Г., поделение 6634 в [населено място], за започване на строителни дейности въз основа на разрешения за строеж № № 180/18. 07. 88г. и 182/2. 11. 88 г. и протоколи за строителна линия и ниво № № 43/4.11. 88 г. и 62/16. 10. 89 г.; акт-образец 16 за обекта е издаден на 1. 08. 1991 г.

- на 8. 12. 1988 г., между ОП „Обществено хранене и хотелиерство“ – П. и БНБ – П. бил сключен договор за съвместна стопанска дейност – за неперсонифицирано гражданско дружество, но със собствена сметка и отделен баланс, на което е възложено реконструкция, разширяване и стопанисване на процесния търговски обект.

- след влизане в сила на УСД № 56/1989 г. ОП „Обществено хранене и хотелиерство“ се преобразува в ОФ „Р.“, приемаща активите и пасивите на ОП „Обществено хранене и хотелиерство“ по баланса му към 28. 02. 1989 г.;

- на 28. 09. 1989 г. ОФ „Р.“ и БНБ – П. (впоследствие [фирма]) сключват договор за учредяване на фирма с ограничена отговорност „Х.-89“ О., вписана в регистъра на дружествените фирми с решение № 15018 от 4. 10. 1989 г. по ф. д. № 1266/89г. на ПОС.

- с решение № 14502/20. 12. 1991 г. по ф. д. № 1265/89 г. на ПОС се вписват промени в [фирма] – приемане на нови съдружници ( [фирма] и [фирма]), вписване на нов управител, увеличаване на капитала; решението е постановено въз основа на протокол от 26. 07. 1991 г. от общото събрание за приемане на нови съдружници, задължили се да внесат общо 2606504 лв., които да бъдат използвани единствено за капитални вложения и за завършване на изграждащи се обекти, сред които и ресторант „Ловен парк“, както и дадено на 20. 11. 91 г. съгласие от председателя на ОНС – П., като упражняващ правата на собственика на капитала на съдружника ОФ „Р.“, за увеличаване на дяловото участие на ОФ „Р.“ в капитала на [фирма] с равностойността на капитала, вложен за строителството на ресторант „Ловен парк“ и други обекти;

- на 17. 11. 1993 г. съдружниците на [фирма] ( [фирма], [фирма], [фирма] и [фирма]) са подписали анекс-споразумение, според което [фирма] има като своя собственост търговски обекти с оборудване, сред които и процесният ресторант „Ловен парк“; със споразумението е взето и решение за разпределяне дялово участие на съдружниците);

- акт-образец 16 за обекта е издаден на 1. 08. 1991 г.;

- в А. № 2748/25. 05. 1992 г. процесният обект е описан с площ от 1325 кв. м.

- свидетелските показания, писмените доказателства и съдебно-технически експертизи установяват извършване на процесните подобрения от ищцовото дружество, време на извършването им, разходи за извършването им и увеличена стойност на имота;

- от 1991 г. процесният обект е заведен като Д. и записан в счетоводните отчети на [фирма]; от 1992 г. до 2011 г. вкл. [фирма] е заплащало данък сгради и такса смет за обекта; с н. а. № 189/2004 г. [фирма] е признато за собственик по давност на процесния търговски обект; от 09. 09. 2005 г. до 31. 12. 2012 г. имотът е бил отдаван под наем от ищцовото дружество;

- с решение № 253 от 4. 02. 2009 г. по гр. д. № 541/2008 г. на ПРС, 10 гр. с-в е отхвърлен предявен от [фирма] – П. против Община – П. иск за признаване за установено собствеността на дружеството върху спорния имот на основание придобивна давност;

- с решение № 253 от 27. 11 2007 г. по адм. д. № 215/2007 г. на АС – Пловдив е отхвърлена жалбата на ищцовото дружество срещу заповед № ОА-498/22. 03. 2007 г. на кмета на Община-П. за изземване от дружеството на ресторант“Ловен парк“; независимо от заповедта, дружеството е продължило да ползва вещта, отдавайки я под наем на трето лице, без да възмезди собственика й.

От правна страна съдът е приел, че ищцовото дружество е извършило подобренията, чиято равностойност се претендира, не в качеството си на владелец на имота. В периода 1989 г. – 1990 г. не би могло да има субективно усещане за своене на имота, тъй като според чл. 2 ЗС /в ред. ДВ бр. 31/90г./ собствеността е била само социалистическа - на държавата, на кооперациите и другите обществени организации и лична - на частни физически лица. Други юридически лица не са могли да придобиват собственост на предвидени в ЗС основания и да имат субективно намерение за своене. По силата на пар. 7, ал. 1, т. 6 ЗМСМА процесният имот е станал частна общинска собственост и не е доказано в периода 1990 г. – 2012 г. [фирма] да е променило намерението си да упражнява фактическа власт върху имота като върху свой и да е демонстрирало спрямо собственика /общината/ такова намерение. Доказателството за качеството, в което подобрителят-търговско дружество е извършило процесните строително-ремонтни дейности, било и обстоятелството, че за ремонтите и преустройствата било вземано съгласие на общината. Обобщено е, че [фирма] е извършило процесните подобрения в качеството си на държател на имота, осъществявал фактическа власт първоначално за държавата, а впоследствие – за [община], поради което няма право да претендира увеличена стойност на имота от тези подобрения нито на основание чл. 72 ЗС, нито на основание чл. 74, ал. 2 ЗС.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят няколко въпроса, част от които, конкретизирани от състава на съда съгласно ТР № 1/2000 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, се свеждат до следното:

