О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 618

гр. София, 01.08.2023г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ

ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

като изслуша докладваното от съдия Христова т. д. №2176 по описа за 2022г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от „Д. Ю. Б. ООД, чрез адв.П.Х. срещу решение №233 от 08.04.2022г., постановено по в. т.д. №1126/2021г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение №261082 от 08.07.2021г. по т. д. №1124/2020г. по описа на Софийски градски съд, като на въззиваемата страна са присъдени разноските по делото. С първоинстанционното решение е осъден ответника „Д. Ю. Б. ООД да плати на „Снабдяване и търговия - МО“ ЕООД, [населено място], на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, сумата 142 560 лева - неустойка за периода 12.08.2018г.- 11.02.2020г. по чл. 10.3. от договор №40/06/2012 от 11.06.2012г., заедно със законната лихва върху главницата от 19.06.2020г. до окончателното й плащане и разноските по делото.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно - постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и материалния закон и необоснованост. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е анализирал всички доказателства, не е изложил собствени мотиви относно спорните обстоятелства и не е обсъдил изложените във въззивната жалба доводи, като в нарушение на закона е приел, че възраженията за прекратена договорна връзка и недействителност на клаузата за неустойка в процесния договор са преклудирани, предвид постановено решение между страните по друго дело, с което е уважен иск за неустойка за предходен период. Излага подробни съображения относно липсата на СПН на мотивите на съдебното решение. Оспорва като необосновани и изводите на въззивния съд относно изпълнението на договора, респ. забавата за извозване на процесните вещи от купувача, относно липсата на забава на кредитора по смисъла на чл. 95, пр. 2 ЗЗД, вкл. поддържа, че е била приложима и разпоредбата на чл. 328 ТЗ. Моли да бъде отменено въззивното решение и да бъде постановено ново за отхвърляне на исковете. Претендира разноски за всички инстанции.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.

Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по съществените правни въпроси, обусловили изхода на спора:

„1. Следва ли въззивната инстанция, когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК, да изложи и собствени мотиви, като обсъди доказателствата и защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните във въззивната жалба предели на въззивното производство?; 2. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението да разгледа и обсъди всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните, както и да основе решението си на фактите, установени от събраните по делото доказателства?; 3. За СПН и задължителната сила на мотивите?“. Поддържа, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната практика на ВКС- ТР №1 от 04.01.2001г., т. д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС, ТР №1 от 09.12.2013г. по т. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и цитираните решения по чл. 290 ГПК - основание за допускане до касация по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, като по отношение на втория въпрос поддържа, че е в противоречие и с решение №7 от 30.06.2020г. по к. д. №22/2019г. на КС на РБ - основание за допускане до касация по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Ответникът „Снабдяване и търговия - МО“ ЕООД, чрез адв. М.С. оспорва касационната жалба, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за правилността на обжалвания съдебен акт. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

За да потвърди решението на Софийски градски съд за уважаване на иска с правно основание чл. 92 ЗЗД, въззивният съд приема за установено сключването между страните на договор за покупко-продажба №40/06/2012 от 11.06.2012г. на стоки, описани в Приложение №1 към договора, на обща стойност 264 000 лева; поемане на задължение от купувача да изтегли стоките в срок от три месеца, т. е. до 11.09.2012г. /чл. 10.2., вр. чл. 10.1./ и договаряне на неустойка в размер на 3% от стойността на неизтеглените количества, за всеки просрочен месец, след началната дата на забавата /чл. 10.3./; отправяне на покани от ищеца /продавач/ до ответника /купувач/ за предприемане на действия по изпълнение на задължението за изтегляне на закупеното имущество по договора и заплащане на дължимите неустойки. Решаващият съдебен състав счита за доказано, че в периода 12.08.2018г.-11.02.2020г. процесните стоки се намират в Регионален логистичен център- [населено място], на който е подчинен складов район - [населено място] на „Снабдяване и търговия - МО“ ЕООД, с изключение на изрично посочените разходени количества по няколко позиции. Приема, че с две влезли в сила решения ответникът Д. Ю. Б. ЕООД е осъден да плати на „Снабдяване и търговия – МО“ ЕООД, на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, неустойки за неизпълнение на задължението за изтегляне на закупени стоки по процесния договор №40/06/12 от 11.06.2012г. за предходни периоди- 11.09.2012г. до 11.09.2015 г. и 12.09.201 г. - 11.08.2018г.

Въззивният съд отграничава като основен спорен въпрос разпростирането на силата на присъдено нещо на влезлите в сила решения между страните по отношение на присъдена неустойка за предходни на процесния период, свързано с възраженията на ответника относно тълкуването на договора, неговото прекратяване и действителността на клаузата за неустойка. Излага подробни съображения, че съгласно разясненията в т. 18 от ТР №1/04.01.2001г., т. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, като основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право, т. е. правопораждащите юридически факти. Излага аргументи, че при предявяването на иск за неустойка ищецът следва да посочи както размера на претендираната неустойка, така и периода за който е начислена същата, като юридическият факт, от който произтича спорното право, представлява основанието на иска, както при предявяването му като частичен, така и при предявяването на претенция за неустойка за следващ период. Независимо, че с частично предявените искове се търси защита в ограничен обем, въведеното основание на иска като правопораждащ юридически факт е единно и неделимо, както при предявен частичен иск за част от вземането, така и при последващия иск за разликата до пълния размер на вземането, произтичащо от същото право /ТР №3/16 г. от 22.04.2019г. по т. д. № 3/16г. на ОСГТК на ВКС/, като същото е съотношението при предявяването на иск за неустойка/обезщетение за забава за следващ период.

Апелативният състав възприема цитираната съдебна практика на ВКС, като намира, че обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат съществуването или несъществуването на правоотношението, което е предмет на делото, като по предмета на делото съдът се произнася в диспозитива на решението, а по преюдициалните правоотношения в мотивите, които не се ползват със сила на пресъдено нещо. Определящо за това, дали произнасянето по определено правоотношение се ползва със сила на пресъдено нещо е дали то е включено в предмета на делото. При предявен иск, вземането по който произтича от материално правоотношение, решението по това дело се ползва със сила на пресъдено нещо и по отношение на съществуването на материалното правоотношение и неговата действителност. Произнасянето на съда с влязло в сила решение относно съществуването на материалното правоотношение, от което произтича вземането, е включено в предмета на спора и дори да липсва изричен диспозитив, установяващ неговата действителност, предвид направени възражения за недействителност, решението се ползва със сила на пресъдено нещо и по отношение на съществуването на това правоотношение. Когато се предявява иск за парично вземане, произтичащо от неизпълнение на задължения по договор, съдът е оправомощен да се произнесе по правоизключващо или правопогасяващо възражение, основано на факт настъпил след постановяване на решенията между същите страни, на същото основание, но за следващ период.

Решаващият съдебен състав приема, че в конкретния случай такива твърдения не са наведени от ответника /в отговора на исковата молба и допълнителния отговор на исковата молба/, поради което и първоинстанционният съд не ги е разгледал. Намира, че наведеното твърдение за нищожност на клаузата за неустойка е преклудирано. Независимо от това, апелативният състав счита, че договорената неустойка не е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като не излиза извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, нито води до неоснователно обогатяване на ищеца.

Като неоснователни съдът отхвърля и възраженията на ответника относно възприетата от първоинстанционния съд експертиза, в частта, в която е установено, че процесните родово определени вещи се намират в склада на ищеца, както и за забава на кредитора. Излага аргументи, че с оглед на тежестта на доказване, ответникът е следвало да установи при условията на пълното и главно доказване, че е искал предоставяне на възможност за взимане на процесните стоки. По този начин би доказал неизпълнение от страна на ищеца на основното му задължение да предаде стоките, което би го освободила като длъжник от последиците на собствената му забава.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно дадените в т. 1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора.

Настоящият състав на ВКС намира, че първите два от поставените от касатора въпроси не отговарят на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Първият поставен процесуалноправен въпрос - относно приложението на чл. 272 ГПК, не е съобразен с мотивите на въззивното решение, тъй като въззивният съд изобщо не е препратил към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК, а е изложил собствени мотиви, като е анализирал доказателствата по делото, изяснил е фактическата обстановка и е достигнал до правните изводи след обсъждане на оплакванията във въззивната жалба.

Вторият процесуалноправен въпрос - относно задълженията на въззивния съд да изложи собствени мотиви, като обсъди всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните, е поставен от касатора в контекста на оплакванията му, че въззивният съд не е обсъдил наведени възражения за прекратяване на договора и за недействителност на клаузата за неустойка, като е приел, че те са преклудирани, предвид влезли в сила съдебни решения, с които е присъдена неустойка за забава за предходни периоди. Решаващият съдебен състав е обсъдил оплакванията във въззивната жалба, като е изложил пространни мотиви относно обективните предели на СПН на влезлите в сила решения между страните по искове за мораторна неустойка за неизпълнение на процесния договор за предходни периоди, респективно относно преклудирането на правоизключващите и правопогасяващи възражения на ответника, които не са основани на факти настъпили след постановяване на решенията между същите страни, на същото основание, но за следващ период. В този смисъл поставеният въпрос не е обуславящ за решаващите изводи на въззивния съд и за изхода на спора, поради което не отговаря на общия критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Последният материалноправен въпрос, макар и да не е формулиран точно и ясно, доколкото е свързан с оплакванията в жалбата за незаконосъобразно разпростиране на СПН по отношение на мотивите на влезли в сила съдебни решения между същите страни за неустойка за забава за предходни периоди, е разрешен от въззивния съд и е обусловил изхода на спора, поради което отговаря на общото изискване за правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице допълнителната предпоставка за допускане на обжалваното решение до касационен контрол по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение, с което е прието, че обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат съществуването или несъществуването на правоотношението, което е предмет на делото, като по предмета на делото съдът се произнася в диспозитива на решението, а по преюдициалните правоотношения в мотивите, които не се ползват със сила на пресъдено нещо, е съобразено със съдебната практика на ВКС, вкл. цитираните от касатора решения в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, които не дават принципно различен отговор на поставения въпрос.

С цитираните от касатора решения на ВКС по чл. 290 ГПК е прието, че предметът на делото се определя от ищеца с исковата молба, с която се отправя искане до съда за разрешаване на правен спор относно съществуването или несъществуването на претендирано или отричано субективно материално право. След влизането му в сила решението формира сила на пресъдено нещо относно съществуването или несъществуването на правото и препятства възможността за повторно сезиране на съда с иск за разрешаване на същия правен спор. Източник на силата на пресъдено нещо е диспозитивът на влязлото в сила решение, който очертава спорното право, а не мотивите към решението /решение №33 от 28.04.2017г., т. д. №3230/2015г., ВКС, ІІ т. о., решение №57 от 26.02.2018г., гр. д. №2736/2017г., ВКС, ІV г. о. и др./.

