Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).
С решение № 23 от 12.02.2021 г. по административно дело № 605/2020 г. Административен съд – Перник е: 1) отхвърлил като неоснователно жалбата, подадена от З.С против решение № КПК–62/03.09.2020 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) - Перник, с което е отхвърлена жалба срещу разпореждане № РВ–3–13– 00784115/15.07.2020 г., издадено от ръководителя на контрола по разходите на държавното обществено осигуряване (ДОО) при ТП на НОИ – Перник, с което на основание чл. 114, ал. 2, т. 2 и чл. 114, ал. 3 от КСО е разпоредено възстановяване на добросъвестно получено обезщетение за общо заболяване за периода от 17.02.2016 г. до 13.05.2017 г. в размер на 8711.02 лева; 2) осъдил З.С да заплати на Териториално поделение на Националния осигурителен институт – Перник сумата от 100 (сто) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Така постановеното съдебно решение е атакувано с касационна жалба от З.С от гр. П., действащ чрез процесуалния представител адв.. Й.Кият повереник навежда доводи за неправилност на съдебния акт, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Искането е за отмяна на съдебното решение и присъждане на сторените разноски пред двете инстанции.
Ответникът по касация – директорът на ТП на НОИ – Перник, в писмен отговор е изразил становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на решението на първоинстанционния съд. Моли съдебният акт да бъде потвърден.
Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на атакуваното с нея решение на Административен съд – Перник, като предлага то да бъде оставено в сила.
Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. В връзка с допустимостта следва да се отбележи, че съгласно чл. 119 от КСО решенията на административния съд по чл. 118 от КСО подлежат на касационно обжалване по реда на АПК, с изключение на постановените жалби срещу актове по чл. 117, ал. 1, т. 1 и т. 2, буква „б“, буква „д“ – за суми до 1000 лева, букви „е“ и „ж“. В случая З.С е обжалвал пред първоинстанционния съд решение на ръководителя на съответното ТП на НОИ, с което е потвърдено разпореждане от категорията на визираните в буква „д“ от т. 2 на ал. 1 на чл. 117 от КСО, за възстановяване на неоснователно получена сума от ДОО в размер на 8711.02 лева – т. е. много над 1000 лева, което означава, че е налице изключението, предвидено в чл. 119 от КСО, и актът на Пернишкия административен съд подлежи на касационно обжалване на това основание, независимо от отбелязването в диспозитива му, че решението на съда е окончателно.
Разгледана по същество по реда на чл. 218 от АПК, касационната жалба е неоснователна.
Първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка, от която е съществено да се отбележи следното:
По представени в НОИ 10 болнични листове от „ЗАБО 82“ ЕООД, на З.С поради общо заболяване за периода 17.02.2016 г. до 13.05.2017 г. са били изплатени парични обезщетения в общ размер от 8711.02 лева. При извършената проверка от контролен орган на НОИ, резултатите от която са обективирани в констативен протокол № КП-5-13-00697838 от 02.01.2021 г., е установено, че от 13.10.2015 г. е бил вписан като едноличен собственик и управител на дружеството К.Д (собственик на много други фирми, в които са назначавани лица с високи осигурителни доходи, без да са внасяни осигурителни вноски), а дружеството не е осъществявало дейност по смисъла на ТЗ (ТЪРГОВСКИ ЗАКОН), не са били установени обекти, на които да се полага труд, не са отчитани обороти и не е имало необходимост от назначаване на лица по трудово правоотношение.
Въз основа на резултатите от проверката са били издадени задължителни предписания № ЗД-1-13-00724625/21.02.2020 г. по чл. 108, ал. 1, т. 3 от КСО, и въз основа на тях са били заличени подадените данни по чл. 5, ал. 4 от КСО за З.С относно периода 01.10.2015 – 31.01.2016 г. Данните са заличени на 06.07.2020 г., което е дало основание на ръководителя на осигуряването за безработица да издаде разпореждане № РВ-3-13-00784115/15.07.2020 г. на основание чл. 114, ал. 2, т. 2 от КСО, с което е задължил жалбоподателя да възстанови добросъвестно полученото парично обезщетение за временна неработоспособност в размер на 8711.02 лева. По жалба на З.С по реда на чл. 117, ал. 2 от КСО, директорът на ТП на НОИ - Перник се е произнесъл с решение № КПК-62 от 03.09.2020 г., с което обжалваното разпореждане е прието за законосъобразно, а жалбата срещу него е била отхвърлена.
За да не уважи жалбата, с която е бил сезиран, Пернишкият административен съд е приел, че обжалваното пред него решение и потвърденото със същото разпореждане са издадени от компетентни органи в изискуемата форма и при спазени административнопроизводствени правила. Съдът е обосновал тезата, че е осъществена предпоставката на чл. 114, ал. 2, т. 2 от КСО за издаване на разпореждане за възстановяване на получените от жалбоподателя суми за обезщетение за ползван отпуск за временна неработоспособност, тъй като към деня на настъпване на осигурителния риск Стоилов не е бил осигурено лице по смисъла на чл. 10 ал. 1 от КСО и § 1, ал. 1, т. 3 от Допълнителните разпоредби (ДР) на КСО, съответно за него не е възникнало право на обезщетение по чл. 40, ал. 1 от КСО, като изплатеното такова е получено без основание, което е установено при условията на чл. 114, ал. 2, т. 2 от КСО.
Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на административен акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на правомощията му, след надлежно сезиране от активно легитимирана страна. Атакуваният съдебен акт не страда и от твърдяните от касатора пороци, наличието на които би обусловило неговата неправилност.
Първоинстанционният съд е събрал и коментирал относимите към казуса доказателства, надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички релевантни за спора факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните, и е проверил изцяло законосъобразността на оспорения административен акт съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168, ал. 1 от АПК по критериите в чл. 146 от АПК. Решението на съда е постановено при правилно прилагане и тълкуване на материалния закон. Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и при анализа им във връзка с приложимата за казуса нормативна уредба е направен обоснован краен извод за неоснователност на жалбата срещу процесното решение на директора на ТП на НОИ – Перник, като убедително са опровергани релевираните, включително и пред настоящата инстанция, доводи от жалбоподателя за неговата незаконосъобразност. Съдебният акт е надлежно мотивиран, като фактическите и правни изводи съответстват с установените по делото обстоятелства.
Аргументите на касатора за противното са неоснователни.
Съгласно чл. 40, ал. 1 от КСО осигурените лица за общо заболяване и майчинство имат право на парично обезщетение вместо възнаграждение за времето на отпуск поради временна неработоспособност и при трудоустрояване, ако имат най-малко 6 месеца осигурителен стаж като осигурени за този риск. По делото е установено, че З.С е сключил трудов договор № 8/01.02.2016 г. със „ЗАБО-82“ ЕООД, но не е започнал реално да изпълнява възложената му от работодателя трудова функция.
Легална дефиниция за понятието "осигурено лице" е дадена в § 1, ал. 1, т. 3 от КСО (бр. 98 от 2016 г., в сила от 01.01.2017 г.), според която "осигурено лице" е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1 и за което са внесени или дължими осигурителни вноски; осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1-3 и 5 от КСО. В чл. 10, ал. 1 от КСО е уредено, че осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването ѝ. Т.е., трябва да са изпълнени кумулативно двете условия – осъществяване на трудова дейност и дължимост на осигурителни вноски, за да се изплащат парични обезщетения. Законодателят е обвързал статута на осигуреното лице с чл. 10 от КСО, което означава, че едно от условията, на които трябва да отговаря лицето, за да се счита за осигурено, е да извършва трудова дейност, за която да подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 от кодекса. Следователно, както административните органи, така и първоинстанционният съд правилно са приели, че към датата на настъпване на осигурителния риск Стоилов няма статут на „осигурено лице” по смисъла на § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО, защото не е упражнявал трудова дейност съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от КСО.Тото и осигурителното правоотношение не са идентични и не се припокриват. Наличието на трудов договор и валидно възникнало и непрекратено трудово правоотношение само по себе си не е достатъчно, за да възникне осигурително правоотношение и произтичащите от него права на обезщетение. Лицето следва и реално да упражнява трудова дейност в рамките на трудовото правоотношение (което в случая не само не е доказано, а даже е опровергано), за да ползва права (в това число и да получава обезщетения от ДОО) като осигурено.
Съгласно чл. 114, ал. 2 от КСО, добросъвестно получените суми за осигурителни плащания не подлежат на възстановяване от осигурените лица с изключение на изрично предвидените случаи, при които възстановяването на сумите е без лихва до изтичането на срока за доброволно изпълнение, като в т. 2 е предвидена и хипотезата, при която след изплащането им са представени нови документи или данни, които имат значение за определяне на правото, размера и срока на изплащане. Правилно е прието от ръководителя на контрола по разходите на ДОО, че по отношение на З.С са налице нови документи и нови данни по смисъла на чл. 114, ал. 2, т. 2 от КСО, които са от значение за определяне на правото на изплатените парични обезщетения за временна неработоспособност.
Съдът намира, че предвид наличните по делото документи и данни са налице достатъчно убедителни доказателства, досежно липсата на упражнявана от жалбоподателя трудова дейност в полза на дружеството-работодател през процесния период. Стоилов не е провел пълно и главно доказване на относимия доказателствен факт, че реално е осъществявал такава дейност. След като жалбоподателят не е упражнявал дейност в „ЗАБО 82“ ЕООД, законосъобразно ръководителят на осигуряването на контрола по разходите в ТП на НОИ - Перник е постановил разпореждане за възстановяване на добросъвестно получените суми като обезщетения. Именно защото лицето не е полагало труд и не е упражнявало трудова дейност при търговеца-работодател, и въпреки това е заявило получаване на парично обезщетение за временна неработоспособност и го е получавало за процесния период 17.02.2016 г. - 13.05.2017 г., то дължи неговото възстановяване.
Останалите касаторови възражения срещу първоинстанционния съдебен акт също не могат да бъдат споделени. Проведеният в едно от съдебните заседания по делото разпит на свидетелката Ватрачка няма съответстващата доказателствена тежест, за да опровергае писмените доказателства, събрани в хода на административното производство, при анализа на чиято съвкупност съдът е достигнал до обоснования извод за законосъобразност на оспорения акт. Извън това, показанията й не установяват по несъмнен начин полагането на труд от Стоилов в полза на „ЗАБО-82“ ЕООД в конкретен относим за казуса период.
От обсъденото по-горе явства, че не са налице касационни основания за отмяна на проверяваното съдебно решение. Тезата, която се силаеше да докаже касаторът, за неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК, не намира опора в данните по делото и категорично се опровергава от изнесеното по-горе. В случая ръководителят на контрола по разходите на ДОО правилно е приложил относимите норми на КСО. Като е съобразил това в постановеното от него решение по реда на административния контрол по чл. 117, ал. 3 от КСО, директорът на ТП на НОИ – Перник също е издал законосъобразен акт. Отхвърляйки жалбата срещу последния, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което при липса на касационни основания за неговата отмяна, следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора неоснователна се явява акцесорната касаторова претенция за присъждане на сторените деловодни разноски за производството пред двете съдебни инстанции, а ответникът по касация не е претендирал присъждане на разноски, поради което такива не му се следват.
Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение, РЕШИ :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 23 от 12.02.2021 г., постановено по административно дело № 605/2020 г. по описа на Административен съд – Перник.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.