а/. дали невъзможността за придобиване по давност на правото на собственост върху недвижим имот заради действието на законова разпоредба е обстоятелство изключващо възможността да се осъществява владение върху този имот;

б/. дали издаването на заповед по чл. 65 ЗОС и довеждането й до знанието на търговското дружество, упражняващо фактическа власт върху имота предмет на заповедта, е обстоятелство оборващо презумпцията по чл. 69 ЗС, ако заповедта не е изпълнена и дружеството продължи да държи и ползва имота, да го отдава под наем и прибира наемите в своя полза;

в/. дали действията на търговско дружество – подобрител на общински имот, изразяващи се в счетоводно заприходяване на недвижимия имот като дълготраен материален актив на дружеството, плащане на данък сгради и такса смет, неизпълнение на влязла в сила заповед по чл. 65 ЗОС и продължило след издаването й ползване на имота за дружеството, отдаването му под наем на трети лица и събиране на наемите в полза на дружеството, снабдяване с констативен нотариален акт по давност и предявяване на установителен иск за собственост срещу общината обективират намерение за своене на имота и установяват качеството на владелец на дружеството-подобрител;

Твърди се разрешаване на въпросите в противоречие с ППВС № 6/1974 г. и с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Така твърдяното противоречие е налице.

Според приетото в ППВС № 6/1974 г., т. I. 2, намерението на лицето да държи вещта като своя се изразява в действия, които фактически запълват съдържанието на правомощията на собственика и които трябва да бъдат изявени и по отношение на собственика. При изясняване дали подобрителят е владелец съдилищата са длъжни да изхождат от презумпцията на чл. 69 ЗС, като изследват доколко тя не е оборена.

В случая, съдът е приел, че действията на подобрителя – търговско дружество, доведени до знанието на общината /собственик на капитала на един от съдружниците в търговското дружество-подобрител/, изразяващи се в счетоводно заприходяване на недвижимия имот като дълготраен материален актив на дружеството, плащане на данък сгради и такса смет, неизпълнение на влязла в сила заповед по чл. 65 ЗОС и продължило след издаването й ползване на имота за дружеството, отдаването му под наем на трети лица и събиране на наемите в полза на дружеството, снабдяване с констативен нотариален акт по давност и предявяване на установителен иск за собственост срещу общината не обективират намерение за своене на имота, и не установяват качеството на владелец на дружеството-подобрител спрямо общината-собственик на имота.

Прието е, че невъзможността за придобиване на правото на собственост върху вещта заради действието на законова разпоредба, както и наличието на издадена заповед по чл. 65 ЗС, при продължило след издаването й ползване на имота чрез отдаването му под наем и прибиране на наемите в полза на дружеството, са обстоятелства изключващи възможността върху тази вещ да се осъществява владение и оборващи установената в чл. 69 ЗС презумпция, независимо дали дружеството-подобрител е осъществявало действия, запълващи съдържанието на правомощията на собственика на имота.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по въпроса дали при непълнота на първоинстанционното решение, изразяваща се в непроизнасяне по предявен при условията на евентуалност иск, е допустимо въззивният съд да се произнесе за пръв път по неразгледания евентуален иск. Първоинстанционното решение не е било непълно. В мотивите към същото е прието, че право на обезщетение за извършени подобрения в чужд имот по чл. чл. 72 и 74 ЗС има само владелецът, но не и държателят. С диспозитива е отхвърлен частичен иск за присъждане на сумата 250000 лв., съставляваща част от дължимо обезщетение от 3100000 лв. за извършени в имота подобрения. След в диспозитива не е цитирана или изключена изрично някоя от разпоредбите на чл. 72 или 74 ЗС, то следва да се приеме, че е отречено правото на ищеца да иска увеличена стойност на имота в резултат на извършени подобрения както в качеството му на добросъвестен владелец, така и в качеството му на недобросъвестен владелец, подобрил имота със знанието на собственика.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 185 от 12. 10. 2017 г. по в. гр. д. № 319/2017 г. на Пловдивския апелативен съд, ГО.

ПРЕДОСТАВЯ ВЪЗМОЖНОСТ на жалбоподателя [фирма] в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена държавна такса в размер на 5000 лв. по сметка на Върховния касационен съд, като указва, че при неизпълнение в срок на горното задължение, касационната жалба ще бъде оставена без разглеждане, а образуваното по нея производство прекратено.

След изтичане на срока за внасяне на дължимата държавна такса, делото да се докладва на председателя на отделението - за насрочването му за разглеждане в открито съдебно заседание или на докладчика - за прекратяване.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: