Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.
Образувано е по касационна жалба от „А”ЕООД против решение № 2028 от 04.08.2011 г., постановено от Варненския административен съд по адм. д.№ 2010/2011 г.
С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на дружеството против ревизионен акт № 251004944/21.02.2011 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП-Варна, потвърден с решение №205 /11.05.2011 г. на и. д. директор на дирекция „ОУИ”- Варна при ЦУ на НАП, с който са установени задължения за ДДС, за данъчни периоди м. 07 и м. 08.2010 г. и лихви върху тях. Със същото решение жалбоподателят е осъден да заплати на ответната дирекция разноски в раземр на 397 лева.
В касационната жалба се твърди неправилност на решението. Наведените касационни основания са всичките по чл. 209, т. 3 от АПК-неправилно приложение на материалния закон, допуснати съдопроизводствени нарушения и необоснованост. Конкретното възражение на касатора е, че съдът неправилно свързва данчънозадълженото лице по ЗДДС единствено и само с наличие на регистрацията по ДДС и притежаването на ДДС номер. Иска се отмяна на решението.
Ответникът в касационното производство-директорът на дирекция „ОУИ”-Пловдив не изразява становище по жалбата.
Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Становището му е, че определянето на мястото на изпълнение на услуга зависи от това в какво качество действа получателят към датата на възникване на изискуемостта на ДДС, на данъчнозадължено или данъчнонезадължено лице. Статутът на данъчнозадължено лице се определя от условията в чл. 3 от ЗДДС, респективно чл. 13 от Директива 2006/112, от която следва да се има предвид и направеното допълнение към чл. 214, ал. 1, с която разпоредба се изисква от държавите-членки да гарантират идентификацията на всички данъчно-задължени лица с индивидуални данъчни номера, които получават услуга с място на изпълнение на тяхна територия и извършват доставки на услуги с място на изпълнение на територията на друга държава-членка, ДДС за които се дължи от получателите им. В конкретния случай, касаторът не е представил необходимата информация, че получателите имат статут на данъчнозадължени лица. Не са индивидуализирани в достатъчна степен получателите по доставките, предвид, че данните за адреса и регистрационните номера по ДДС са противоречиви. Подедени са VIES декларации с посочени невалидни ДДС идентификационни номера, като по този начин е нарушено изпълнението на системата за самоначисляване на ДДС при функциониране на търговията на територията на общността. Основанието, посочено за освобождаване от начисляване на ДДС – чл. 86, ал. 3 от ЗДДС, вр. с чл. 21, ал. 2 не е доказано от касатора с допустими по ДОПК доказателства.
Върховният административен съд в настоящия съдебен състав на І-во отделение преценява касационната жалба като допустима, тъй като е подадена от надлежна страна в рамките на 14-дневния законоустановен срок за касационно обжалване. По основателността й приема следното:
С обжалвания пред административния съд ревизионен акт, на ревизирания субект-„А”ЕООД е коригиран резултата за периодите м. 07 и м. 08.2010 г. и е определен като дължим ДДС за тези периоди във връзка с доставките по фактури № 1/27.07.2010 г. с получател „С. Л.”ЕООД с посочено в нея основание за неначисляване на ДДС-чл. 21, ал. 2 и чл. 86, ал. 3 от ЗДДС и № 2/11.08.2010 г. с получател WWJD SOLUTION LTD. Констатациите на органа по приходите са, че първата фактура е издадена във връзка с договор за обработка на данни и предоставяне на информация, по който ревизираният субект е изпълнител. Събразно уговорките в договора, изпълнителят следва да генерира уговорени срещи от данните предоставяни от възложителя за финансови консултации в Обединеното кралство чрез телефонни обаждания на съществуващи притежатели на пенсия. Установено е сключването на договор с аналогичен предмет и с другото дружество(получател по ф.№2). Органът по приходите е приел въз основа на данните, които е обработил, че получателите на доставките по тези две фактури не могат да се определят като данъчнозадължени лица. Като обосновка на този извод са цитирани разпоредбите на чл. 3 и 9 от ЗДДС и чл. 13 и 214, ал. 1 от Директива 2006/112.
С решението на директора на дирекция „ОУИ”-Пловдив са доразвити съображенията за определянето като дължим на ДДС по тези фактури от доставчика. Директорът на ответната дирекция е преценил представените с жалбата удостоверения за регистрация по ЗДДС на английските дружества като непритежаващи доказателствена сила относно удостоверените с тях факти. Посочено е, че те не съдържат подпис и печат на органа, съответно администрацията, която ги е издала. Констатирано е, че дружествата са идентифицирани с различни адреси. Прието е, че в случая доставчикът следва да разполага с информация относно статута на контрагентите си, като извърши проверка в разумна степен на точността на информацията, предоставена му от получателите, с помощта на обичайните търговски мерки за сигурност. Органът е приел, че жалбоподателят не разполага с информация, доказваща, че получателите имат статут на данъчно задължени лица. Изтъкнато е, че при осъществяването на услуги при вътреобщностната търговия, действията на доставчиците са свързани с допълнително отговорности, каквото е декларирането на доставката чрез VIES декларация чрез които данъчните администрации на държавите-членки могат да контролират самоначисляването на данъка, изискуем от данъчнозадължени лица, установени на тяхната територия. Прието е, че в конкретния случай, жалбоподателят не е доказал статута на котрагентите си, както и че получателите му са съобщили идентификационните си номера по ДДС, под които са им указани услугите. Не е доказано основанието на чл. 86, ал. 3 вр. с чл. 21, ал. 2 от ЗДДС за освобождаване от начисляване на ДДС на доставчика.
Съдът е отхвърлил жалбата срещу РА възприемайки както констатациите, така и съображенията на органа по приходите. Прието е, че определянето на мястото на изпълнение на доставката на услуги зависи от това в какво качество действа получателят към датата на възникване на изискуемостта на данъка-на данъчнозадължено или данъчнонезадължено лице. Прието е, че в конкретния случай, жалбоподателят не е представил необходимата информация, която да установи, че получателите имат статут на данъчнозадължени лица. Не се индивидуализирали в достатъчна степен получателите по доставките, предвид, че данните за адреса и регистрационните номера по ДДС са противоречиви. Жалбоподателят подал VIES декларации, в които е посочил невалидни ДДС идентификационни номера на своите контрагенти.
Решението на административния съд е правилно. Още в хода на ревизията и последващото административно обжалване на ревизионния акт е установено разминаване в идентификационните данни на дружествата получатели, така както те са индивидуализирани в различните документи, представени по делото. Така например, установено е, че в договора между жалбоподателя и WWJD SOLUTION ltd не е посочен ДДС номер на получателя, жалбоподателят във VIES декларацията е посочил един ДДС номер за получателя, а в справката за валиден ДДС номер, представена към жалбата ДДС номера е различен, като различен е и адресът на получателя от този, посочен в договора и във фактурата.
По същият начин и за другия чуждестранен получател SWITCH LEADS ltd в договора с жалбоподателя не е посочен ДДС номер, а посоченият във фактурата се разминава с този в удостоверението за регистрация по ЗДДС, както и се разминават адресите на получателя в двата документа.
В хода на съдебното обжалване на РА, жалбоподателят не е обяснил откъде произтичат тези несъответствия в идентификационните данни на чуждестранните дружества в различните документи за тях, нито е ангажирал доказателства, от които да се установява, че става дума за едни и същи лица в различните представени документи.
От друга страна, в преписката се намира документ (лист 92) видно от който е, че ДДС номерата на получателите по фактурите, така както те са посочени в самите фактури са невалидни към дата 11.01.2011 г.
При това положение в тежест на жалбоподателя е било при пълно насрещно доказване да установи по делото, че получателите по фактурите към датите на издаването им са данъчнозадължени лица за ДДС. Това обстоятелство не е доказано. Възражението на касатора, че липсата на регистрация не води до заключението, че лицето не е данъчнозадължено лице в конкретиня случай е неоснователно, тъй като липсват и доказателства, че получателите по процесните фактури извършват независима икономическа дейност, подлежаща на облагане с ДДС.
По тези съображения, обосновано и правилно административният съд е преценил жлбата като недоказана и неоснователна. Обжалваното решение е правилно, поради което следва да се потвърди.
Воден от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд РЕШИ: ОСАВЯ В СИЛА
решение № 2028 от 04.08.2011 г., постановено от Варненския административен съд по адм. д.№ 2010/2011 година. Решението е окончателно. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ Й. К.в секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ И. А.а/п/ Б. Л.
И.А.