6О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4511 гр. София, 10.10.2024 г.

Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми октомври две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА

Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

БИСЕРА МАКСИМОВА

като разгледа докладваното от съдията Райчева гр. д. № 809 по описа за 2024 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК

Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 431 от 13.11.2023 г. по в. гр. д. № 681/2023 г. на ОС – Плевен, с което е уважен иск по чл. 200 КТ.

Жалбоподателят- „Илиеви - МГ“ ООД, чрез процесуалния си представител излага съображения за наличие на основания за допускане на касационното обжалване. Твърди се, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила.

Ответникът - Б. Е. Г., чрез процесуалния си представител, в писмено становище излагат съображения за липса на основания за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:

Въззивният съд, като е отменил частично решение № 260009/07.07.2023 г. по гр. д. № 6506/2020 г. на РС – Плевен, е осъдил „Илиеви - МГ“ ООД да заплати в полза на Б. Е. Г. допълнително над сумата 55 000 лева сума в размер на 25 000 лв. до дължимите 80 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на настъпилата на 03.07.2020 г. трудова злополука, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на трудовата злополука – 03.07.2020 г. до окончателното изплащане на обезщетението. Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния съд в останалата част, с която предявеният от Б. Г. срещу „Илиеви – МГ“ ЕООД иск по чл. 200 от КТ е бил отхвърлен като неоснователен, за разликата над 80 000 лв. до 100 000 лв. В тази част решението на въззивния съд в влязло в сила.

Въззивният съд е приел за установено, че на 03.07.2020г. ищецът като строителен работник в ответното дружество на обект „Автомагистрала Хемус” ЛОТ № 3.1 в работно време – около 8,15 ч. е претърпял трудова злополука, при укрепване на армировка, поставена предния работен ден е бил ударен и затиснат от падналата армировка при което той е получил политравма, изразяваща се в счупване костите на дясната подбедрица и счупване – изкълчване на талонавикуларната става вляво с травматична лезия и е бил - бил транспортиран в болнично заведение, там са му били извършени четири операции-три при първоначалното постъпване в болницата в периода от 03.07.2020г. до 29.07.2020г. и една в периода от 26.08.2020г. до 29.08.2020г. - че срокът за възстановяване на ищеца от най-тежката травма е между 200- 250 дни. Не е спорно, че в продължение на седмици ищецът е бил на легло, като впоследствие придвижването му е започнало с инвалидна количка и едва месеци по – късно е започнал да се придвижва с патерици, а близо година след операцията на ищеца му е било трудно да стои прав, макар и подкрепян с помощни средства, както и че стоенето прав за по – продължително време е водело след себе си големи болки. С разпореждане № 5104 – 14 – 34 от 10.07.2020 г. на основание чл. 60, ал.1 КСО декларираната злополука вх. № 5101 – 14 – 34 (Ц 5101 – 14 – 19)от 09.07.2020 г. на Териториално поделение – Плевен от осигурителя „Илиеви - МГ“ ЕООД, станала с Б. Г. е приета за трудова злополука по смисъла на чл. 55, ал.1 КСО.

Въззивният съд е приел, че в продължение на месеци наред ищецът е търпял болки, налагащи прием на обезболяващи, които обаче не винаги са полагали за облекчаване на болката, а че претърпяната телесна повреда е дала огромно негативно отражение върху психическото състояние на ищеца, който към датата на злополуката е бил на 34 години, млад работещ мъж, които е осигурявал издръжката на семейството си, обичащ да прекарва свободното си време с малката си дъщеря като и осигурява забавления, което поради травмата е станал неспособен да прави и това е допринесло за допълнителни психически страдания. Въззивният съд е кредитирал приетата по делото съдебно – психолохична експертиза, в която вещото лице е констатирало, че в резултат на травмата ищецът е изпитвал страх, тревога, безпокойство, неувереност, занижена самооценка, нарушено социално функциониране, нарушение в съня, храненето, завишена употреба на алкохол. Вещото лице е изтъкнало, че увреждането е довело до съществени изменения в социалния живот на ищеца. По делото е допусната и комплексна съдебно – медицинска експертиза, в която вещото лице е констатирало, че три години след инцидента ищецът не се е възстановил напълно – накуцва и не може да кляка, което според вещото лице ще остане дефинитивна последица, както и че са налице дегенеративни промени, а освен това в. л предвижда в бъдеще и възможни артрозни промени с висока степен на вероятност, каквито се наблюдават при 50% от хората, преживели подобни травми.

За да постанови своето решение въззивният съд приема, че първостепенния съд при определяне на справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди не е взел предвид всички установени факти. Въззивният съд е изтъкнал, че в приетата по делото СМЕ, а и на събраните писмени доказателства ищецът е ползвал временна нетрудоспособност за период от 410 дни, след което е била определена с експертно решение на ТЕЛК от 16.08.2021г. 75 % ТНР за период от 1 година, считано от 16.08.2021 г. Въззивният съд е приел, че периода на временна нетрудоспособност надхвърля обичайните за подобен род телесни повреди срокове за възстановяване до състояние на трудоспособност на пострадалия, като това продължително състояние на временна нетрудоспособност е прераснало в трайна нетрудоспособност за срок от една година съобразно посоченото решение на ТЕЛК. Прието е, че през целия период пострадалият е продължавал да изпитва страдания поради невъзможността си да полага труд и така да издържа семейството си, което е допринесло за установените от съдебно-психологична експертиза изпитвани от пострадалия чувства на тревога, безпокойство, неувереност, занижена самооценка поради нарушеното му социално функциониране.

Според въззивният съд този аспект на изпитваните от ищеца болки и страдания, свързан с продължителното състояние на временна нетрудоспособност и последвалата трайна нетрудоспособност е от значение за определяне по-висок размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди от трудовата злополука. Също така е бил оценен и фактът, че три години след инцидента ищецът все още не се е възстановил напълно – накуцва и не може да кляка, което състояние според експертизата ще остане дефинитивна последица, тъй като двете основни стави от заден ходилен отдел са били изкълчени и има дефицит в крайните движения на тези стави, които образуват походката. Съдът е взел предвид и констатираните от експертизата проблеми при извършения преглед от вещото лице на актуалното състояние на пострадалия към датата на депозиране на експертизата в съда през м. май 2023г., а именно-наличие на стар оперативен цикатрикс от предно вътрешен достъп до средна дистална част на дясната подбедрица, зараснал първично ; хипотрофия на мускулатурата на лявата подбедрица с цикатрикс от достъп до вътрешната част на глезенната става и ходило, зараснал първично в горната и долната си част и по вторичен начин зарастване в средната част в зоната на инцидентната рана/като по отношение на тези цикатрикси вещото лице сочи, че те са трайна последица от травмата и от лечението, и че може пластично да се коригират, но не и да се премахнат напълно/ ; лявото ходило е леко оточно и деформирано в задната си част ; освен куцащата походка и невъзможността за клякане. С оглед на оценката на всички посочени факти съдът е счел, че размерът на справедливото обезщетение за настъпилите неимуществени вреди от трудовата злополука е 80 000 лева.

В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поставя за разглеждане въпросите: за задължението на съда при определяне обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука да не допуска неоснователно обогатяване при прилагане чл.52 ЗЗД, както и за задължението на съда да извърши преценка на всички доказателства от значение при определяне евентуалното съпричиняване на вредата от страна на пострадалия работник. Посочена е практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД и по чл. 201, ал.2 КТ. Поддържа че са налице основания основание по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК

Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на поставените за разглеждане въпроси и на сочените основания. Въпросът за съдържанието на понятието справедливост, съобразно което се определя дължимото обезщетение за неимуществени вреди, е разрешен с ППВС 4/23.12.1968 г. и с множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения от 02.03.2011 г. по гр. д. № 556/210 г., III г. о. и решение по гр. д. № 527/2010 г., IV г. о. на ВКС по гр. д. № 1650/2009 г. III г. о. на ВКС, по гр. д. № 1716/2009 г. III г. о на ВКС и много други. В тях единно се приема, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, то винаги е свързано с преценката на конкретните обстоятелства по делото, имащи отношение към твърдените от ищеца неимуществени вреди /каквито могат да бъдат - характер на увреждането, начин на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинени морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. В съответствие с практиката на ВКС съдът в мотивите си е обсъдил всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните. Преценката на доказателствата, въз основа на които последният е изградил вътрешното си убеждение за това доказани ли са или не вреди от непозволено увреждане, може да доведе до опорочаване на фактическите му изводи, а не на правните такива и съответно да доведе до произнасяне по правен въпрос, поради което не представлява предпоставка за допустимост на касационното обжалване. като неправилно, но само, ако преди това такова обжалване бъде допуснато. В настоящия случай въззивният съд при съвкупна преценка на всички приети по делото доказателства е приел, че периода за възстановяване надхвърля обичайния за подобен вид травми и продължаващите затруднения в придвижването, което от своя страна води до определяне на по – висок размер на заместващо обезщетение за неимуществени вреди, настъпили от процесната трудова злополука.

В константната практиката на ВКС по приложение на разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ, се приема, че отговорността на работодателя може да се намали само когато пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност, т. е. проявил е липса на елементарно старание и внимание, пренебрегвайки основни правила за безопасност - когато не е положил грижа, каквато и най-небрежният не би положил при същите обстоятелства. Посочва се, че преценката за положената грижа е в зависимост от конкретните обстоятелства, при които е настъпила злополуката, от поведението на работника, съпоставено с доказателствата как е следвало да процедира и в резултат на кои негови действия е настъпила вредата. Приема се, че само при липса на доказателства за точния механизъм за настъпване на злополуката и за действията на работника, довели до увреждането, възражението за съпричиняване поради проявена от работника груба небрежност не е доказано. В конкретния случай именно установения точен механизъм за настъпване на злополуката е обусловил извода на съда за това, че не е допусната от пострадали груба небрежност, довела до увреждането му. В случая въззивното решение не е постановено в отклонение от практиката на ВКС, доколкото ответното дружество – работодател не е изпълнило своята доказателствена тежест по смисъла на чл. 154, ал. 1 ГПК да установи, че работника е имал поведение, което е довело до увреждането му поради проявена от негова страна груба небрежност, а напротив от установените по делото факти не е констатирано поведение на пострадалия работник, което да бъде определено като такова.

Така установената практика не е неправилна и не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за да бъде коригирана същата.

С оглед разпоредбата на чл.78 ГПК на жалбоподателят не следва да се присъждат разноски, а ответникът в касационното производство в отговора на касационната жалба не е направил искане за присъждане на такива пред настоящата инстанция.

Предвид изложените съображения, съдът

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 431 от 13.11.2023г. по в. гр. д. № 681/2023 г. на ОС – Плевен .

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: