Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи (ОДМВР) – Варна срещу решение № 1821 от 27.09.2016 г. постановено по адм. д. № 744 по описа за 2016 г. на Административен съд (АС) - Варна.
Касационният жалбоподател, чрез процесуалния си представител, излага съображения, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон. Посочва, че решението е постановено без да е направена задълбочена преценка на представените доказателства от значение за случая. Акцентира се върху факта, че лицето е посетило болница в Р. А. на 15.04.2015 г., която дата съвпада с края на законоустановения срок, в който е следвало да се върне на територията на Р. България. От представените доказателства с административната преписка се установява, че чужденецът се е завръщал през последните няколко години за по няколко дни, което е в противоречие с твърденията му за наличие на трайни връзки със семейството му на територията на страната и събраните свидетелски показания. От събраните доказателства се установява, че за сина на арменския гражданин се е грижила изцяло баба му по майчина линия. Предвид изложеното прави искане решението да бъде отменено. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции.
Ответникът – А. Е. не изразява становище по касационната жалба.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, седмо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 АПК, от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
С обжалваното решение съставът на АС - Варна е отменил по жалба на А. Е., гражданин на А., постоянно пребиваващ в Р. Б, заповед № 365з-624 от 17.02.2016 г., издадена от директора на ОДМВР - Варна, с която му е отнето правото на постоянно пребиваване в Р. Б и му е определен срок от 30 дни за доброволно напускане на страната.
За да постанови решението си съдът е приел от фактическа страна, че А. Е. е гражданин на Република А., който е придобил статут на постоянно пребиваващ чужденец в Р. България от 05.02.2003 г. Съгласно изготвената и приложена към административната преписка справка за пътуване на лице - чужд гражданин А. Е. е напуснал Р. България на 20.04.2014 г., като следващото му влизане е на 21.08.2015 г., т. е. налице е отсъствие на чужденеца от територията на страната за период, по-голям от 12 последователни месеца. С уведомление рег. № 365000-469/07.01.2016 г., връчено лично на Е. на 08.01.2016 г., му било съобщено, че е започнало производство по издаване на заповед за ПАМ - отнемане правото му на пребиваване в Р. България на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ. В писмените сведения по този повод с рег. № 365р-35034/16.10.2015 г. като причина за своето отсъствие чужденецът посочва получен мозъчен кръвоизлив и последвало лечение, което не му е позволило да се завърне в Р. България в законовия срок. Освен това лицето твърди, че има родено дете от връзката си с българската гражданка Р. Л., като само той полага грижи за детето, а майката е в чужбина. Всички така установени обстоятелства са описани в Предложение рег. № 365р-6487/17.02.2016 г., за налагане на ПАМ на А. Е., въз основа на което е издадена и процесната Заповед № 365з-624/17.02.2016 г. Със заповедта е извършен и анализ по реда на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ, при който е прието, че спрямо чуждия гражданин липсват данни за образувани производства по ЗУБ, родител е на български гражданин и е заявил че в Република А. живеят баща му и сестра му, поради което е направен извод, че не са прекъснати културните и социални връзки с държавата му на произход. Позовавайки се на императивния характер на приложимия чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ, административният орган е наложил ПАМ отнемане правото на постоянно пребиваване в Р. България на чужденеца.
В хода на съдебното дирене са приети представени от жалбоподателя писмени доказателства в заверен превод от арменски език - епикриза издадена от Медицински център „[наименование]“ Кардиологична клиника, [населено място], Република А., от която се установява че лицето е постъпило в клиниката за лечение на 15.04.2015 г. и е изписано на 22.04.2015 г. Видно от представената втора епикриза от същия медицински център, Е. отново е постъпил за лечение на 18.05.2015 г. като е изписан на 21.05.2015 г. От приложеното извлечение от амбулаторна карта се установява, че поставената диагноза е остро преходно нарушение на мозъчното кръвообращение, като е препоръчано лекарско лечение, динамично наблюдение от страна на кардиолог и първична профилактика на исхемична болест на сърцето. Изрично е записано, че здравословното му състояние позволява пътуване.
Видно от представеното Удостоверение за раждане № 74382/30.08.2007 г. чужденецът е баща на детето Р. А. Е. - български гражданин. Доведените от чужденеца свидетели, разпитани в съдебно заседание твърдят че познават Е. - и двамата са работили с него; знаят че той живее постоянно в [населено място] и е баща на детето Р. Е. като се грижи само той за детето, а майката работи в Англия и живее там; и двамата свидетели твърдят, че чужденецът е бил приет за лечение в клиника в Република А. и поради лечението си там е имал лекарска забрана да пътува и това му е попречило да се върне в България.
При така установената фактическа обстановка съдът е приел, че заповедта е издадена в противоречие с приложимите материалноправни разпоредби. Анализирал е разпоредбите на чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ, във връзка с чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ и чл. 9, § 1 и § 2 от Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25.11.2003 г. относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни (Директива 2003/109/ЕО). Приел е, че чужденецът не отрича отсъствието си от страната за продължителния период от време, посочен в заповедта, но са били налице обективни причини за това – заболяването, което му е попречило да се завърне в Р. България. Изложил е съображения, че предвид обстоятелството, че е баща на дете – български гражданин, за което полага грижи, отнемането на правото му на пребиваване в страната е в противоречие с чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните му свободи (КЗПЧОС). Решението е правилно.
Първоинстанционният съд правилно е приел, че обжалваният административен акт е незаконосъобразен. При установената по делото фактическа обстановка, обосновано е приел, че заповедта е постановена при неправилно приложение на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ. Оспорената пред АС - Варна заповед е издадена на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ. Съгласно посочената разпоредба отнемане правото на пребиваване на чужденец в Р. Б се налага, когато се установи, че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от територията на държавите - членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, освен в случаите на разрешено постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 ЗЧРБ, както и по отношение на членове на семейство на лице по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 ЗЧРБ. Аналогично, с разпоредбата на чл. 9, § 1, т. "в" от Директива 2003/109/ ЕО е регламентирано, че чужденецът губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ при отсъствие от територията на общността за период от дванадесет последователни месеца. В съответствие с предвидената в чл. 9, § 2 от Директива 2003/109/ ЕО възможност, в нормата на чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ са регламентирани хипотези, при които отсъствия над дванадесет последователни месеца да не са причина за отнемане или загуба на статута, като противно на приетото в първоинстанционното съдебно решение, наличието на заболяване, довело до няколкодневен болничен престой не е сред тях. Още повече това е така и предвид отбелязаното в представеното извлечение от амбулаторна карта, че здравословното състояние позволява пътуване.
В настоящия случай по делото е безспорно установено, че на А. Е., гражданин на Република А., е било предоставено право на постоянно пребиваване в Р. Б, както и фактът, че същият е отсъствал от територията на страната ни повече от 12 последователни месеца (а именно от 20.04.2014 г. до 21.08.2015 г.). Не се твърди и не е установено правото на постоянно пребиваване на чужденеца да е било разрешено на основание чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 ЗЧРБ, за да е налице основание за неприлагане на разпоредбата.
С оглед установените обстоятелства по делото обосновано съдът е приел, че административният орган не е направил правилна преценка за наличието на обстоятелствата посочени в чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ. Чужденецът към момента на издаване на процесната заповед вече не е член на семейството на български гражданин, поради раздялата си с майката на детето си, но е баща на малолетен български гражданин, за когото полага грижи. Данни за това се съдържат, освен в свидетелските показания на двамата ангажирани от чужденеца свидетели по делото, също така и в представените писмени обяснения от Р. Л. – майка на детето на А. Е. и И. Л. – баба на детето по майчина линия. И двете заявяват, че детето е изключително привързано към баща си и че предвид обстоятелството, че майката работи и живее в Англия, разчитат той да се грижи за сина си. В обясненията се посочва, че Е. се е установил да живее при тях и полага грижи за детето и за баба му И. Л., която видно от представените медицински документи има здравословни проблеми.
С оглед на така установените факти, законосъобразно, обосновано и правилно първоинстанционният съд е приел, че издадената заповед води до нарушаване на чл. 8 от ЕКПЧОС, тъй като нарушава правото на семеен живот на чужденеца и неговия малолетен син, който има нужда от грижите му. Заповедта за налагане на ПАМ не е съобразена и с висшите интереси на детето, така както са прокламирани в Конвенцията на ООН за правата на детето (ратифицирана в България на 3 юни 1991 г.). Съгласно чл. 18 от цитираната конвенция държавите - страни по Конвенцията, полагат всички усилия за осигуряване признаването на принципа, съгласно който двамата родители носят обща отговорност за отглеждането и развитието на детето. Член 3 от Конвенцията прокламира принципа, че висшите интереси на детето са първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до децата, независимо дали са предприети от обществени или частни институции за социално подпомагане, от съдилищата, административните или законодателните органи. С оглед на това, като е посочил, че Е. е родител на малолетно дете - български гражданин, без да направи преценка как това обстоятелство се отразява при преценката на обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ, директорът на ОДМВР е постановил незаконосъобразна заповед.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че при правилно установена фактическа обстановка, първоинстанционният съд е достигнал до обоснован извод за незаконосъобразност на обжалвания административен акт. При липса на пороците сочени като касационни основания за отмяна, постановеното решение, следва да бъде оставено в сила, като валидно допустимо и правилно.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1821 от 27.09.2016 г., постановено по адм. д. № 744 по описа за 2016 г. на Административен съд - Варна. Решението е окончателно.