На съда е служебно известно решение №60081/26.07.2021г. по т. д. №95/2020г. на ВКС, I т. о., с което е прието, че разпоредбата на чл. 298, ал. 1 ГПК очертава субективните и обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение: решението влиза в сила между същите страни, за същото искане и на същото основание. Съгласно т. 18 от Тълкувателно решение №1 от 04.01.2001г., т. д. №1/2000г., ОСГК на ВКС със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Със сила на пресъдено нещо се установява съществуването или несъществуването на заявеното от ищеца право, предмет на делото и на съдебното решение, с белезите, които го индивидуализират – юридически факт, от който произтича, съдържание, субекти и правно естество. Във времево отношение спорното право е установено за съществуващо или несъществуващо към деня на приключване на съдебното дирене, след което решението е влязло в сила, т. е. след което е възникнала силата на пресъдено нещо. От нормите на чл. 235, ал. 3 ГПК и чл. 439, ал. 2 ГПК се извежда т. нар. преклудиращо действие на силата на пресъдено нещо спрямо фактите, които са настъпили до този момент. Преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо се отнася до фактите, които са релевантни за съществуването, изискуемостта, принадлежността или размера на съдебно признатото вземане, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. Преклудирани са фактите, представляващи основания за нищожност на правните сделки, за погасяване на вземанията или пораждащи права за унищожаване или разваляне на сделки, на които се основава съдебно признатото право. След влязло в сила решение, което установява със сила на пресъдено нещо вземане на договорно основание, длъжникът не може да въведе в нов процес между него и кредитора твърдения за нищожност на договора, съответно да заведе иск за обявяване на тази нищожност. Посочено е, че в този смисъл е константната практика на ВКС, обективирана в решение №115 от 10.01.2012г. по т. д. №883/2010г. на ВКС, I т. о., решение №335 от 13.11.2018г. по т. д. №2477/2017г. на ВКС, II т. о. и др.

В т. 2 от ТР № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС е прието, че решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. Разяснено е, че след като със сила на пресъдено нещо е установено, че правоотношението, въз основа на което се претендира непогасено парично вземане, е възникнало валидно, поради което частичният иск е уважен, то е недопустимо в последващ исков процес за разликата до пълния размер на вземането да се пререшава въпросът дали същото правоотношение е възникнало, нито каква е правната му квалификация. Аргумент за този извод е и обстоятелството, че в диспозитива на съдебното решение съдът се произнася не само за размера на вземането, но и относно основанието /какво представлява и от какво произтича присъденото вземане/, предвид изискването на чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК в решението да бъде посочено какво постановява съдът по съществото на спора.

С решение №50125 от 22.12.2022г., по т. д. №994/2021г. на ВКС, І т. о. е прието, че по отношение на предявени вземания на основание чл. 92 ЗЗД, възникнали въз основа на един договор за различни времеви периоди и предявени в различни процеси, силата на пресъдено нещо на решението по такъв иск се формира по отношение дължимостта на неустойката. При уговарянето й като мораторна, тя служи за обезщетяване вредите на кредитора в резултат на неизпълнение на задължението на длъжника на определения ден или след покана при липса на определен ден за изпълнение. Неизпълнението във времево отношение предполага изтичането на определен период с начало падежа на задължението и край – деня на престиране на главното задължение. Когато неустойката за забава е определена в процентно съотношение към стойността на просрочената престация за съответен интервал от време – ден, седмица, месец и пр., кредиторът може да претендира от длъжника заплащане на неустойка – еднократно за целия срок на неизпълнението или частично за отделен период, респ. на части за няколко периода. Във всички тези случаи вземането за неустойка за забава произтича от един и същ договор, съдържащ клауза за този вид неустойка. При съдебно предявена претенция за неустойка за забава за част от периода на забавата влязлото в сила положително съдебно решение формира, на основание чл. 298, ал. 1 ГПК сила на пресъдено нещо относно фактите, представляващи основания за нищожност на договора като цяло и на клаузата за неустойка в частност. Предвид изложеното, когато в предходно производство е уважен иск за неустойка, въз основа на същата договорна клауза, без да е установена нейната нищожност, позоваването на нищожността й в последващ процес е недопустимо.

С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

С оглед изхода на спора ответникът по касационната жалба има право на разноски за касационното производство, поради което следва да му се присъди сумата 3 942 лева адв. в.ие.

Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №233 от 08.04.2022г., постановено по в. т.д. №1126/2021г. на Апелативен съд - София.

ОСЪЖДА „Д. Ю. Б. ООД, ЕИК[ЕИК] да плати на „Снабдяване и търговия - МО“ ЕООД, [населено място] сумата 3 942 лева разноски по делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.