Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К.).

Образувано е по касационна жалба на Д. Х. С. от гр.[населено място], [адрес], срещу решение № 2213 от 07.11.2016 г. на Административен съд (АС) гр. В., постановено по адм. д. № 2429/2016 г., с което е отхвърлена жалбата му срещу акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД) № 1605527 от 07.07.2016 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП гр. В., потвърден с решение № 131 от 02.08.2016 г. на директора на ТД на НАП гр. В..

Касаторът претендира отмяна на съдебното решение като неправилно поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Поддържа неправилно приложение на чл. 22а ЗДДФЛ и необосновано тълкуване на доказателствата. Излага съображения за специфика на случая, при който е налице първи ипотечен кредит от 16.02.2007 г., рефинансиран с договор за ипотечен кредит от 07.08.2008 г., усвоен на два етапа. Сумата от втория етап била използвана за привеждане на обекта във вид, годен за обитаване. Претендира за отмяна на решението и постановяване на друго по същество на спора за отмяна на АУЗД.

Ответникът директор на ТД на НАП гр. В. оспорва касационната жалба.

Участващият по делото прокурор от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба и недопустимост на частната жалба.

Върховният административен съд, Първо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените отменителни основания, и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

С ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ № 0300И0324524/24.04.2016 г. жалбоподателят е декларирал ползване на данъчно облекчение по чл. 22а от ЗДДФЛ в размер на 5271, 57 лв. съгласно договор за кредит от 07.08.2008г. и размер на кредита 80 000лв. съобразно размера на изплатените лихви по служебна бележка на [фирма] и надвнесен данък в размер на 205 лв. По повод на така подадената така подадената декларация е възложена проверка по прихващате или възстановяване № 1603557/27.04.2016г., в хода на която са събрани доказателства, неподкрепящи претендираното данъчно облекчение по чл. 22а от ЗДДФЛ, поради което е издадено съобщение по чл. 103 от ДОПК № 030661600008699/09.05.2016г. На 16.05.2016г. жалбоподателят подал коригираща декларация № 034391600583958/16.05.2016г.

Установено е в хода на проверката, че на 16.02.2007 г. на касатора е отпуснат банков кредит по договор № HL19912/16.02.2007г. с [фирма], с цел: 28 000лв. за покупка на недвижим имот – апартамент № 2 на втори етаж на жилищна сграда в груб строеж в гр.[населено място] и 38870лв. за други разплащания. Кредитът е обезпечен с договорната ипотека за имота.

На 07.08.2008 г. жалбоподателят и съпругата му сключили договор за ипотечен кредит № 1072/07.08.2008г. с [фирма] за 80000лв. с цел – рефинансиране и текущи нужди. Според чл. 2, ал. 2 от договора, усвояването на кредита се извършва поетапно: първи етап: безкасов превод на необходимата сума за цялостно предсрочно погасяване на текущия ипотечен кредит от [фирма]; втори етап: за рефинансиране на потребителски кредит, овърдрафт, кредитна карта и текущи нужди. Съгласно удостоверение изх. № 7374-7/18.01.2016 г. от [фирма] платените лихви по договора за банков кредит от 07.08.2008 г. за периода 01.01.2015 г. – 31.12.2015 г. са в размер на 5271, 57 лв. По данни от Служба по вписванията е установено, че върху имота има вписани две ипотеки – на 21.02.2007 г. /заличена на 18.08.2008 г./ и на 08.08.2008 г.

С обжалвания АУЗД е прието, че жалбоподателят няма право на цялото претендирано данъчно облекчение. Според н. а. № 130, том І, рег. № 862, дело 112/21.02.2007г. жилището е закупено от [фирма] за сумата от 28000 лв., поради което жалбоподателят има право на облекчение само за лихвите върху тази сума, а според представеното удостоверение от [фирма], жалбоподателят е декларирал облекчение за лихвите, съответстващи на цялата сума по кредита от 80000 лв. Установено е, че лихвите, съответни на главницата по кредита, използвана за закупуване на имота е 1845, 05 лв. /изчислени както следва: 28000 х 5271, 57 / 8000лв. = 1845, 05/ и именно тази сума следва да се ползва като данъчно облекчение. На това основание е коригиран декларирания резултат, като вместо данък за възстановяване в размер на 119, 00 лв. е установен данък за внасяне в размер на 136, 00 лв.

За да отхвърли оспорването административният съд е приел, че АУЗД е издаден от компетентен орган по приходите, в изискуемата форма и съдържание и без допуснати съществени нарушения на процесуалните разпоредби. Относно материалната законосъобразност на акта съдът е приел, че между страните не е спорно, че Д. Х. С. има право на данъчно облекчение по чл. 22а ЗДДФЛ. Като спорен е формулиран въпроса относно размера на данъчното облекчение и конкретно, дали лицето може да приспадне от годишната си данъчна основа пълния размер на начислените лихви по договора с ТБ [фирма] от 07.08.2008 г. или може да приспадне само частта, съответстваща на цената на имота по нотариален акт № 130/21.02.2007 г., том І, рег. № 862, дело № 112/2007 г. За отрицателното за лицето разрешаване на този спор съдът е съобразил, че данъчното облекчение за млади семейства по чл. 22а ЗДДФЛ не може да се ползва за всеки кредит, обезпечен с ипотека върху недвижим имот, а само за кредит, който цели придобиване на жилище, като същевременно придобиваното жилище служи и за обезпечение по предоставения кредит. При тълкуване на легалните определения по пар. 1, т. 51 от ДР на ЗДДФЛ за „недвижим жилищен имот“ и по пар. 5, т. 30 от ДР на ЗУТ относно „жилище“, съдът е приел, че облекчение по чл. 22а ЗДДФЛ се ползва за цялата сума по ипотечен кредит, свързана със закупуването на жилището, в т. ч. и за довършителните работи по него. Съдът е тълкувал целта на предоставените суми по договорите от 16.02.2007 г. и от 07.08.2008 г. и е приел, че по първия договор само сумата от 28 000 лв. е за покупката на апартамент № 2, а остатъкът до пълния размер на кредита от 66 870 лв. „за други плащания“. Доколкото сумата по договора за кредит от 07.08.2008 г. се погасявала на два етапа, като вторият е за рефинансиране на потребителски кредит, овърдрафт, кредитна карта и за текущи нужди, съдът е приел не цялата сума по втория кредит е използвана за рефинансиране на първия. Извършеното отбелязване на рефинансиране на потребителски кредит, овърдрафт, кредитна карта и за текущи нужди било в противоречие с твърдението на лицето за използването му за довършителни работи. Съдът е възприел тезата на приходния орган, че само сумата 28 000 лв. е предоставена за покупка на апартамент, допълнителен аргумент за което е намерил в липсата на отбелязване в н. а. № 130/21.02.2007г., том І, рег. № 862, дело № 112/2007г. на състаянието на имота към момента на изповядване на сделката.

Обжалваното решение е валидно и допустимо, но неправилно поради неправилно приложение на закона и необоснованост:

Не е било спорно по делото наличието на кумулативно необходимите условия за ползване на данъчното облекчение по чл. 22а, ал. 1 ЗДДФЛ. Спорно е дали жалбоподателят /настоящ касатор/ има право на данъчното облекчение за млади семейства в претендирания размер. Даденият от първостепенния съд отговор на този въпрос е неправилен.

В първоначалния договор за кредит от 16.02.2007 г. и в н. а. за покупката на недвижимия имот е посочено, че жилищният обект е изграден „на груб строеж“. Това е моментът, в който самостоятелен обект може да бъде предмет на прехвърлителна сделка (чл. 181 ЗУТ). Легалната дефиниция на пар. 5, т. 46 от ДР на ЗУТ сочи, че "груб строеж" е сграда или постройка, на която са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или със различна степен на изпълнени довършителни работи. Вярна е констатацията на решаващия съд, че представените доказателства не сочат степента на завършеност или вида и стойността на довършителните работи, но закупуването на имота на етап „груб строеж“ е указание за безспорна необходимост от довършителни работи в него (имотът е бил изцяло или с различна степен на изпълнени довършителни работи).

Като приложение към н. а. от 21.02.2007 г. е описан нотариален акт за учредяване на право на строеж от 2005 г. Към касационната жалба е приложено разрешение за ползване на строеж – жилищна сграда, находяща се в гр.[населено място], кв. 87, УПИ [номер]

, издадено на 26.02.2008 г. Тези доказателства указват на период на изграждане на жилищната сграда между 2005 г. и 2008 г., което потвърждава тезата, че към датата на закупуване на имота през м. февруари 2007 г. жилището се е нуждаело от довършителни работи. Логично е това да е основанието на сумата, посочена в договора за кредит от 16.02.2007 г. като „за други плащания“. В титулната част на договора от 16.02.2007 г. изрично е посочена негова цел – за закупуване на недвижим имот, поради което не следва да се разделя предназначението на описаните суми. Посочената сума от 28 000 лв. е близка до данъчната оценка на имота, по която е изповядана сделката по н. а. № 130/21.02.2007г., а другата сума „за други разплащания“ също намира своето основание в основната цел на договора – за закупуване на недвижим имот. Съвкупната преценка на всички гореописани обстоятелства – закупуването на право на строеж, изграждането на жилищната сграда в продължителен период от време, закупуването на самостоятелен обект от нея в момента по чл. 181 ЗУТ – на етап „груб строеж“ и отпускането на кредит с цел закупуване на жилище в близък момент до изповядването на сделката са указание, че целият размер на сумата по договора за банков кредит от 16.02.2007 г. е целеви и попада в определението по чл. 22а, ал. 1 ЗДДФЛ - ипотечен кредит за закупуване на жилище.

Разсрочване на усвояването на банковия кредит от 07.08.2008 г. на два етапа не е в подкрепа на довода на решаващия съд, че само сумата от 28 000 лв. представлява главницата на ипотечния кредит за закупуване на жилището, тъй като преводът от първия етап е за цялостното предсрочно погасяване на текущия ипотечен кредит. Няма спор, че целият размер на двата кредита е бил обезпечен с ипотека върху закупеното жилище. Това обстоятелство, както и включването в главницата по чл. 22а, ал. 1 ЗДДФЛ на стойността на довършителните работи, трайно се приема в съдебната практика като основание за ползване на данъчното облекчение - решение № 2163 от 21.02.2017 г. по адм. д. № 13455/2015 г., VІІІ отд. на ВАС, решение № 1441 от 03.02.2017 г. по адм. д. № 13188/2015 г., VІІІ отд. на ВАС и решение № 2163 от 21.02.2017 г. по адм. д. № 13455/2015 г., VІІІ отд. на ВАС. Решаваща е целта на кредитирането, а не начина на покупка, строеж или друг начин, нито начина на плащане на цената за придобиването му. В случая целта на кредита от 16.02.2007 г., изрично посочена в него, е за закупуване на жилище, поради което и цялата стойност е била обезпечена със закупения имот, респ. цялата стойност на първия етап от превода по договора от 07.08.2008 г. е за „цялостно предсрочно погасяване на текущия кредит“.

Неоснователна е претенцията на касатора за ползване на данъчно облекчение съобразно първата подадена от него ГДД по чл. 50 ЗДДФЛ вх.№ 0300И0324524/24.04.2016 г. Целта на договора за ипотечен кредит от 07.08.2008 г. е освен за рефинансиране, още и за текущи нужди. Посоченото основание за превод на сумите от втори етап: овърдрафт, кредитна карта и текущи нужди, не съответства на целово използване за довършителни строително-ремонтни дейности. При тълкуване на уговорките по договора във връзка една с друга и с оглед смисъла на целия договор съобразно чл. 20 ЗЗД не може да се приеме, че цялата сума по договора от 07.08.2008 г. е използвана целево във връзка със закупеното жилище. Жалбоподателят /настоящ касатор/, чиято е доказателствената тежест за установяване на тези благоприятни за него обстоятелства, не е ангажирал никакви доказателства в подкрепа на твърденията си.

По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде отменено и доколкото делото е изяснено от фактическа страна – да бъде постановено решение по същество на спора за отмяна на обжалвания акт. На основание чл. 173, ал. 2 АПК делото като преписка следва да се върне на административния орган за ново произнасяне по заявеното от Д. Х. С. с ГДД по чл. 50 ЗДДФЛ вх.№ 0300И0324524/24.04.2016 г. данъчно облекчение по чл. 22а ЗДДФЛ.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, Първо отделение, РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 2213 от 07.11.2016 г. на Административен съд гр. В., постановено по адм. д. № 2429/2016 г., и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ акт за установяване на задължение по декларация № 1605527 от 07.07.2016 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП гр. В., потвърден с решение № 131 от 02.08.2016 г. на директора на ТД на НАП гр. В..

ВРЪЩА делото като преписка на административния орган – орган по приходите при ТД на НАП гр. В. за ново произнасяне по заявеното от Д. Х. С. с ГДД по чл. 50 ЗДДФЛ вх.№ 0300И0324524/24.04.2016 г. данъчно облекчение по чл. 22а ЗДДФЛ.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.