О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 4408
София, 03.10.2024 година
Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на трети октомври две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ж. Д. ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдия Декова гражданско дело № 694 по описа на Върховния касационен съд за 2024 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ при МВР, чрез гл. юрк. Св. С., срещу въззивно решение № 211 от 06.12.2023 г., постановено по в. гр. д. № 442/2023 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 802 от 14.06.2023 г., постановено по гр. д. № 3129/2022 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, в обжалваната част, в която Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ при МВР е осъдена да заплати на Б. З. Т. обезщетение за неимуществени вреди от претърпяна трудова злополука на 19.08.2021 г. на главен път II-86, км. 36+200 /А. - С./, в размер на 30 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 19.08.2021 г. до окончателното изплащане на сумата и са присъдени съдебно деловодни разноски.
Касаторът счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил е писмен отговор от насрещната страна по касация Б. З. Т., подаден чрез адв. Сл. Н.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението, излага и становище по същество. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира:
Въззивният съд е приел, че по делото не е било спорно, че на 19.08.2021 г. ищецът Б. З. Т., заемащ длъжността „началник на група „Пожарогасителна и спасителна дейност“ в П. Р. служба „ПБЗН“-Пловдив към РД ПБЗН - Пловдив при ответната Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ при МВР, е претърпял ПТП на главен път II-86, км.36+200 /А.-С./, за което е съставен констативен протокол с план - схема, пътувайки в служебния автомобил със свои колеги, сред които и св. Т. Т., за гасене на пожар в [населено място], за което е бил командирован, като с разпореждане № 5104-15-242 от 30.08.2021 г. на ТД НОИ – Пловдив процесният пътен инцидент е признат за трудова злополука и вследствие на него Б. З. Т. е получил травма на лявото рамо – счупване на тялото на раменна кост, закрито, определена за средна телесна повреда с медицинско удостоверение № 158 от 13.09.2022 г. на ЦЕЛК на МВР. На 07.12.2022 г. ответникът е изплатил на ищеца обезщетение от 13875,60 лв., равняващо се на шест месечни възнаграждения, за претърпяното по повод изпълнение на служебните задължения увреждане, съгласно заповед № 1983к-1833/15.11.2022 г. на директора на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ при МВР и платежна бележка. На ищеца е изплатено и застрахователно обезщетение в размер на 160 лв. във връзка с процесното ПТП въз основа на сключения договор № 12491оп-40 от 20.02.2019 г. между МВР и „Животозастрахователен институт“ АД. Посочено е, че съгласно разпоредбата на чл. 238, ал. 1 ЗМВР на служителите в МВР, претърпели телесна повреда при или по повод изпълнение на служебните си задължения, се изплаща обезщетение в размер 10 месечни възнаграждения при тежка телесна повреда и 6 месечни възнаграждения при средна телесна повреда. Изложени са решаващи мотиви, че отговорността на работодателя не е ограничена до посочения в закона размер, като по своето естество е само гарантирано обезщетение, установено отнапред, но няма пречка пострадалото лице да заяви претенция, надхвърляща посочените в закона, когато действително претърпените от тях вреди надвишават изплатеното.
От представените епикриза, болнични листове, заключение на СМЕ и показанията на ангажираните от ищеца свидетели Т. Т. - колега и Р. Б. - съпруга, с преки и непосредствени впечатления от неговото състояние, е установено, че при пътния инцидент той е претърпял многофрагментна фрактура на лява мишница и контузия на главата, като на 20.08.2021 г. е извършена оперативна интервенция с наместване на фрактурата на лявата раменна кост и метална остеосинтеза, изписан е на 01.09.2021 г., продължил е приема на болкоуспокояващи медикаменти, поставена му е ортеза за обездвижване на ръката, което е ограничило за около 2 месеца самостоятелното обслужване и създало неудобства, доколкото при него именно лявата ръка била активната, а след това провеждал курсова и индивидуална рехабилитация за раздвижване на лявото рамо и лакът, като за период от около шест месеца до 14.02.2022 г. бил във временна нетрудоспособност, след което се върнал на работа. Бил силно травмиран от случилото се, станал по-дистанциран, резервиран и не толкова общителен. Притеснявал се дали ще може да се възстанови и да ползва нормално ръката си. Според писменото изложение и устните обяснения в съдебно заседание на 15.05.2023 г. на експертът, и към настоящия момент движенията в лакътната става на ищеца са ограничени, като при него най-пострадало е отвеждането, което е до 90 градуса, а трябва да е до 180 градуса и, за да вдигне ръката си нагоре, извива цялата лопатка и цялото тяло, като постигнатият с проведените рехабилитации резултат в обема на движение може да бъде малко подобрен при упорита и продължителна рехабилитация, но пълно възстановяване на движенията в ляво рамо и лакът не може да се получи. При тези обстоятелства относно характера на травмата, съответните на нея физически болки и страдания, предприетото оперативно лечение, следоперативните ограничения в движението на активната лява ръка и произтичащите от това неудобства, продължителността на оздравителния процес, неблагоприятната прогноза за пълно възстановяване на двигателната функция на лявата ръка и произтичащите от това значителни психически и емоционални терзания за човек в активна 44-годишна към датата на злополуката възраст, упражняването на чиято професия е свързано с повишена физическа активност в рискови условия, въззивният съд е заключил, че дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди правилно е определено от първоинстанционния съд на 44 035,60 лв., от което след приспадане на доброволно платеното от ответника такова от 13 875,60 лв. и на застрахователното обезщетение от 160 лв., е присъдена сумата от 30 000 лв., със законна лихва от 19.08.2021 г.
Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.
Касаторът сочи, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулирал е следните четири правни въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да извърши собствена цялостна преценка на доказателствата по делото – поотделно и в съвкупност и да установи всички правнорелевантнп факти, които да обсъди с оглед приложението на конкретна материалноправна разпоредба – чл. 52 ЗЗД?“, 2. „До кой момент може да бъде заявено надлежно възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД в първоинстанционното производство и може ли това възражение да бъде направено след изтичане на срока за отговор на исковата молба?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателствата, които поначало се събират служебно от съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна, или това е допустимо само при съответно оплакване за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото?“, за които твърди, че е разрешени в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г., на ОСГТК на ВКС и 4. „Когато ищецът претендира обезщетение за претърпените от трудовата злополука неимуществени вреди, следва ли от същото да се приспада полученото обезщетение за временната нетрудоспособност на основание чл. 200, ал. 3 КТ?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с в решение № 208 от 12.05.2020 г. по гр. д. № 4494/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 77 от 13.04.2018 г. по гр. д. № 2735/2017 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 227 от 25.10.2016 г. по гр. д. № 1405/2016 г. на ВКС, IV г. о.
Настоящият състав намира, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на решението.
Атакуваното решение е валидно и допустимо.
Поставените в изложението въпроси не могат да послужат като основание допускане на касационно обжалване. Настоящият касационен състав не намира да е налице твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с посочената съдебна практика, а намира, че въззивното решение е мотивирано в съответствие с нея. Апелативният съд е извършил подробен и цялостен анализ на наведените от страните доводи и съображения, изследвал е доказателствата, включително и в тяхната съвкупност и взаимовръзка. Решаващият състав е отчел всички правнорелевантни факти и обстоятелства за определение на размера на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД, обосновал е изводите си. Няма спор в практиката на ВКС, че възражението за съпричиняване по чл. 201, ал. 2 КТ може да бъде направено и след изтичане на срока за отговор на исковата молба до приключване на съдебното дирене, ако е налице хипотезата на чл. 147, т. 1 ГПК по отношение на обстоятелствата, на които се основава възражението (вж. т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Въззивният съд е приел, че възражението, че ищецът не е бил с поставен предпазен колан и с това е допринесъл за настъпването на вредите е направено за пръв път пред окръжния съд с писмената защита, поради което е преклудирано. Третият въпрос длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателства, които неправилно не са били допуснати от първоинстанционния съд, касаторът привързва с оплаквания за недопусната от първоинстанционния съд съдебно-медицинска експертиза, която да включва в себе си и заключение на психолог, който да оцени и да установи, как се е отразила получената травма след претърпяната трудова злополука на менталното състояние на ищеца и възможностите му да изпълнява служебните си задължения. Прието е, че тези въпроси са неотносими към предмета на делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос, като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да са от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът представлява оплакване за неправилност на решението и по него настоящият съдебен състав не може да се произнесе, преди да допусне касационното обжалване. Въпросът следва ли да се приспада полученото обезщетение за временната нетрудоспособност на основание чл. 200, ал. 3 КТ е неотносим, тъй като по делото не е имало твърдение и не са ангажирани доказателства на ищеца да е изплатено такова обезщетение.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. При този изход на спора на Б. З. Т. следва да се присъдят направените разноски за касационното производство – адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 211 от 06.12.2023 г., постановено по в. гр. д. № 442/2023 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ при МВР, ЕИК[ЕИК], със седалище в [населено място], [улица] да заплати на Б. З. Т. с ЕГН [ЕГН], сумата от 500 /петстотин/ лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: