Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от П. К. П. чрез неговия пълномощник адв. Б. Л., срещу въззивно решение № 69 от 16.05.2022 г. по в. гр. д. № 43/2022 г. на Апелативен съд - В.. Жалбоподателят поддържа, че решението в обжалваната му част, с която е отхвърлен предявеният от него иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 60 000 лв. до претендирания размер от 200 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата за времето от 15.09.2019 г. до 23.11.2020 г. в размер над 7 266.67 лв., е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Твърди, че при постановяването му въззивният съд не е коментирал релевираното възражение относно размера на присъденото от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди и не е преценявал в съвкупност всички обстоятелства, релевантни за определяне на обезщетение в справедлив размер. Поддържа, че с отговора на исковата молба ответникът не е направил възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, поради което съдът не е имал основание да прилага разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, евентуално - на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване правни въпроси.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация [община] изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателя предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, а по същество - че същото е правилно и обосновано.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 260128 от 19.11.2021 г. по гр. д. № 473/2020 г. на Окръжен съд-Шумен, с което [община] е осъдена на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на П. К. П. обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца на 15.09.2019 г. в резултат на ПТП, настъпило на общински път SHU 1192, ІІІ-731 в посока [населено място] към [населено място], в размер на 60 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.11.2020 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 7 266.67 лв., представляваща лихва върху присъденото обезщетение за времето от 15.09.2019 г. до датата на предявяване на иска - 23.11.2020 г. Първоинстанционното решение е потвърдено и в частта, с която претенциите на П. К. П. за обезщетение за неимуществени вреди и за лихва за забава са отхвърлени за разликата над уважените размери до претендираните такива съответно от 200 000 лв. за неимуществени вреди и 24 000 лв. лихва за забава.

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 15.09.2019 г. в ранните следобедни часове ищецът се движил с товарен автомобил „И.“ в посока [населено място] - [населено място]. Предприемайки изпреварване на движещо се пред него МПС изгубил контрол върху автомобила и се ударил в крайпътно дърво. В резултат на това получил тежки травматични увреждания: полифрагментна фрактура на лява бедрена кост в проксималната трета на диафизата с дислокация; фрактура на дясна коленна става; напречна фрактура на двете кости на дясна подбедрица в дистална трета на диафизата с дислокация; луксация на лява сакроилиачна става; диастаза на симфизата; фрактура на ляв ацетабулум; увреждане на горните дихателни пътища с усложнение - срастване на трахеята с произтичаща от това хронична дихателна недостатъчност, както и тежка психо-емоционална травма, водеща до тежка социална изолация. Ищецът е претърпял 9 операции за период от 5 месеца след инцидента. Към момента на прегледа от вещото лице състоянието му продължава да бъде тежко увредено, но прогнозите за възстановяването му са добри. Предстоят още оперативни интервенции, след които се очаква пълно възстановяване.

Относно механизма на ПТП въззивният съд е приел, че то е настъпило през светлата част на денонощието /в ранния следобед/, при ясно време и сух път с грапав, положен отдавна асфалт, с кръпки и сравнително недълбоки неравности /дупки/. Пътят е бил с двупосочно движение, с широчина на платното за движение 6 м, без налична хоризонтална маркировка. В протокола за оглед на ПТП не е посочена конкретна неравност на пътя в участъка преди излизане на автомобила от пътното платно. Като се е позовал на заключенията на приетите по делото съдебно - автотехнически експертизи въззивният съд е приел, че ищецът е управлявал автомобила със скорост между 70-88.9 км/ч /според различните експертизи/, а причината за настъпилото ПТП е загуба на контрол върху автомобила в резултат от неравностите по пътя и несъобразената скорост.

Въззивният съд е приел, че обезщетението за неимуществени вреди в определения от първата инстанция размер от 100 000 лв. се явява справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Посочил е, че формира този извод при съобразяване на тежестта на уврежданията, продължителността на лечението и свързаните с това болки и страдания, които са били с изключително голям интензитет, възрастта на ищеца и неблагоприятните прогнози за възстановяването му. Приел е също, че с поведението си ищецът е допринесъл в значителна степен за настъпване на вредите, тъй като е познавал добре условията на пътя и е имал възможност да прецени каква е подходящата скорост за безопасно предвижване по него. Посочил е, че според приетите по делото автотехнически експертизи, водеща причина за настъпване на ПТП е именно несъобразената с пътните условия скорост и като следствие от това - загуба на контрол върху превозното средство. С тези съображения е мотивирал извод за принос на пострадалия в размер на 40 %. Като краен резултат е потвърдил решението на първоинстанционния съд, с което ответникът [община] е осъдена да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на 60 000 лв.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя следните въпроси, за които се твърди да са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и да изготви самостоятелни правни изводи за тяхната относимост към предмета на спора. 2. Кои са критериите, които формират съдържанието на понятието “справедливост“ по чл. 52 ЗЗД и са от значение за определяне обезщетението за неимуществени вреди. 3. В хипотезата на заявено възражение за съпричиняване от стопанисване на пътя кога управление на МПС със скорост под разрешената може да се определи като шофиране с несъобразена скорост по смисъла на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, и кога ще е налице противоправно поведение на водача, респ. в този случай може ли изобщо да е налице противоправно поведение и съпричиняване по смисъла на ТР № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС. 4. Кои са предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за съпричиняване на вредите от страна на пострадалия при отчитане степента на участие на делинквента и пострадалите, както и връзката между допуснатото от тях нарушение на правилата за движение и получените увреждания. Може ли съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД да почива на предположения.

От така поставените въпроси релевантен за изхода на спора е вторият въпрос, който касае критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Настоящият състав намира за основателно искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по този въпрос, за да се провери съответствието на даденото от въззивния съд разрешение с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 4/ 1968 г. и цитираните и приложени към изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.

Значението на първия от поставените въпроси за изхода на спора се обосновава с твърдението, че въззивният съд е разгледал незаявено от ответника възражение за съпричиняване; че ако все пак такова е било релевирано, то е в смисъл, различен от коментирания от въззивния съд и е недоказано; че определеният размер на съпричиняване е твърде висок; че не е обсъдено заявеното с въззивната жалба възражение за занижен размер на определеното обезщетение. Макар и формално изведени като процесуален въпрос, тези доводи касаят правилността на решението и изразяват несъгласието на жалбоподателя с определения от въззивния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди и извода му за съпричиняване на вредите от страна на пострадалото лице като основание за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Поради това първият въпрос не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не отговаря на данните по делото и на съдържанието на обжалвания съдебен акт твърдението на жалбоподателя, че съдът в двете инстанции е разгледал възражение за съпричиняване, което не е било заявено от ответника. Това твърдение се опровергава от подадения от ответника [община] отговор на исковата молба, в който същият изрично е посочил, че причина за настъпилото ПТП е поведението на ищеца, който е познавал състоянието на пътя и въпреки това е предприел маневра изпреварване със скорост, несъобразена с пътната обстановка, в резултат на което е изгубил управление и е излязъл извън платното за движение. В своята практика ВКС приема, че приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането. Приносът трябва да е конкретен - да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, поради което и обстоятелствата, на които ответникът основава възражението си по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, също трябва да са конкретни. В случая възражението на ответната община се основава на ясно и конкретно посочени обстоятелства, които са обсъдени от въззивния съд. Поради това не може да се приеме, че е налице произнасяне по ненадлежно релевирано възражение за съпричиняване. Жалбоподателят също не сочи кои обстоятелства, относими към приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, не са били наведени от ответника, но са разгледани от въззивния съд.

Въззивният съд е приел, че определеният от първата инстанция размер на обезщетението за неимуществени вреди е съобразен с установените по делото обстоятелства относно механизма на увреждането, причинените на ищеца травми, свързаните с тях болки и страдания, продължителността на лечението, неблагоприятните прогнози за пълно възстановяване, както и с възрастта на ищеца, поради което съответства на принципа за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД. По този начин е дал отговор на наведените в двете въззивни жалби оплаквания срещу размера на присъденото обезщетение, приемайки ги за неоснователни.

Не следва да се допуска касационно обжалване по третия въпрос, посочен от жалбоподателя. Този въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по него има формирана задължителна практика на ВКС. Принципни указания във връзка с тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП са дадени в ТР № 28 от 28.11.1984 г. на ОСНК на ВС. В него е прието, че водачът на МПС е длъжен да съобрази скоростта на движението не само с примерно посочените от чл. 20, ал. 2 ЗДвП фактори /атмосферните условия, релефа на местността, състоянието на пътя и на превозното средство, превозвания товар, характера и интензивността на движението, конкретните условия на видимост/, но и с всички други затруднения и препятствия в движението, произтичащи от пътните условия и ситуации, знаците, маркировката, психофизиологическото състояние на водача и всички други отрицателно действащи фактори. Колкото повече и по-неблагоприятни са те в пътната обстановка, толкова по-малка трябва да бъде скоростта на движението в сравнение с максимално допустимата. Кога скоростта на движение се явява несъобразена с разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП е фактически въпрос, който зависи от конкретно установени по всяко дело обстоятелства. Хипотезите са многообразни и е невъзможно да бъдат обхванати изчерпателно.

Водим от гореизложеното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 69 от 16.05.2022 г. по в. гр. д. № 43/2022 г. на Апелативен съд – В. в обжалваната му част, с която е потвърдено решение № 260128 от 19.11.2021 г. по гр. д. № 473/2020 г. на Окръжен съд-Шумен в частта, с която искът на П. К. П. против [община] с правно основание чл. 49 ЗЗД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 15.09.2019 г., е отхвърлен за разликата над 60 000 лв. до претендирания размер от 200 000 лв., и в частта, с която претенцията по чл. 86 ЗЗД е отхвърлена за разликата над 7 266.67 лв.

Жалбоподателят е освободен от внасяне на държавна такса с определение от 04.02.2021 г. по гр. д. № 473/2020 г. на Окръжен съд Шумен.

Делото да се докладва на председателя на първо гражданско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: