9О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4228

гр. София, 26.09.2024 г.Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември, две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ

Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 674 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „С. Т. П. АД срещу решение № 6304 от 07.12.2023 г. по гр. д. № 6917/2023 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, ІІ – „Д“ въззивен състав, с което е отменено решение № 20215049 от 05.12.2021 г. по гр. д. № 22890/2018 г. по описа на Софийски районен съд и вместо него е постановено ново решение, с което са уважени предявените от ищеца Л. Г. Л. срещу касатора искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ.

Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и като необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че по делото не са събрани доказателства досежно обстоятелството, че ищецът страда от исхемична болест на сърцето към момента на връчване на процесната заповед за уволнение. Поддържа, че още в началото на процесното трудово правоотношение, работодателят е поискал, а служителят е представил на 02.01.2013 г. декларация, с която е декларирал, че не страда от посочените в Наредба № 5/1987 г. заболявания. Навежда оплаквания, че първоинстанционният съд не е докладвал допълнителната молба от 24.08.2018 г. и приложеното към нея медицинско свидетелство, с което е удостоверено, че ищецът е лекуван с диагноза „исхемична болест на сърцето“, при което ответникът е лишен от възможността да се запознае с тази допълнителна молба и с медицинското свидетелство, съответно да ги оспори. Поради това счита, че въззивният съд е основал решението си на доказателство, което е останало извън доказателствения материал по делото. Моли обжалваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен и вместо него да бъде постановен нов, с който предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторът - ответник навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд, при проверка на правилността на първоинстанционното решение, служебно да следи за интереса на страна по делото и да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; 2. „Има ли право въззивният съд да основе решението си на доказателство, което е било представено между заседанията пред първоинстанционния съд, но представянето му не е било докладвано от първоинстанционния съд и съответно - доказателството не е било прието като доказателство по делото, в производство по събиране на доказателства с осигуряване на процесуалните права и на двете страни в процеса?“, за който счита, че е разрешен в противоречие с решение № 686 от 09.03.1957 г. по гр. дело № 7/57, IV г. о. на Върховния съд; решение № 3954 от 20.11.1959 г. по гр. дело № 6984/59, I г. о. на Върховния съд и решение № 35 от 01.04.1960 г. по гр. дело № 8/60, ОСГК на Върховния съд, като същевременно намира, че е и от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото; 3. „Изпълнил ли е задължението си работодателят по член 1 алинея 2 от Наредба № 5/1987 г. да събере предварителна информация от работниците, които са определени за уволнение, страдат ли от болестите по алинея 1 на същия член от наредбата, когато още при учредяването на съответното трудово правоотношение е поискал такава информация от работника/ служителя и последният я е предоставил чрез декларация, като се е задължил да уведоми работодателя при промяна на обстоятелствата и да предостави медицински документи, удостоверяващи заболяване?“, за който поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради отсъствието на изрична правна уредба и на релевантна задължителна съдебна практика; 4. „При условие, че работникът/служителят се е задължил към работодателя да уведоми работодателя незабавно при заболяване на работника/служителя от някое от заболяванията по Наредба № 5/1987 г., и при условие, че работникът/служителят е задължен по силата на член 2 от Наредбата да представи на работодателя съответните медицински документи, поискани от работодателя чрез поискването на самата декларация, и при условие, че по делото е доказано, че работникът/служителят е разполагал с релевантни медицински документи след по-малко от три месеца от учредяването на трудовото правоотношение и даването на декларацията, но въпреки това не ги е предоставил на работодателя, това поведение на работника/служителя представлява ли добросъвестно осъществяване на трудовите права и задължения на служителя по смисъла на чл. 8 КТ, и в случай, че не представлява добросъвестно осъществяване на трудовите права и задължения на работника/служителя, последният има ли право да черпи права (да се ползва от закрилата по член 333 КТ) от собственото си противоправно поведение (неизпълнението на трудовото му задължение да уведоми работодателя за съответните болести)?“, за който счита, че е разрешен в противоречие с решение № 246 от 12.07.2013 г. по гр. д. № 711/2012 г. на ВКС, IV г. о., както и че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, и 5. „При условие, че работникът/служителят се е задължил към работодателя да уведоми работодателя незабавно при заболяване на работника/служителя от някое от заболяванията по Наредба № 5/1987 г., и при условие, че работникът/служителят е задължен по силата на член 2 от Наредба 5/1987 да представи на работодателя съответните медицински документи, поискани от работодателя чрез поискването на самата декларация, и при условие, че по делото е доказано, че работникът/служителят е разполагал с релевантни медицински документи след по-малко от три месеца от учредяването на трудовото правоотношение и даването на декларацията, но въпреки това не ги е предоставил на работодателя, това поведение на работника/служителя представлява ли липса на отговор от работника/служителя и съответно - освобождава ли работодателя от задължението да спази процедурата по член 333 КТ?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 66 от 12.02.2014 г. по гр. д. № 5417/2013г. на ВКС, IV г. о.; решение № 60092 от 7.06.2021 г. по гр. д. № 2605/2020 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 1652 от 13.02.2004 г. по гр. д. № 952/2002 г. на ВКС, ІІІ г. о.. Навежда и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, изразяваща се в неправилно даден от въззивния съд отговор на горепосочените въпроси.

Ответникът по касационната жалба – ищецът Л. Г. Л. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на същата. Претендира сторените съдебно - деловодни разноски пред ВКС.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което е допустима.

По предявените искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ, въззивният съд е приел за установено, че между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът Л. Г. Л. е заемал длъжността „директор на дирекция“ „Техническа“ при ответното търговско дружество, което правоотношение е прекратено на 20.02.2018 г. със заповед № РД-07-471/19.02.2018 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. второ КТ - поради съкращаване на щата. По спорния по делото въпрос за спазването на формалните предпоставки за уволнението, а именно процедурата по чл. 333 КТ, СГС е посочил, че съгласно императивния чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, в случаите по чл. 328, ал. 1, т. 2, 3, 5, 11 и чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, работодателят може да уволни само с предварително разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай работник или служител, боледуващ от болест, определена в наредба на министъра на здравеопазването, а съгласно ал. 2 от същата разпоредба, в случаите по т. 2 и 3 на предходната алинея преди уволнението следва да се вземе мнението и на трудово-експертната лекарска комисия. Съобразил е твърденията на ищеца в исковата молба, според които към датата на уволнението е страдал от исхемична болест на сърцето, която попада в предметния обхват на закрилата по чл. 333, ал. 1 КТ съгласно чл.1,ал.1,т.1 от Наредба № 5 от 20.02.1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 КТ (Наредбата). За да докаже тези си твърдения, с молба от 24.08.2018 г. пред първоинстанционния съд, ищецът е представил медицинско свидетелство № 1240/26.03.2013 г. от „ДКЦ-1 Перник“, издадено от ЛКК в състав от трима лекари, в които изрично е удостоверено, че ищецът е лекуван с диагноза „исхемична болест на сърцето“. Въззивният съд е установил, че писменото доказателство е прието от първоинстанционния съд в о. с.з. от 27.09.2018 г. в присъствие на представител на ответника, без последният да го е оспорил - не е оспорено нито авторството, нито съдържанието на документа, като ответникът не е оспорил и наличието на такова заболяване у ищеца. Посочил е, че несвоевременно, едва с отговора на въззивната жалба, ответникът - работодател е оспорил горепосоченото медицинско свидетелство. При тези съображения е приел, че ищецът действително страда от посоченото в медицинския документ заболяване, което е съществуващо към момента на процесното уволнение.

Въззивният съд е намерил, че съгласно трайната практика на ВКС закрилата при уволнение по чл. 333 КТ има обективен характер, като значение има единствено дали към датата на връчване на заповедта за уволнение работникът/служителят е страдал от заболяване по чл. 1 от Наредбата. Единственото изключение от това правило касае случаите, при които работникът/служителят умишлено е въвел в заблуждение работодателя, че не страда от такова заболяване. Съдът е счел за установено, че с декларация от 02.01.2013 г., в началото на процесното трудово правоотношение, ищецът е декларирал пред работодателя, че не страда от посочените в чл.1 от Наредбата заболявания, както и че е поел задължение да уведоми работодателя при промяна на някое от декларираните обстоятелства. Намерил е, че представената декларация от 2013 г. е ирелевантна към процесната уволнителна процедура, доколкото е подадена от служителя преди повече от 5 години преди уволнението. Посочил е, че задължение на работодателя е да събере информация от работника/служителя за наличието на релевантни заболявания непосредствено преди извършване на уволнението, като това следва и от граматическото тълкуване на нормата чл. 1, ал. 2 от Наредбата. Ответникът не е оспорил, че не е изпълнил горепосоченото свое задължение, като липсват и доказателства за това. Затова решаващият съд е заключил, че в конкретния случай нито се твърди, нито се доказва преди извършване на процесното уволнение работодателят да е изискал от служителя информация дали страда от някое от заболяванията, посочени в чл.1, ал.1 от Наредбата, с което не е изпълнил задължението си по чл. 333, ал. 1, т. 3 и ал. 2 КТ и по чл. 1, ал. 2 от Наредбата, което е формално основание за незаконност на уволнението. Освен това, при установен от доказателствата в процеса факт, че работникът е страдал от заболяване, измежду посочените в чл. 1, ал. 2 от Наредбата - „исхемична болест на сърцето“, е счел, че не е изпълнена процедурата по чл. 333, ал.1 и ал. 2 КТ за изискване на предварително разрешение от Инспекцията по труда и становище на трудово-експертната лекарска комисия. Посочил е също, че ищецът не е предоставил информация с медицински документи, че страда от заболяването не защото умишлено е укрил тази информация, а само защото такава изобщо не му е била поискана от работодателя, въпреки вмененото на последния задължение в този смисъл с императивна правна норма. При направения решаващ извод, че работодателят не е спазил процедурата на чл. 333, ал. 1 и ал. 2 КТ съдът е приел предявените искове за основателни и е отменил процесното уволнение като незаконно, само на това формално основание, без да разглежда трудовия спор по същество.

По основанията за допускането на касационното обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение намира следното:

Първите два въпроса имат сходно съдържание и се основават на направените от касатора оплаквания, че представеното от ищеца медицинско свидетелство, удостоверяващо, че страда от заболяване „исхемична болест на сърцето“, не е било прието от първоинстанционния съд като доказателство по делото и следователно въззивният съд не е следвало да основе на него своето решение. Тези въпроси не удовлетворяват изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК за наличието на общо основание за допускане на касационния контрол, тъй като не са правни такива, а касаят основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, които не могат да бъдат обсъждани в настоящата предварителна фаза по селекция на касационните жалби. Освен това дори да притежаваха характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, те не биха могли да променят крайния изход на конкретния правен спор. Видно от материалите по първоинстанционното дело соченото от касатора медицинско свидетелство е прието от първоинстанционния съд в о. с.з. от 27.09.2018 г., в присъствие на представител на ответника, който не го е оспорил. Поради това не е осъществено наведеното нарушение на процесуалния закон, което от своя страна да е накърнило правата на ответната страна. По изложените съображения, поради отсъствието на общо основание за допускане на касационно обжалване, по първите два въпроса такова не следва да бъде допускано.

Поставеният трети въпрос относно това изпълнил ли е задължението си работодателят по чл. 1, ал. 2 от Наредбата да събере предварителна информация страда ли ищецът от болестите по алинея 1 на същия член от Наредбата, при осъществената по делото фактическа обстановка, не е правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, а фактически въпрос, касаещ правилността на извършената от съда преценка на факт с правно значение по делото, на който може да бъде отговорено (да бъде установен) при разглеждане на спора по същество, което е недопустимо да се извършва в производство по чл. 288 ГПК, каквото е настоящото. Следователно такъв въпрос не съставлява основание за допускане на касационно обжалване поради отсъствието на изискуемото от чл. 280, ал. 1 ГПК общо основание.

Поставените четвърти и пети въпроси имат сходно съдържание и се отнасят до спазването на процедурата и закрилата на чл. 333 КТ, с оглед на което те са обуславящи за изхода на делото, но не се установява наличието на допълнителните основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е приел, че работодателят не е изпълнил задължението си да изиска и събере информация от работника за наличието на заболявания, попадащи в предметния обхват на закрилата по чл. 333, ал. 1 КТ, непосредствено преди извършване на уволнението, като представената декларация за липса на подобни заболявания от 2013 г. е без правно значение, тъй като е подадена от служителя преди повече от 5 г. преди уволнението. Същевременно от приетите в процеса доказателства е установено, че към релевантния момент на процесното уволнение ищецът страда от заболяване, посочено в чл. 1, ал. 2 от Наредбата. Съгласно многобройната безпротиворечива практиката на ВКС, включително цитираната от касатора, работникът или служителят се ползва от закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, при осъществяване на визираните в нея правнозначими факти, във всички случаи, в които незнанието на работодателя е резултат на липса на отправено питане до работника или служителя за наличието на обстоятелства, обосноваващи закрилата. Само когато незнанието на работодателя произхожда от липса на отговор от страна на работника или служителя, след отправено до него питане, работодателят не носи отговорност при наведен довод за нарушение на закрилата по чл. 333 КТ. В последната хипотеза отказът да се предостави при поискване от работодателя на информация и документация по чл. 2 от Наредбата е проява на недобросъвестност от страна на работника или служителя, която не може да бъде понесена като отговорност от работодателя. По процесното правоотношение работодателят не е изпълнил въобще задължението си относно процедурата по чл. 333, ал. 1, т. 3 и ал. 2 КТ, поради което в хода на исковия процес е установено наличието на заболяването на ищеца „исхемична болест на сърцето“, възникнало след сключване на трудовия договор и след подадената декларация от 02.01.2013 г., и съществуващо към момента на процесното уволнение. Решаващият извод на въззивния съд, че поради неизпълнена от работодателя процедура по чл. 333, ал. 1, т. 3 и ал. 2 КТ в гореизложения смисъл, която не се дължи на недобросъвестно поведение на служителя, извършеното уволнение е незаконно, е изцяло в съответствие с горепосочената практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед наличието на константна съвременна практика на ВКС по поставените правни въпроси, не е налице и другото релевирано допълнително основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Касаторът навежда и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, което е мотивирано с доводи за неправилност на направените от въззивния съд изводи, че представянето на процесното медицинско свидетелство от 26.03.2013 г. е било докладвано от първоинстанционния съд и е било прието като доказателство по делото, както и че работодателят не е оспорил наличието на заболяване у ищеца и неизпълнението на задължението му да поиска непосредствено преди уволнението информация за наличието на заболявания по смисъла на чл. 1, ал. 2 от Наредбата. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. Такива квалифицирани състави на неправилност нито са наведени, нито се установяват от настоящия съд, поради което следва да се приеме, че не е налице и сочената очевидна неправилност на въззивния акт.

На основание гореизложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.

С оглед изхода на касационното производство и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 2 800 лв. - съдебно – деловодни разноски пред ВКС, изразяващи се в платен хонорар за един адвокат.

Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6304 от 07.12.2023 г. по гр. д. № 6917/2023 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ – „Д“ въззивен състав.

ОСЪЖДА „С. Т. П. АД, ЕИК: 202099976, да заплати на Л. Г. Л., ЕГН: [ЕГН], сумата 2 800 лв. – съдебно – деловодни разноски пред ВКС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: