Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Я. Б. и Л. А. Б. срещу решение № 200 от 18. 02. 2022 г. по в. гр. д. № 2363/2021 г. на Варненски окръжен съд, ТО в частта, с която след частични отмяна и потвърждаване е признато за установено по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, че касаторите дължат солидарно на „Ю. Б” АД сумата от 6479, 98 евро, представляваща главница по договор за ипотечен кредит № 9-224/23. 08. 2007 г., ведно със законната лихва от 23. 03. 2018 г. до окончателното плащане, сумата от 20, 35 евро, договорна възнаградителна лихва, начислена за периода от 07. 02. 2018 г. до 13. 02. 2018 г., и сумата от 1, 47 евро, наказателна лихва за забава, начислена за периода от 7. 02. 2018 г. до 20. 03. 2018 г., за които задължения е издадена заповед за изпълнение № 2025 от 26. 03. 2018 г. по ч. гр. д. № 4281/2018 г. на ВРС.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Прави се искане за отмяна на въззивния акт в обжалваната част.

Касационните жалбоподатели основават допускането на касационното обжалване на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставят две групи въпроси, като по отношение на първата поддържат, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а по отношение на втората - че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въведените от касаторите въпроси от първата група са: „1. Що е добросъвестна търговска практика и добросъвестна ли е търговската практика да сключваш договор за кредит, на който основните клаузи са уговорени във вреда на потребителя?; 2. Отчел ли е целта на закона съдът, преценявайки дали клаузите са равноправни?; 3. Съдът тълкувал ли е клаузите по благоприятен за потребителя начин /чл. 147, ал. 2 ЗЗП/, във връзка с всички останали клаузи на договора, предвид вида на стоката/услугата /чл. 145, ал. 1 ЗЗП/?; 4. При преценката на съда ясно и разбираеми ли са клаузите /за преценка равноправността им/ отчел ли е критерия - дали от съдържанието може точно да бъде разбран обхватът на поетото задължение и средният потребител, относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да разбере икономическите последици от сключването на договора?; 5. Когато една клауза е неравноправна и поради това нищожна, то спогодбата, основана на такава клауза, нищожна ли е?; 6. Ако банката нарушава изискванията за добросъвестност и потребителят приема под заплахата за предсрочна изискуемост, клаузата е нищожна.“ При обосноваване на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторите правят позоваване на практиката на ВКС, обективирана в решение № 165 от 02. 12. 2016 г. по т. д. № 1777/2015 г., решение № 189 от 18. 01. 2019 г. по т. д. № 1607/2017 г., І т. о., решение № 77 от 22. 04. 2015 г. по гр. д. № 4452/ 2014 г., ІІІ г. о., решение № 9 от 27. 02. 2020 г. по т. д. № 62/2019 г., І т. о., решение № 146 от 01. 11. 2017 г. по т. д. № 2615/2016 г. и решение № 205 от 07. 11. 2016 г. по т. д. № 154/2016 г., І т. о. Въпросите по т. 1 – т. 4 касаторите поставят и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като ги включват във втората група въпроси, въведени с изложението, където същите са по т. 6 – т. 9. По реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са поставени и следните въпроси: „1. Допустимо ли е допускането на свидетелски показания в хипотезата на забраната на чл. 164 ГПК?; 2. Неравноправна клауза ли е чл. 30 от договора, неуговорена индивидуално, във вреда на потребителя, неотговаряща на изискванията за добросъвестност, водеща до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и потребителя, нееквивалентност и несъответствие във възможността им да упражнят правата си за защита по договора, даваща едностранно непропорционални права на банката?; 3. Неравноправна ли е клаузата т. 14, ал. 1 от договора - да бъде фиксиран лихвеният процент цели 5 г., след като за 2 години основният лихвен процент пада 10 пъти, без банката да предложи намаляване на лихвения процент?; 4. Действителен ли е договорът, след като очевидно с всяка клауза банката е увреждала потребителя?; 5. Следва ли да се приложи варианта от т. 10 - прил. 6 към допълнителната съдебно-счетоводна експертиза по гр. д. № 17132/18 г. на ВРС, тъй като единствено той отразява равноправно и лоялно измененията на пазарните условия - рязкото падане на ЮРИБОР през 2010 г., поради което от 18. 02. 2011 г. следва да действа уговорената променлива лихва?“

Ответникът по касационната жалба „Ю. Б“ АД е депозирал писмен отговор на жалбата, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респ. – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка на основанията за допускане на касационно обжалване, прие следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК.

За да постанови обжалваното въззивно решение, Варненски окръжен съд е приел за установено, че между „Алфа банк“ АД, чийто правоприемник е ищецът, и К. Я. Б. като кредитоискател и Л. Б. като ипотекарен длъжник е сключен договор за ипотечен кредит № 9-224/2007 от 23. 08. 2007 г., по силата на който банката се е задължила да предостави сумата от 20 000 евро със срок за издължаване 10 години, на 120 анюитетни вноски по погасителен план; уговорено е за първите пет години от срока на договора да се заплаща фиксирана лихва в размер на 9 %, а след този срок - лихва, формирана от 12 месечен ЮРИБОР + 4 % надбавка; страните са се съгласили при просрочие на някое от вземанията да се дължи лихва за забава в размер на договорения лихвен процент + 2, 5 % надбавка, годишно. В решението е посочено, че съгласно чл. 23, т. 1 от договора банката има право да променя едностранно договорения лихвен процент при съществени изменения в икономическата ситуация в страната или чужбина и/или промени в българското законодателство, които правят сделката неизгодна за банката, както и в случай на увеличение с повече от 50 % на цената на паричния ресурс, която банката плаща за рефинансирането си на международния пазар в сравнение с цената на ресурса към момента на подписване на договора за кредит. Съдът е констатирал, че с анекс № 1 от 18. 08. 2010 г. е бил променен срокът на договора - до 18. 09. 2018 г., уговорен е шестмесечен гратисен период, през който се заплащат само лихви, както и че при просрочие се дължи обезщетение за забава в размер на договорната лихва + 10 % надбавка. В решението е установено, че с анекс № 2 от 07. 06. 2013 г. е предоговорен падежът на цялото задължение, като същият е определен на 07. 06. 2022 г., променен е договорният лихвен процент – на 12 месечен ЮРИБОР + 5, 2 % надбавка. Съдът е изтъкнал, че съгласно последния анекс погасяването е следвало да бъде извършено на 108 равни месечни вноски, като в чл. 1 е отразено, че към редовната и просрочената главница се прибавят лихва върху редовна главница, просрочена лихва и наказателна лихва. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза въззивният съд е приел за установено, че кредитът е усвоен.

Съставът на окръжния съд е счел, че сключеният договор не страда от порок, който да води до неговата цялостна нищожност. Направил е заключение, че ответникът Б. се явява потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП, но процесният договор не попада в приложното поле на Закон за потребителския кредит /обн., ДВ, бр. 53/2006 г. и отм., бр. 18/2010 г./, тъй като е обезпечен с ипотека, следователно за него не важат и особените правила за недействителност на договора по чл. 14 от последния нормативен акт.

С оглед определяне на размера на вземането на банката въззивният съд е преценил, че следва да се произнесе по направените възражения за неравноправност на клаузи от договора за банков кредит, както и по въпросите, за които следи служебно.

По отношение на клаузите на чл. 16 и чл. 23 от договора за кредит, съгласно които банката има право да променя едностранно договорения лихвен процент и да отразява тази промяна в нов погасителен план, решаващият състав е счел, че същите не са индивидуално договорени, доколкото са типови и с това си съдържание съществуват и в други подобни договори за кредит, не само при този кредитодател. Приел е, че уговорките не дават конкретна информация какви са критериите, които водят до необходимостта от увеличаване на лихвения процент, като няма отразена методология за начина, по който ще се извършва увеличението, към която тези клаузи препращат. Заключил е, че в случая не може да намери приложение нормата на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, изключваща недобросъвестността на търговеца по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143 ЗЗП. Направил е извод за неравноправност на посочените клаузи, доколкото не са формулирани по достатъчно ясен и недвусмислен начин и потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да промени цената.

Въз основа на доказателствата по делото, съдът е заключил, че макар и неравноправни тези клаузи не са били приложени от банката. Изтъкнал е, че съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза при определяне на размера на дължимата лихва банката е прилагала само уговорките в основния договор и анекс № 2, които са били отразени и в погасителен план. Акцентирал е, че в клаузите на договора и посочения анекс начинът на формиране на договорната лихва е ясно разписан - процентът й, когато не е фиксиран, е равен на сбора на 12 месечен ЮРИБОР и твърда надбавка. Съдът е намерил за неоснователни и възраженията на ответниците, че клаузите за определяне на договорната лихва в анексите са нищожни, тъй като са проявление на нищожните клаузи на чл. 16 и чл. 23 от договора. В тази връзка е изложил съображения, че банката не е прилагала приетите за неравноправни клаузи, както и че промяната на лихвата с анекс № 2 е извършена при конкретно договаряне с ответниците и то е обвързано с удължаване на крайния срок на договора.

Досежно периода 24. 08. 2012 г. - 07. 06. 2013 г. съдът е установил, че банката е начислявала договорна лихва в размер на 9 %, а съгласно чл. 14 от договора тази лихва се дължи само за първите пет години или до 23. 08. 2012 г. Посочил е, че за останалия период, след 24. 08. 2012 г., се дължи лихва формирана от 12 месечен ЮРИБОР + 4 %, респективно 5, 20 % договорна надбавка, поради което относно задълженията по договора и просрочените вноски съдът е съобразявал този лихвен процент.

В решението е взето предвид установеното обстоятелството, че съгласно чл. 1 от анекс № 2 върху главницата се натрупва начислената, но непогасена договорна и наказателна лихва. Съставът на Варненски окръжен съд е изложил съображения, че визираната уговорка за капитализиране на лихвата е нищожна на основание чл. 26 вр. чл. 10, ал. 3 ЗЗД, тъй като е налице анатоцизъм, доколкото в подзаконов акт на БНБ не е предвидена възможност за олихвяване на изтекли лихви и не се касае до сделка между търговци, а между потребител и банка. Поради това е заключил, че при определяне на дължимите по договора главница и лихви не следва да се съобразяват капитализираните лихви.

Решаващият състав на въззивния съд е приел, че в случая предсрочната изискуемост на вземането по договор за банков кредит е настъпила с получаване на изявленията на банката за отнемането на преимуществото на срока, обективирани в нотариални покани и връчени лично на ответниците на 13. 02. 2018 г., към която дата е бил налице и обективният факт на просрочие на дължимите погасителни вноски /просрочени са били вноските с падеж 7. 01. 2018 г. и 7. 02. 2018 г./ съгласно предвиденото в чл. 30.1.1 от договора. Уточнил е, че за установяване на горното обстоятелство е съобразил заключението на счетоводната експертиза, прието във въззивното производство, и по-конкретно вариант т. 1.2 по т. 2, изготвен при отчитане на договорения лихвен процент, изключена клауза за капитализация на лихви и при съобразяване на надвнесените суми и отнасянето им за погасяване на задълженията по договора.

Като е съобразил заключението на съдебно-счетоводната експертиза, въззивният съд е заключил, че предявеният по реда на чл. 422 ГПК иск е основателен за сумата от 6479, 98 евро главница, 20, 25 евро договорна лихва и 1, 47 евро наказателна лихва. Изтъкнал е, че за посочените задължения ответницата Л. Б. отговаря солидарно като съпруга и като поръчител по реда на чл. 138 ЗЗД, в каквото качество е подписала двата анекса.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, а на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК при очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Първите четири въпроса от първата група /посочени и във втората група като въпроси по т. 6-8/ и въпросът по т. 6 същата група, въведени с изложението на касаторите, не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите по т. 1 – т 4 са прекалено общо формулирани и не са с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Същите не отчитат формирания извод във въззивното решение, че клаузите от процесния договор относно правото на банката да променя едностранно договорения лихвен процент и да отразява тази промяна в нов погасителен план не са индивидуално уговорени и са неравноправни, но те не са били приложени от банката ищец, съответно не са се отразили на размера на вземането на кредитора, предмет на установяване по предявения по реда на чл. 422 ГПК иск. Шестият от обединените в първата група въпроси, за които се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, е формулиран по неясен начин, който не позволява извеждането на точния му смисъл.

Въпросът по т. 5 от първата група питания също не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът е поставен във връзка с доводите на касационните жалбоподатели, че въззивният съд правилно е приел, че уговорките по договора за банков кредит, сключен с потребител, предвиждащи правомощие на банката едностранно да променя договорения лихвен процент и да отразява промяната в нов погасителен план, са неравноправни и поради това нищожни съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, но за разлика от първоинстанционния съд е отрекъл анексите, основани на тези клаузи, да са нищожни по смисъла на чл. 366 ЗЗД. При въвеждането на въпроса касаторите отново не отчитат, че решаващите аргументи на съда за неоснователност на възражението на ответниците за нищожност на подписаните анекси към договора са свързани с констатациите на съда, основани на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че посочените уговорки, приети от съда за неравноправни и невалидни, не са прилагани. В този смисъл не би могло да се приеме, че в случая задълженията по анексите са определени при приложение на признатите за неравноправни, съответно нищожни клаузи, за да е налице хипотезата на спогодба върху непозволен договор /чл. 366 ЗЗД/.

Отговорът на първия въпрос от втората група, който се отнася до допустимостта на свидетелски показания в хипотезите по чл. 164, ал. 1 ГПК, следва пряко от посочената разпоредба, поради което е изключен извод, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въпросът не би могъл да се приеме и за значим за изхода на конкретното дело, тъй като във въззивното производство е бил допуснат и разпитан свидетел на банката въззивник относно индивидуалното уговаряне на клаузите по процесния договор, но събраните гласни доказателства не са били поставени в основата на изводите на съда. Освен това, по отношение на уговорките по договора, предвиждащи възможност банката едностранно да променя лихвения процент, като отразява тази промяна и в погасителния план, съставът на Варненски окръжен съд е приел, че не са индивидуално уговорени, доколкото са типови и съществуват със същото съдържание в други договори за кредит.

Въпросите по т. 2 – т. 4, включени във втората група от изложението на касаторите, не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са свързани с приложението на относима към конкретния спор материалноправна или процесуалноправна норма, а предполагат преценка на доказателствата по делото и на съдържанието на договорните клаузи, която дейност е изключена от правомощията на касационната инстанция във фазата по селекция на касационните жалби. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/.

С въпросите по т. 2 и т. 3 касаторите по същество се позовават на неравноправност на конкретни клаузи от договора за банков кредит, което представлява довод за неправилност на въззивното решение, свързан с тълкуването на договора и прилагането на уговорките между страните. Наред с това, в изложението на касаторите предпоставките, формиращи общото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не са обосновани съобразно изискванията по т. 4 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на преценката за съответствието на клаузата относно лихвения процент, в конкретния случай чл. 14 от договора, със ЗЗП е налице и практика на ВКС, цитирана от касатора, което изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация. В решение № 9 от 27. 02. 2020 г. по т. д. № 62/2019 г. на ВКС, І т. о. и актовете на ВКС, на които е направено позоваване в него, е прието, че уговорките, които определят основния предмет на договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и разбираеми – чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Клаузата за възнаграждението на кредитодателя е съществен елемент на договора за кредит и изискването за яснота и разбираемост се счита за изпълнено, не само ако цената е посочена ясно от граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието й може точно да бъде разбран обхватът на поетото задължение и средният потребител, относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да разбере икономическите последици от сключването на договора. Разяснено е, че при клаузи от договори за кредит, в които размерът на възнаграждението /лихвата/ на търговеца е изразен в абсолютна стойност като процент към момента на сключване на договора, е спазено изискването за яснота и разбираемост. Съображенията са изведени от възмездния по дефиниция характер на договора за банков кредит съгласно чл. 430, ал. 1 във връзка с ал. 2 ТЗ, при който заплащането на лихвата представлява насрещна престация на кредитополучателя за ползването на предоставените парични средства. Посочването на задължение за лихва в отнапред известен размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на кредитополучателя. Напълно съответстват на посочената практика изводите на въззивния съд за яснота на уговорката на страните в договора за кредит, предвиждаща лихвен процент от 9 % за първите пет години и лихвен процент, формиран от 12-месечни ЮРИБОР и твърда надбавка от 4 % по договора, както и на уговорката по анекс № 2 за лихва, формирана от 12-месечния ЮРИБОР и надбавка от 5, 2 %.

Поставеният въпрос по т. 4 от втората група в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се основава на становището на касаторите, че целият договор за кредит е нищожен и те не дължат изобщо заплащането на лихви по договора, а само връщане на главницата, която са изплатили. При формулирането му се изхожда от разбиране за неравноправност на всички клаузи на договора и нищожност на анексите /в цялост/, които не са възприети от съда, като не се държи сметка за вече изложеното досежно договорения лихвен процент съгласно договора и анекс 2. Отговорът на въпроса за последиците от неравноправния характер на клаузи от договора по отношение на валидността на целия договор винаги е обусловен от тълкуване на съдържанието на конкретния договор, съответно е по правилността на обжалвания акт и не може да обоснове достъпа до касация. Същевременно, в практиката на ВКС е изяснено, че преценката на съда дали договорът е нищожен в неговата цялост следва да се основава на правилото на чл. 146, ал. 5 ЗЗП, а именно дали договорът може да се прилага и без неравноправните му клаузи, както и на чл. 6 от Директива 93/13 /на който чл. 146, ал. 5 ЗЗП съответства/, според който договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи /решения по т. д. № 141/2017 г., І т. о., т. д. № 2481/2017 г., І т. о., т. д. № 1901/219 г., ІІ т. о., т. д. № 614/2022 г., ІІ т. о., т. д. № 1004/2022 г., І т. о. и др./ В този смисъл по въпроса за критериите за преценка дали при наличие на неравноправни клаузи договорът е нищожен в своята цялост е формирана съдебна практика, което сочи и на отсъствието на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въпросът по т. 5 от втората група в изложението налага преценка на доказателствата по делото, поради което е изключено да обоснове достъпа до касация по изложените съображения. Освен това въпросът отразява тезата на касаторите, че от значение за определяне на размера на спорното вземане е само посоченият във въпроса вариант на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, прието в първоинстанционното производство, който не е съобразен с уговорката по чл. 14 от договора за фиксиран по размер лихвен процент за първите пет години, във връзка с която вече бяха изложени съображения.

Настоящият състав на ВКС намира, че не се е осъществило и поддържаното от касационните жалбоподатели основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Съгласно практиката на ВКС такива са налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци. Това следва и от доводите на касаторите в подкрепа на въведеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, които се явяват повторение на твърденията за неравноправния характер на клаузи от договора за кредит и за нищожност на договора и анексите към него, на които беше даден отговор с изложението по формулираните въпроси.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 200 от 18. 02. 2022 г. по в. гр. д. № 2363/2021 г. на Варненски окръжен съд, ТО в обжалваната част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.